Изконно българските ценности

 

Тя тича като замаяна. Боса, гологлава, с разскубана коса. Лицето и ръцете й са оцапани с кръв, която извира някъде от главата, тече на широки браздулици по бледния образ и капе по кирливата пазуха. Та тича, реве с всичка сила, с глас, задавен в сълзи, грозен и вика към всеки срещнат:

– Хорааа, пребиха ме. Моя мъж ме преби. Здравето ми взема, господ душата му да вземе!

Това е лицето на насилието. Насилието над жени. Българското насилие над жени. Описано от свидетел.

Конвенцията щяла да затрие изконните ни български ценности. Затова прокопсалото ни общество я отхвърля. Включително и заради това, че тук, в България, за разлика може би от Франция, Италия и Испания жената винаги е била на почит и нямала била нужда от друга защита, освен тази, която достойните българските служби (институции) и българските закони й осигуряват.

– Учителю, прошение да ми напишеш. Кольо, мъж ми, ме утрепа.

Битата жена търси помощ от учителя. В ония времена, всъщност не толкова отдавна, учителят е институция. Представител на най-образованата част от обществото ни. Него обаче го няма. И жената се оплаква на помощника. Не се разбира на точно кой помощник. Може би помощник-учителят. Който й казва:

Какво си тръгнала из село като клана-недоклана – назад! Не ща да ми плашиш децата!

После донажда:

Не викай толкова, не си в гората. Бил те – бил, мъж ти е, воля му е. Ако ще, ще те бие, ако ще, ще те гали, пък ти си му жена – търпи! Като те е бил, не те е убил!

Появява се и жената на помощника. Същата онази, която открай време е на почит по нашенските земи.

– Я влезни вътре, да не ядеш и ти дървото – подвикна й строго мъжът и тя офейка, като че се изпари.

Битата жена отива при писаря. Той също е институция. И познава законите, които защитават жената.

– Мъж ми Кольо ме изеде, господин Панайоте. Прошение давам да го съдите.

– Е, какво искаш, невесто? Ако искаш да се развеждаш, дай прошение до владиката – това е негова работа.

– Не искам да се развеждам – зарева Нена, – не искам, не искам. Искам да го смъмрите, да го посъдите, да ме не бие вече!

– Ако го съдиш за побой, ще го затворят.

– Ааа — завика пак Нена, – не ща да го затворят. Кой ше гледа къщата? Не ща!

– Тогава иди при попа да ви помири. Той ви е венчал, той да ви съди.

Минала вече през две институции, жената отива и при третата – най-възвишената, най-духовната. Ето как свидетелят представя срещата между битата жена и най възвишено-духовната българска институция:

Попът, гологлав и без расо, сипваше помия на два угоени шопара и им говореше галено, като ги чешеше зад ушите. Като видя жената, кървава и разплакана, той я спря със суров глас:

– Къде си тръгнала ма? Я се погледни каква си!

Жената обяснява:

– Сирота аз, сирота! Каква ме орис постигна! Три годин става, как се ожених. Бял ден не съм видяла. Божичко, божичко! Дали съм грозна-омразна, дали съм клета бездетка, та ме е така намразил.

На това възвишената духовна институция отвръща наставнически:

– Мълчи! Мълчи! Стига си вила. Какво съм ти крив аз, че те бил мъжът ти? Докато се вземахте, селото наопаки обърнахте с вашата любов, сега си дошла тук да цивриш. Махай се! Иди му искай прошка!

А ето и отношението на съвкупното българско общество към битата жена:

Хорските сърца бяха корави, немилостиви. Никой я не разбра, никой я не утеши. Тя чу само укори и подигравки и й се струваше, че е паднала в някакъв дълбок и тъмен кладенец, от който никога няма да излезе. Никой не попита нейното скръбно сърце защо я боли. Тя престана вече да плаче. Тя вече не усещаше и болката на счупената си глава. В душата й имаше по-голяма рана и тя я болеше. Тая болка беше свила нейната млада изтощена снага на купчинка и в тая купчинка се беше събрало едно горчиво море, в което тя се давеше.

…

Отсреща се зададе мъжът й Кольо с голямо дърво в ръка.

– Още ли е тука оная магарица? – завика той. – Да си остави децата да плачат и да скита по улиците като луда.

…

Той я бутна напред и я подкара с дървото като овца.

– Брей, Кольо — обади се една стара жена, — не бий булката си – бога биеш.

– Защо да я не бия? Жена ми е. Моя жена – изръмжа Кольо и скриви подир невестата си към къщи.

Какъв ли човек е писал това свидетелство? Колко процента от българите ще заявят, че това е подкупен от Сорос грантаджия, изсулил се от джендема джендър или третополов трансгадняр, който клевети китната си мила родина с цел да я от отчужди от изконните й ценности, да опетни възвишеното й православие и да пробута западняшки консерванти.

Тц обаче. Не е джендемски джендър и трансгадняр.

Писал го е Елин Пелин. Разказът му се казва „Невеста Нена”. Елин Пелин е прочут български писател, все сте подочули нещо за него, мяркали сте го по читанките, макар да мразите да четете.

А има една случка, която дори онези, които наистина четат, вероятно не знаят. Тя е показателна за уважението, с което българското общество се отнася към своите даровити граждани. Отношение, което също е част от българския цеННоразпис.

Веднъж Елин Пелин отива в болница, защото често му се случва да припада. Не казва от какво точно е болен, може би от срам. Но лекарите веднага разбират. Болен е от храносмилателна дистрофия. Тоест демек сиреч глад. Няма пари за хляб човекът…

По-късно грижовните български власти и властници все пак решават да се погрижат за големия писател. Дават му една стаичка в библиотеката до Университета, та да има къде да се приюти. Стаичката му граничи с общия нужник. И когато някой пусне водата, ако се сети да я пусне, се чува съответният ромон. А когато някой направи нещата присъщи за нужниците, се чуват и съответните звуци, присъщи на нужниците. Освен това мирише. А вътре в стаичката големият писател пише безсмъртни творби. Мила родна картинка. Традиции…

Но да кажем, че Елин Пелин си ги измисля тия работи с невестата. Да кажем, че не е отразявал изконното българско битие, а е пробутвал някакви си свои художествени измишльотини.

Прочетете тогава поучителната книга на Димитър Маринов „Българското обичайно право”. Маринов вече не е художествен писач, а съвестен учен, който обикаля българските села и записва изконните нашенски адети в областта на правото. От неговата книга без никакви уговорки и измишльотини се разбира доколко българската жена е била уважавана от консервативно-патриархалното ни общество. Ами дотолкова, че един баща когато си поще е имал право да бъхти снахите, дъщерите и синовете си. И те не са имали право да му възразяват по никакъв начин. Имали са право да се оплакват само на майките си, пък те после, ако се осмелят, или ако преценят, че бива, са могли да правят забележки на мъжете си. Оттук и честото обръщение „мале“ в народните песни – само пред нея младите са имали право да споделят мъки и неволи. А ето и една подробност, което вероятно ще накара блюстителите на изконно-българската нравственост да потръпнат от родолюбска гордост. Мъжете в някои села не са имали право да бият жените си. Имали са право само да ги „почукват по главите”. Колко силно, настоятелно и продължително би могло да бъде това почукване, не се уточнява. Но можем да си го представим. Пак от разказа на Елин Пелин:

– Къде ти е прошението? – попита сериозно господин Панайот, като метна пешкира на рамо и почна да закопчава ръкавите си.

– Те ми прошението — запя през сълзи Нена и наведе пред писаря разчорлената си коса, която бе слепнала от съсирена кръв. Господин Панайот турна очилата и прегледа внимателно раната.

– Бре, хубаво ти е пукнал кутлицата! С какво те удари?

– С климията ме удари, гръм да го удари!

– Я слушай, Панчо — обърна се господин Панайот към общинския пъдар, който току-що беше дошъл отнякъде,- намери малко вълна да й запарим раната, че ще й изтече мозъка.

– Очите да му изтечат — завика невеста Нена и доброволно наклони глава, докато писаря и пъдаря й запаряха раната.

Разбира се, когато си патриот или съхранител на изконни ценности, винаги можеш да намериш причини за национална гордост и родолюбски трепети. Ето тук например господата Панчо и Панайот милозливо намират отнякъде малко вълна да запарят раната на невеста Нена, та да не й изтече мозъкът. Как да не се трогнеш от тази проява на съчувствие към българската жена, която у нас, за разлика от разни страни като Франция, Италия и Испания винаги е била на почит.

Но все пак биха ли могли да уточнят родните съхранители – кои точно изконно-български семейни ценности ръвеят да съхранят (консервират). Дали тия от началото на времената, описани в книгата на Маринов, когато патриархът свръхбаща е имал право да налага чадата си, когато и както му скимне? Дали тези от по-новото буржоазно време на тридесетте години от миналия век, описани от Елин Пелин, когато светиня му дума на битата жена: „Мълчи! Мълчи! Стига си вила. Какво съм ти крив аз, че те бил мъжът ти?“, а пък другата институция донажда: „Бил те – бил, мъж ти е, воля му е. Ако ще, ще те бие, ако ще, ще те гали, пък ти си му жена – търпи! Като те е бил, не те е убил!

Защото ако не точно тези ценности ръвеят да съхранят блюстителите на стародавната нравственост, тогава остава да ръвеят за съхранението на комунистическата такава. Когато жените, дъщерите и синовете вече са имали на кого да се оплачат, ако бащата ги замлати. Пак на майката, разбира се. Но този път на партията-майка, на майката джендър тоест, която замества природно-биологичната и която за разлика от нея има неограничената власт да наказва и ощастливява своите чавдарско-пионерчести отрочета. И ако децата са имали щастливо детство, то е било благодарение на партията-джендър и на джендърските бащи – чичковците Антон Югов, Вълко Червенков и Георги Димитров (За един друг джендърски, а не природен баща, любовно наричан от отрочетата си „Тато”, вече е ясно.). Ако ли пък са били нещастни, то е по вина на биологичните си родители, вероятно врагове на народа.

Та кои точно ценности искате да съхраните? А?

А да, то и сега сме си били имали закони и нямало било нужда от допълнителни конвенционални притурки. Освен това в сегашните блажени бойкоборисовски времена хората не млатят жените си, както някога, иначе ги млатят – вижте само колко герберки щъкат из чертозите на властта и колко калинки също.

Разясняват разните му разбирачи.

Разбирачи, които се осведомяват за живота на простолюдието от партийните си съратници и от дълбокоумията на Шишо Бакшишо, чути по време на катадневното сноване из таксиджийския триъгълник служба – кръчма – дом.

И които по никакъв начин не искат или не желаят да разберат някои не дотам сложни неща.

Като например това, че не само в циганските гета бият жените и продават дъщерите си, в панелните гета също бият. И не само мъже бият дъщерите и жените си. Случва се и синове да бият майките си – доста по-често отколкото си го мислите.

И сегашните закони, както и ония, някогашните, не са в състояние да защитят битите. Включително и заради това, че малцина ще заведат дела срещу най-близките си. Срещу съпрузите, срещу бащите, срещу майките и синовете си. Също като при случая с невеста Нена.

…

Законодателството ни има нужда от промени, преправяне и донагласяне за защита на уязвимите. Подписването на конвенцията би означавало, че то е склонно да направи тези промени.

А отказът от подписване означава, че просто не му пука. И разните извъртания по Ниновски от рода на „ама ние сме против насилието, ние сме против джендърите”, са си политическа тарикатщина и нищо друго. Или пък отразява страхове на недорасляци. От рода на „тате, под леглото има дженъдър”.

Не, милички. Не конвенцията иска да пробута измислените от вас джендъри под прикритие на закони срещу насилието, а измислените джендъри прикриват вашата корист и безразличието ви към същото това насилие. Изконно-българско едно такова.

Това много добре са го разбрали първично – махленски пичове, особено ония, които прикриват потайната си обратност зад показно мъжество. Всички те, след съпротивата срещу конвенцията, която обедини динковци и университетски преподаватели, бивши комунисти и сегашни консерватори, християни и мюсюлмани, същите тия първични пичове вече яростно са самонадъхват в готовността си тутакси да замлатят разните му там джендъри, грантаджии, соросоиди, шарени, розови обратни и всякакви подобни. Така както бият жените и гаджетата си. Като оня, прочутия параграничар и любородник – изразител и пазител на изконно-българската нравственост, рийшли.

…

Ще си позволя и едно лично признание. Разказът на Елин Пелин ме разтърси. Може би защото се поставих на мястото на невеста Нена. А дали това не означава, че съм скрит джендър някакъв? На подобни подозрения мога да отговоря само със съответните пожелания, като в духа на политическата коректност и доброто възпитание ги обърна на поздрав:

До бившите комунисти, до сегашните консерватори, до политическата върхушка, до православната ни църква, до българския президент, до едни академици, до обтекаемите либерали, до цялото ни прокопсало общество, което се обедини срещу конвенцията – поздрав!

 

Прочети цялата новина http://www.transmedia.bg/2018/02/09/%d0%b8%d0%b7%d0%ba%d0%be%d0%bd%d0%bd%d0%be-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%86%d0%b5%d0%bd%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b8/

Свързани новини: