Родителите ви са починали, докато сте били дете. Утешавали са ви по всякакви начини… Заповядайте обаче в Софийския университет “Свети Климент Охридски“, за да чуете нещо, което досега не са ви казвали: те може и да възкръснат.

Ако:

• ви се налага всеки семестър да занесете в съответния кабинет за административно обслужване оригинал(и) на смъртни актове на родител(и), “в случай че ситуацията се промени“ (реален цитат);
• имате "късмета" да си счупите пръст/ръка/крак по време на семестъра и известно време никой не може да ви обясни какво да направите, за да завършите (понеже имате задължителен спорт и ви трябва заверка, а никой не е предвидил, че можете да си счупите пръст/ръка/крак по време на семестъра, а не преди началото му);
• имате щастието да сте извън страната, докато тече кампания за подаване на документи за стипендии (например) и не можете да го направите, защото “електронното“ заявление изисква да го попълните онлайн, след което да го принтирате и да го занесете в съответния кабинет за административно обслужване (съвсем физически);
• имате още по-голямото щастие да живеете на час път от университета си в студентско общежитие и някой любезен портиер редовно ви нарича малоумник/идиот/тъпак...

Поздравления! Вие вероятно сте студент в български университет.

Сега обаче идва трудната част – да се справите с всички нелогични изпитания, поставени пред вас от живота и вторично от администрацията, и да получите от университета… качествено образование.

Дълго можем да говорим за качеството на българското образование, или липсата му. Можем да търсим причините в нелогичното държавно финансиране за университетите (въпреки че последната образователна реформа предвижда парите да не се раздават “на калпак“). Може да обвиним и някои преподаватели, които носят бремето на отминала епоха (или въобще не си правят труда да идват на лекции). Възможно е да хвърлим вината и върху студентите, които често не приемат обучението насериозно. Висшето образование в България запълва всички пропуски в обучението по посредственост, оставени от гимназията – няма да ви прочетат курсовата, за която сте хвърлили толкова усилия… следващата ще напишете набързо. Ще прочетете задължителната библиография по даден предмет и ще се окаже, че на изпита трябва да дадете определението от учебника, написан от преподавателя и нищо по-различно… следващия път дали ще прочетете нещо “излишно“, което не само няма да ви помогне, а може и да ви пречи?

Всеки любител на генерализациите ще раздели студентите на малцина четящи и интелигентни хора, които се стремят да трупат знания и умения в България, и масата деградирали младежи, които не ходят на лекции и все обвиняват другите за проблемите си. И въпреки че подобни характеристики можем да търсим у много студенти, реалността е малко по-сложна.

Да се върнем на хипотетичната ситуация в началото. Поради независещи от вас обстоятелства се налага да се справяте с живота сами от доста ранна възраст. И вероятно нямате друг избор, освен да работите.

Ако имате починал родител и учите в Софийския университет, не ви се полага парична помощ, известна като социална стипендия, освен ако другият ви родител не е с трайни увреждания (което се удостоверява с документ от ТЕЛК). Ако пък получавате т. нар. социална стипендия, която се отпуска също на студенти с трайни увреждания и родители на малки деца, които продължават висшето си образование, нямате право да кандидатствате за стипендия за висок успех. Тоест университетът ви казва, че ако сте “социално неравнопоставен“ (любимо административно определение) по точно определени критерии, ще получавате стипендия, независимо колко добре се справяте с ученето. Ако обаче се справяте много добре, не можете да получите стипендия за отличен успех, защото вече я получавате като “социално неравнопоставен“*… Сериозен стимул да решите, че няма да работите като сервитьор по осем часа на ден, за да имате време да четете Хегел, не мислите ли? Не че имате избор...

Интересен парадокс се получава, когато след поредното забавяне на въпросните стипендии, студенти се обръщат към администрацията на факултетите. Оттам разбират, че няма да си получат стипендиите за януари, ако не са си платили наема и сметките за общежитие (чието състояние, разположение и условия не се чувствам достойна да коментирам). Да се поставим отново на мястото на студента, който всеки семестър носи папка със смъртни актове при съответните административни служители, и да се запитаме как той ще си плати сметките, без да е получил пари.

Проверка от моя страна установи размерите на този административен нонсенс. Ако живеете в общежитие, собственост на Поделение “Социално-битово обслужване“ (ПСБО), което пък е подразделение на университетската администрация, но не си платите сметките до началото на сесията, се издава заповед, с която не просто ви гонят от съответното общежитие. Подлежите на т. нар. отказ от административно обслужване. Това на практика значи, че университетът спира да ви плаща осигуровките и не получавате стипендия. Справка в правилника за получаване на стипендии и в правилника за настаняване в студентско общежитие (на базата на който се налага съответното наказание) показва, че такова не е предвидено. А пък стипендиите за съответния месец се превеждат в средата на следващия. Формулировката обаче не ви дава право да ги съдите за това, че на практика спират изплащането на стипендии и осигуровки, защото те не налагат запор (а според Гражданския процесуален кодекс стипендиите са несеквестируем доход), а просто отказват да ви ги превеждат. Нужда от коментар?

Нека сега отново поговорим за митичното явление “деградация на българския студент“ и се запитаме какви са причините висшето образование у нас да се измерва в количествени, а не в качествени показатели. На всички нива – финансиране, прием, оценяване на студентите. Дали именно това не е причината индивидуалността на мислещия и четящия да потъне в масовата посредственост? Може би. Но не можем напълно да игнорираме и ролята на борбата за оцеляване на тези, които нямат късмета да имат сигурността на дома и семейството зад себе си. Логично е – когато нямаш време да натрупаш академични знания, умения, ерудиция и да успееш да ги покажеш, така или иначе оставаш със стигмата на посредствен.

Това, разбира се, съвсем не е сред най-мащабните причини за лошото качество на българското образование. Не е и оправдание. Студентите, които не желаят да развиват подобни имагинерни категории, не го правят дори да имат всички необходими условия. Струва си обаче да помислим за тези, които искат, но не могат… просто защото са затънали в битовизмите на оцеляването.

*Това не се отнася за всички университети. Университетът за национално и световно стопанство (УНСС) например дава тази възможност.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Елица Симеонова иска да пише смислени текстове по значими теми