Когато няма скандали, сензационни събития, природни бедствия и катастрофи, журналистиката по правило започва да се занимава със себе си, да се самоанализира и да си прави козметични дисекции. С тая суета се занимават самите журналисти и това предизвиква усмивки, които не винаги са иронични. Неестествено и неприемливо е всичко това. Стругарят и зидарят не занимават околните как точно са произвели един детайл или са иззидали една стена. Лекарят не ви занимава със неразбираемата за обикновения човек сложност на една сърдечна операция. Полицаят и военният не досаждат от екрана и ефира със страховете, които са изпитали, докато са вършили своята работа.

Защо журналистите обичат да разказват за себе си и професията си? Обикновено добрите журналисти са влезли в занаята от най-ниското стъпало - репортерството. Кариерата им минава през редакторството, шефските постове на отдел, направление и накрая зам. главен и главен редактор на средство за масово осведомяване.

Журнализмът, както повечето професии, наподобява моделиране на един занаятчия. Така, както се моделира с пластилин или глина. "Пластилѝнът (на италиански: plastilina, от старогръцкото πλαστός – пластичен) е материал за моделиране. Приготвя се от пречистена и раздробена на фини частици глина, към която се добавя восък, мазнина и други вещества, които предотвратяват изсъхването.", ми разказва уикипедия. А аз, като наблюдавам новата вълна в журнализма, все си мисля, че восъкът, и особено мазнините са твърде много в процеса на моделиране на новите журналисти. Сещам се за един многообещаващ Светослав. И за един Хекимян. Бяха добри репортери, докато стажуваха. Имаха хъс и мерак. Но като им сложиха нашивките на водещи, непрекъснато се плъзгат надолу и все по-надолу. Не знам дали липсата на житейски опит, или липсата на професионален опит са препятствието, което един ден ще провали кариерите им в журнализма. Или слушалката в ухото ще ги довърши.

Любомир Кольовски, фейсбук