Въпросът какво се случва в Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) в последните дни дава вид да е развълнувал всички. Новинарите лягат и стават със словесните престрелки между здравния министър Кирил Ананиев и управителя на НЗОК проф. Камен Плочев, парламентарни групи и комисии изслушват версиите на страните една през друга, а всякакви актуални (и недотам) експерти по здравни бюджети, здравни системи, здравни политики, разсъждават по случващото се.

„Какво се случва“ вероятно няма да разберем със сигурност, поне не докато скандалът е активен.

Изложените до момента факти са следните:

• НЗОК има значителни просрочени задължения към здравни каси в държави в Европейския съюз. Най-голям е дългът към болниците в Германия - общо 128.1 млн. лв., от които 93 млн. ще бъдат просрочени и изискуеми към края на 2018 г. Също така до края на годината просрочията към Франция ще достигнат 28.8 млн. лв., към Испания – 21 млн. лв., към Австрия – 18.4, към Белгия – 11.5 млн. лв. и към Италия, Гърция и Великобритания - по около 6 млн. лв.

• НЗОК, в лицето на управителя си проф. Плочев, е поискала от Парламента да реши проблема с тези просрочени средства, без да съгласува това свое искане с Министерството на здравеопазването, в лицето на министър Кирил Ананиев.

• Министър Кирил Ананиев смята това за основание проф. Плочев да подаде оставка. А проф. Плочев, видно, не смята така.

Това знаем със сигурност. Прави впечатление обаче, че всички страни в спора боравят доста фриволно със законовите си обвързаности, права и задължения, в следствие на което за неспециализираната публика остава напълно неясно има ли проф. Плочев някаква вина; ако да – каква е тя; кой, в крайна сметка, е лошият в този казус.

Да започнем от парите:

Задълженията на НЗОК към здравни фондове и застрахователи в държави от ЕС започнаха да се трупат след влизането в сила на Директива за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване. Документът даде повече възможности на европейските граждани да се лекуват извън родните си страни, като запази изискването страните да заплащат оказаната медицинска помощ по силата на вече дейставащ регламент за координация на системите за социална сигурност.

Казано простичко, Европа отключи вратата на българските пациенти към клиниките в Германия, Франция, Испания, Австрия, и остави на българската администрация относително малък набор от възможности да възпира гражданите да търсят най-доброто лечение. Извън България.

Механизмът функционира така: българският гражданин се лекува в болница в Германия, например. Германският фонд (аналог на нашата здравна каса) заплаща дейността на болницата, а НЗОК трябва да възстанови направените разходи на германския фонд в срок от 18 месеца.

Българските граждани могат да получат медицинска помощ на база своята Европейска здравна карта, а за особени случаи трябва първо да получат разрешение за това лечение от НЗОК, под формата на формуляр S2.

Оттогава насам българските граждани системно ползват повече здравни услуги, отколкото касата заплаща. Проблемът се дискутира още от 2015 г., когато чужди фондове алармираха за първите сериозни просрочки на 18-месечния срок за разплащане. Годишно в бюджета на здравния фонд у нас вече повече от пет години се отделят по около 60 млн лв. През 2013 г. по това перо са заложени 58 млн. лв, 60 млн са предвидени през 2017 г. Очевидно за българския законодател и бюджетар новите механизми не изискват финансово планиране. Реалността обаче ни застигна и първият скандал, свързан със задълженията ни към европейските здравни системи, избухна в края на 2015-та. Тогава, в рамките на два месеца, НЗОК първо обяви задължения в размер на 120 млн лв, а в последствие редуцира тази сума до 60 млн. Официалното обяснение беше, че второто число отразява просрочените дългове, а първата – общите задължения в срок. Беше въпрос на време обаче този бушон да избухне.

И той избухна.

Междувременно Националното сдружение на частните болници използва възможността да напомни, че Касата дължи десетки милиони и на българските лечебни заведения. За дейност, която е призната за извършена, фактурирана, но влязла в графата „надлимитна“. Стойността на тези задължения е 123 млн лв за три години назад, пресмятат болничните директори.

Защо България не се разплаща с европейските фондове е въпрос, на който липсва не само логичен, а какъвто и да било официален отговор към момента. Теорията (за чиито автор се сочи премиерът), че европейски болници наемат български лекари, които да точат НЗОК в тяхна полза, е толкова нелепа, че не заслужава дори да се споменава. Но за съжаление стана част от говоренето и аргументирането в този спор.

Дали заради честата смяна на управленците в тази система, или заради факта, че става дума за сравнително малък брой пациенти и географски отдалечени проблеми, въпросът с тези дългове не успява трайно и ефективно да задържи вниманието на овластените да взимат решения в този сектор. Това влияе пряко върху най-тежко болните пациенти – тези, на които българските лечебни заведения и специалисти не могат да предложат помощ и решение. Информацията, че чужди лечебни заведения отказват прием на българи, защото страната ни е лош платец, не е нова – тя е от началото на 2016 г., но и тя очевидно не е провокирала търсене на системно и ефективно решение.

До момента.

Ако съдим по писмата, които циркулират в медиите, проф. Камен Плочев е бил мотивиран да задвижи решаването на този въпрос. Според Закона за здравното осигуряване бюджетните въпроси в НЗОК се решават от Надзорния съвет, по предложение на управителя. Поради тази, или друга причина, активността на управителя раздразни силно министъра на здравеопазването Кирил Ананиев. Толкова силно, че Ананиев му поиска оставката, и вместо върху функционалните проблеми в управлението на Касата, върху ефективността и целесъобразността на разходите в системата, върху компетентността на взимащите решения за нашето здраве, спорът се прехвърли върху изясняване на въпроса кой на кого е шеф и подчинен, кой чия оставка има или няма право да поиска.

Сега топката е в депутатите, тъй като Парламентът е институцията, която може да прекрати предсрочно мандата на управителя на НЗОК. Законът предвижда, че основания за такова прекратяване има при:

1. влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер;

2. влизане в сила на акт, с който е установен конфликт на интереси по Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество;

3. системно нарушаване на неговите задължения, неизпълнение на решение на надзорния съвет или извършване или допускане извършването от други лица на груби или системни нарушения на задължителното здравно осигуряване;

4. обективна невъзможност да изпълнява задълженията си като управител за срок, по-дълъг от три месеца;

5. подаване на оставка;

6. смърт.

Засега нищо не предвещава, че проф. Камен Плочев ще се откаже доброволно от поста си. Но пък и никой няма да се изненада силно, ако това се случи, тъй като политическият баланс не изглежда да е в негова полза, въпреки че кандидатурата му беше избрана със солидно мнозинство (205 гласа) от същите тези депутати.

Във всичко това, разбира се, липсва важната вметка, че НЗОК би следвало да е политически независима обществена институция. Но тя липсва, защото и самата независимост отдавна е само декларативен инструмент, за който вече симптоматично всички са забравили. В крайна сметка, дори самият премиер Борисов, забравил, че НЗОК не е дирекция на Министерството на здравеопазването, отбеляза, че „Всеки министър има право сам да си избира екипа.“ И вероятно предстои да видим какво/кого е избрал Кирил Ананиев.