Преразказ с елементи на разсъждение. БСП публикува „Обръщение към министър-председателя Бойко Борисов по повод планираното провеждане на „Луковмарш“. Това е много емоционален партиен документ, а обичайно пестеливо употребявани думи като фашизъм и неоназицъм са наръсени в него по рецептата „колкото поеме“ на готвач с едра шепа. И правилно. Хайде да вземем да наричаме нещата с истинските им имена. В един момент обаче – ни в клин, ни в ръкав – сега пък по рецептата „манджа с грозде“, – се появява изречението: „Народният съд от 1945 г. е едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие.“ Ей така, насред зверствата на фашизма и попълзновенията на нацизма, има и такова изречение.

Както може да се очаква, медиите забелязват точно това изречение и го извеждат в заглавията. Забелязват го не просто защото не се връзва с другите изречения, а защото да наречеш Народния съд правосъдие, се иска или много да си невеж, или много да си нахален. Всички се занимават с точно това изречение, а не с призива да не се провежда Луковмарш.

Изведнъж изречението изчезва. Не му било мястото там. Не че било грешно. Кой го е сложил? Ако съдя по стила, вика Александър Симов, Жаблянов. И още, вика, по-важното е, че ген. Луков е фашист. Наистина е по-важното. Самото обръщение е адресирано до премиера. Това по всяка логика означава едно нещо: ако Луковмарш се проведе, отговорността пада върху премиера, ние сме чисти, обяснихме ви защо не бива да се провежда.

Да си представим сега един човек, който се колебае дали да участва в марша. Някак на две е. Не му ли мина вече времето на този марш, пита се човекът. И в този момент прочита, как БСП е казала, че Народният съд е необходимо и неизбежно военновременно правосъдие. Народният съд, както знаем е видял сметката на доста почитатели на ген. Луков. О, така ли, казва си човекът, ще отида на марша да видят те, че нищо не е забравено и нищо не е простено, защото вместо да си изживяват вините, са тръгнали да обясняват, че те били ползи. И се обажда човекът на още няколко човеци да ги мотивира да се строят в марша.

Това направи БСП със своето обръщение – с едната ръка удари плесница на участниците, с другата подтикна колебаещите се да станат участници. На това му се вика и вълкът сит, и председателството изядено. А виновникът е посочен в адреса.

От своя страна правителството реагира с осъждане на планирания Луковмарш. Тук също има забележително изречение, то принадлежи на заместник-министъра на външните работи Георг Георгиев. Той каза: „Бих се радвал, ако този марш на омразата не се проведе.“ Би се радвал. Той би се радвал. Нещо като „бих бил радостен“. Бил съм се бил напънал да родя планина, ама се роди мишка.

Робърт Сингър, вицепредседател на Световния еврейски конгрес предаде на премиера Борисов петиция, в която стоят 175 000 подписа, протестиращи срещу провеждането на събитие на името на човек, имащ близки връзки с Третия райх.

Десните хора в България са оставили този кахър на управляващите и на опозицията. Нито една дясна партия не е издигнала глас срещу планирания Луковмарш, дори че биха били радостни не намериха енергия да произнесат. Няма ги – в смисъла на „хич ги няма“, но също така и липсват.

Общинските съветници се записаха с декларация. И ето че идваме да мнението на много важен човек, от който зависи редът в столицата, кмет Йорданка Фандъкова. Тя каза: “Режимът е уведомителен. Получихме преди няколко месеца уведомление за провеждане на такова събитие. Поисках становище от компетентните органи – МВР, СДВР, Главна прокуратура и ДАНС за това, че мероприятието крие риск за нарушаване на обществения ред и с препоръка да бъде променен маршрутът. На основание на тези писма съм изготвила уведомление, че не е съгласувано провеждане на факелно шествие. Единствено могат да бъдат поднесени цветя на паметника на ул. „Тракия.“ Получих уведомление – изготвих уведомление. Невинна.

След всичко това организаторите на Луковмарш отсякоха, че шествие ще има и съгласуват маршрута му със СДВР. Което ни повече, ни по-малко означава, че с едната ръка правителството спира марша, а с другата сочи накъде да марширува.

Нищо ново всъщност. Този театър се разиграва вече петнайсет години. Очакваше се тази година да е различно. Не, разбира се, заради това, че събитието е срамно и опасно, а защото е несъвместимо с европредседателството. Още в началото на месец ноември миналата година Йорданка Фандъкова изпрати писмо до министъра на вътрешните работи Валентин Радев, че е забранила провеждането на факелното шествие през 2018 година. Ето най-после една категорична дума: забранила. Тя беше казана достатъчно рано, преди три месеца. Какво се случи междувременно, та органите на министерството, което беше уведомено, че маршът е забранен, сега съгласуват маршрута му?

Да се обяснява кой е ген. Луков и дали е бил фашист е излишно усилие по много проста причина – или знаеш какъв е бил генералът, или не си съгласен, че е бил такъв. Така че тук прескачам неговата личност. Много по-важно е какви са участниците. Видяхме ги неотдавна във филма на Адела Пеева „Да живее България“. Общият им профил е ясен. Млади хора от бялото гето. Неудовлетворени, търсещи. Най-вече търсещи нещо, с което да се извисят над други хора, да се почувстват нещо повече от себе си. А това най-лесно става като мразиш други хора и с това ги поставяш под себе си. Кои са най-лесни за мразене? Циганите. Колкото повече вътре в себе си се чувстваш като тях, толкова повече компенсаторно ги мразиш, за да превържеш раната, че всъщност си като тях – необразован, беден, безперспективен. Следващите – евреите. Защо? Ами…,защото Хитлер ги е мразил. Ясно. След това идват турците, хомосексуалните… Така се тръгва и се стига до инвалидите, червенокосите, зеленооките. В началото на червенокосите и зеленооките не им пука за циганите, евреите и турците. После вече е късно.

Чувала съм какво се крещи на такъв марш: „Свободен! Национален! Социален!“ Съединете последните две думи. Нациналсоциализъм. В България се употребява по-краткия синоним – нацизъм. Понякога и хитлеризъм.

Да оставим ген. Луков на историците. Съмнявам се дали тези млади хора, облечени в черно, захлупени с качулки, понесли факли, крещящи на уж траурно шествие знаят кой е ген. Луков. Те са там не заради него. Те са там, защото са гневни, объркани, неудовлетворени, незначителни. И ще бъдат все по-незначителни в държава, в която нищо няма значение, следователно ще стават по-гневни. И все повече.

А тези, които ги удариха с една ръка и подкрепиха с другата, си измиха ръцете. И седнаха на коалиционно-опозиционната трапеза. Клатушкаща се, но все пак трапеза.

"Редута"