Здравенаказване

 „Здравенаказване“ и „футболизиране на пациента“. Така един покоен депутат и лекар от близкото минало наричаше родното здравеопазване. И беше абсолютно прав. Оказва се, че нито наказването в здравеопазването, нито подритването на болните са отминали. Те дори станаха по-нетърпими, тъй като българинът би следвало да е равноправен и в тази сфера на всички останали европейци от обединена Европа. Истината е, че той е осигурен здравно перфектно, но само по нормативни документи. На терен, както се изразяват изследователите, той е подритван така, както го подритваха и преди. Футболистите тук обаче не са лекарите, а самата здравна система, която всеки управленец в този сектор е кърпил и продължава да кърпи какво му дойде на ум. За пример само Законът за лечебните заведения е променян с изменения и допълнение над 100 пъти, това се случва и със Закона за здраве, както и с всеки друг нормативен и поднормативен акт, регламентиращ дейността в този сектор.

Действително, някои от промените са належащи, без тях се блокира работата и на лекарите, и на мениджърите на болници. Но да се прави промяна през няма и четири-пет години, е меко казано несериозно. Причината е, че в сектора здравеопазване всеки управленец смята, че знае най-много и може да реже с големия скалпел. В традиция се превърна практиката да се пишат и приемат закони и документи без предварително да се изследва икономическият и социалният ефект от тях. Да, точно икономически ефект, защото болниците, както е известно, са търговски дружества с всички произтичащи от това активи и пасиви.

Когато през 2001-2002 г. те преминаха на финансиране към Националната здравноосигурителна каса, а след клиничните пътеки бяха въведени и медицинските стандарти, никой не си даде труда да диференцира капацитета на големите многопрофилни болници и малките общински лечебни заведения. За всички бяха заложени едни и същи изисквания за нива на компетентност. Ако те не могат да ги изпълнят, касата не сключва договори с тях. Например болният с пневномия може да бъде лекуван само от пулмолог. Пациентите с пиелонефрит пък могат да бъдат лекувани само от нефролози. Пределно ясно е, че и едните, и другите специалисти в страната са дефицит. Какво остава за малките общински болници? Затова и не малко от тези лечебници зачисляват на договор пенсионер, колкото да го имат на книга, за да сключат договор с НЗОК.

Скоро предстои поредната промяна, този път в медицинските стандарти. Целта е да се облекчат някои непосилни изисквания към общинските болници. И този път предварително не е направено прогнозно проучване на евентуалния икономически ефект, което откъдето и да бъде погледнато, е двоен стандарт към лечебните заведения. За едни може да има завишени изисквания, за други ще бъдат намалени. Не означава ли това обидно разделяне и на българските граждани – тези от големия град с по-добро здравеопазване, а от село – както дойде.

Действително има нужда от промяна в медицинските стандарти, но е по-здравословно и финансово изгодно това да стане след обмислено проучване на очаквания ефект и рисковете. Приемането на поредната промяна под напора на емоциите едва ли би донесла очакваните резултати.

Прочети цялата новина http://www.klassa.bg/News/Read/article/284602_%D0%97%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5

Свързани новини: