Иво Маев: Deconstructing Борисов

Иво Маев е политолог, ангажиран с медийни проекти в Европа, както и с локални граждански и политически инициативи извън София. Държи на политическата памет, на документите и историческите аналогии. Застъпва тезата за ограничено участие на интелектуалците в политиката.

Как би обяснил днешна България на, да речем, скандинавец или англосаксонец от средната класа?

Държава, която по нищо не прилича на това, което той е свикнал да нарича “държава”, но в същото време достатъчно позната и приличаща на Гърция, Италия, Испания, Португалия. Страна на южната култура, на културата на виното, на по-бавното движение, на бавното хранене, по-бавното мислене, по-бавното развитие и т.н. Това впрочем е социална мода в англосаксонския свят.

В политически смисъл съществува ли това, което аз наричам “метакоалиция”? Т. е. има ли политически картел между ГЕРБ, БСП и ДПС плюс случайниците, в който само привидно има опозиция?

Прави впечатление, че доколкото левицата от дълго време стои в опозиция – или това, което се нарича левица или пост-комунистическа левица или нео-комунистическа левица, – тя не може да произведе достатъчно алтернативни политики и алтернативно говорене, което да претвори в стройна система за противопоставяне на управлението на ГЕРБ. В този смисъл ГЕРБ сега стои, общо взето, незаменим на политическия терен, доколкото ГЕРБ копира модела на една голяма народна партия, в която има всичко – от ляво до дясно-център, и се опитва да покрие максимално количество интереси. Затова не можем да говорим за метакоалиция или картел.

Къде се корени успехът на Борисов? Не говоря за народнячеството: може би в умелото балансиране между различни олигархични котерии?

Това е добро предположение, но според мен, става дума за изключителен политически инстинкт, бих казал животински инстинкт, в който усещането за политиката от макиавелистки тип доминира. От времето на Макиавели насам малко неща в политическата етика могат да се определят като значими и затова съм склонен да търся отговорите в поведението на Борисов именно в тази посока.

Т.е. евристичното, spur-of-the-moment, парадоксално политическо мислене, което използва мистичното преклонение на човека пред властта?

В някаква степен - да. Но това е талант, който на Борисов не може да му се отрече.

А на втори и трети план?

На втори план трябва да търсим корените в националната психология. На трети план да търсим в националната история. На четвърти план, ако искаш, да търсим и в геополитиката (смях). Така или иначе Борисов седи като една фигура, която като фокусник може да вади уникални решения, най-често краткосрочни, които могат да запушват дупки - иначе неговият кораб може да се обърне. Дали сега стратегически тези неща са правилните, тепърва предстои да видим, защото Борисов досега не е изкарал мандат. И сега се заинатил да изкара този мандат на всяка цена. В този смисъл виждаме един широкоскроен, отстъпчив Борисов, който е склонен да дискутира, да се извинява и т.н. Много повече обърнат навън, много повече обърнат към проблемите с Македония, Западните Балкани. Нещо, което не бе типично за ранния Борисов.

Но как е възможно масово хората да не забелязват, че той говори глупости и понякога и чисти слабоумия? Политикът не може и не бива да бъде единствено инстинктивен. Да не говорим, че при него прагът толкова е паднал, че той знае, че каквато и неука тъпотия да изговори, ще му се размине.

Не е съвсем така – просто така функционира политиката в България, и неговото говорене е доста ефективно. Няма да давам пример с Тодор Живков, но да дам с Буров. Буров, който стои като идеологически маркер на поколения българи. Ами ние знаем за него, че политическото му говорене не е по-различно от това на Борисов.

Пак две Българии, нищо ново. Образованата срещу 80-те процента (смях).

Да, доколкото младите образовани българи трудно успяват след Освобождението да направят дългосрочна политическа кариера. За сметка на това имаме Петко Славейков - нещо подобно на Борисов, който говори по същия начин и много дълго време стои в политиката.

Май си прав. Петко Рачов, извън литературната си дейност, е пример за конформизъм в българската политика; уж “леберал” априори, е бил готов на всичко апостериори (смях). Но за друго говоря: Борисов “удавя” целия спор за бъдещето на децата ни. Спорът за бъдещето става нерешим като имагинерен постструктуралистки спор между Бурдийо и Дерида, да импровизирам.

По-просто е: той гледа на политиката като на състезание, защото все пак е бил спортист. “Аз ви бия на избори, къде сте вие да го изиграем този мач, да видим дали можете”. Той мисли в спортни термини. И фактът, че побеждава, показва, че явно те са приложими и ефективни за нашенската политика.

Хипотеза: сега му е супер важно да избута европредседателството, да се снима с всички, да позира и да обиколи Европа, но след това, когато го затиснат вътрешните проблеми, ще “хвърли пешкира” и ще поиска нови избори – щот за него изборите са вид национален вот на доверие.

Аз мисля, че Борисов ще направи всичко възможно да запази мандата. Важно му е. Важно му е, защото той не може и не би искал да си тръгва от историята по унизителен начин....

---

През задния вход.

Не, не може да си тръгне с неизпълнен мандат. На него му е важно това нещо. Така че той ще прави отстъпки до последно. И тези отстъпки вероятно ще продължават, докато съвсем не му се качат на главата. А коалиционните партньори – за тях не изглежда много обещаващо, защото те си имат други проблеми. Те сега гледат да реализират политически проект, който наричат “консервативен”. Този консервативен проект трябва да се превърне в патерицата на – така те го виждат – ГЕРБ за едно евентуално следващо управление. Понеже се вижда, че по някаква причина Борисов не може да се сработи с реформаторите.

С някои успя, с други не успя. И като стана дума: какво мислиш за новото обединение ДСБ-Да, България (плюс още три партии)? Няма ли нужда от истинско дясноконсервативно обединение, в което истинските десни преодоляват отвращението си от някой като Валери Симеонов, и го канят на кафе?

Обединението ДСБ-Да, България не е дало заявка за дясно-консервативно, даже бяга от подобни категории. Още повече – със Зелените под ръка. Няма как да е нито „дясно“, нито „консервативно“ с тези играчи. Самите те казаха, че проблемът „ляво-дясно“ не ги вълнува, което бе доста изненадващо за мен.

Дясно-консервативното няма да се състои като обединение (т. е. електорално-тактически прийом) на вече играли състезатели. По-вероятно е да се състои като поколенчески прелом – в играта да влязат бавно и настоятелно нови лица, вдигнали хоругвите на консервативните ценности.

ВМРО: аз съм се шегувал, че старите войводи, ако могат да станат от гроба и да видят какви ги върши Каракачанов, ще му теглят ножа (смях).

Точно така. Ванче Михайлов вероятно се върти в гроба (смях). Но все пак това, което виждаме във ВМРО, сега е ново – на европейско ниво търсят съюз с консерваторите-реформисти, и изоставиха лутанията в лабиринта на Льо Пен. А Валери Симеонов, впрочем, е кръчмарско-патриотарски казус.

Валери Симеонов е на три морета през цялото време (смях).

Или, по-точно, “сите българи заедно”, защото това е то. Даже се шегувахме, че онова писмо, което писа до Ска Келер, прилича на картината на Репин за запорожките казаци, пишещи до турския султан. Волен Сидеров е друг вид „политическо животно“ (по Аристотел) – един от малкото с индивидуален вот. Каквото и да прави, какъвто и рейтинг да му отделят агенциите, той си има негови лични 200 000 твърди гласа. И това го прави много важна част от политическия пейзаж.

Само че “дзоон политикон” на Аристотел е в неразривна релация с друга негова идея - “дзоон логикон”, т.е. човекът като рационално животно. Тук някъде аналогията със Сидеров вече е до кръста в подвижните пясъци (смях).

О, да, може да се каже.

Сърцевинният проблем на сегашното българско управление: няма план. Няма широко обсъден, последователно изпълняван дългосрочен план (да не говорим за тактически action plan) - и това е най-лошото, което може да сполети управлението на една държава.

Това е проблем, да - но той е проблем на която и да партия, дошла на власт, и няма нищо общо с идеологическата й закваска или партийна програма.

Навремето покойният Бжежински, в началото на 90-те, каза, че преходът във всяка една от бившите комунистически страни ще продължи точно толкова, колкото е продължило комунистическото управление.

30 минаха.

Да, има още 15 (смях). Ако средната работна заплата – говорим с икономически показатели – по някакъв начин заприлича на полската или унгарската, или гръцката, добре; но ние никога няма да “станем” холандци, германци, датчани, скандинавци. Можем да бъдем положени за много дълъг период в зоната на южняшкото спокойствие, да бъдем винена, а не бирена култура, и относително добре да съществуваме, балансирайки между европейските норми и ориенталския манталитет. Твърде вероятно е да бъдем гранична територия на относително стабилен ЕС – това е чудесна дългосрочна цел. Може да правиш всякакви магарии – както гърците се усетиха, – може да похарчиш всякакви пари и накрая пак да ти ги опростят. И ние тепърва ще започнем да се възползваме от това нещо. И ще си живеем прекрасно, като гърците, ако границата с Третия свят е прокарана тук долу, на Капитан Андреево. Разбира се, трябва със сигурност да спираме всякакви брадати типове, които искат да унищожат Европата и да участваме в това, което се нарича обща сигурност. Това общо-взето е краткосрочна цел, за която всяко правителство ще работи, използвайки възможността да повлече избиратели. Дългосрочната цел е по-трудна за формулиране. Защото ние от Възраждането насам все се питаме кои сме, какви сме, що сме. То е много голям въпрос.

---

Сещам се за Дракър, който разсъждава как да превръщаш неорганизираната тълпа в ефективна и целенасочена група, която произвежда бъдеще. Какво имам предвид? Че голямата българска цел би трябвало да бъде така наречената wellfare state. Най-общо, държава, която хем се грижи за бизнеса, “откачва” му регулациите и го стимулира, хем, така да се изразя, не си изоставя болните животни от стадото; за да може в крайна сметка да се постигне едно общо прилично ниво на благоденствие.

Това е проект, за който ти няма да получиш подкрепа на десет километра от София.

Както впрочем се е видяло и по време на Априлското въстание? (смях)

Да. Населението иска да е е selfmade, но, ако може, да го направи заобиколно – за сметка на околните.

През удар, а не със систематични усилия.

Разбира се, българинът се сеща за национални проекти в дните, когато има национални празници - два-три пъти в годината. Но welfare state, за която ти така мечтаеш, няма да получи подкрепа отвъд Околовръстното.

Защото – и това е непопопулярно - трябва много да се работи, а от “брежневизма” през 70-те насам у нас като че се е насадила културата на “неработенето” и “скатаването”? И на “получаването отгоре”, от дъроавния черпак, а не съзиданието със собствени усилия?

Да. Но забележи: при двеста шестдесет и колко са общините в България, няма кмет на община над 10 000 души, който да не е милионер е евро. Т.е. ние имаме доста милионери само в рамките на администрацията. Ако сложиш 10 000 души в бизнеса, ти получаваш един много сериозен пласт от заможни хора, които обаче са успели развиват своя личен успех на гърба на националната кауза. Тоест те представят това нещо като успех на българския капитализъм, на българските реформи или на българския преход, а в същото време не могат да го представят като свой личен успех.

Какво би казал на дясно-демократичната общност (както се самонарича напоследък), която остана извън управлението?

По-горе говорихме за дясно-консервативното управление, сега говорим за дясно-демократична общност. Явното понятийното, идейно и структурно неразбиране непрекъснато причинява трудно зарастващи рани върху снагата на активното гражданство. То ще се лута още – поне още един изборен цикъл, докато подмени състава си. Проблемът тук е поколенчески и организационен – подкрепата за поовехтели фигури е струпана основно в София и няколко по-големи града. А това не е достатъчно, за да бъдеш дори и малък коалиционен партньор.

Прочети цялата новина https://offnews.bg//nashite-avtori/ivo-maev-deconstructing-borisov-675922.html

Свързани новини: