През пролетта на далечната 1996 година в Шанхай на официална церемония е сформирана така наречената Шанхайска петорка. От 2001 тя прераства в сега позната Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). С всяка изминаваща година нейната тежест добива все по-голямо значение. Както в световен мащаб, така  и в ролята ѝ на ответен полюс. Еднополюсният свят е концепция, която няма бъдеще и това е очевидно в последните години, но за мен 2017 година може да се счита за официалното „потвърждение” на нейната „смърт”.

На 9 юни м.г. Индия и Пакистан придобиха статут на пълноправни членки в ШОС и към момента организацията съставлява приблизително половината население на планетата,  ¼ от световния БВП и 80% от територията на Евразия. Тоест, говорим не просто за полюс, а за претендент. Съсловие от държави, готови да поставят под въпрос безспорната досега власт на бившите колониални империи и най-вече на хегемонните САЩ. А с това идеите на Кисинджър и Бжежински биват заличавани от времето.

Подобно на комплексната природа на разширяването на ЕС, в рамките на ШОС това също е продължителен и бавен процес, който обаче никак не е на финалната права. Приемането на Индия и Пакистан бе необходима стъпка,  която е възможно да се повтори по-скоро, отколкото някои вярват, че е възможно. В първа част на този материал говорихме за Турция.

Завоят на неоосманската империя от Брюксел към Шанхай (Част I)

Преговорите между Анкара и Брюксел продължаваха над 50 години и през 2016 година отношенията между Съюза и Турция достигнаха своята долна мъртва точка. След провала на споразумението относно свободното пътуване на турски граждани на територията на ЕС през май 2016 г. агресивната реторика на Ердоган продължи да се изостря. Неразбирателството в крайна сметка доведе до преустановяване на преговорите с Турция за членство, което бе гласувано единодушно от Европейския парламент (ЕП) на 21 ноември същата година. Точно ден преди вота, на 20 ноември, Ердоган бе заявил, че разглежда ШОС като алтернатива на ЕС. И ако някои се съмняват в думите му, те не са просто празни приказки. Малко известен е фактът, че на 23 ноември, два дена след вота в ЕП, ШОС даде мандат на Анкара да председателства т.н. Енергиен клуб на организацията за цялата 2017 година. Това е първата държава в историята на организацията, която председателства неин орган, без да е пълноправен член. Логично, договарянето за подобен безпрецедентен скок в отношенията не е било извършено за два дена.

Тук става дума за месеци подготовка и преговори, което отново подчертава способността на Анкара умело да лавира на световната сцена, подсигурявайки позициите си. Нещо повече, предвид огромните енергийни запаси и източници в рамките на ШОС и цялостната важност на енергийният сектор, това е повече от жест. Това е недвусмислен знак към Турция и към света, подчертаващ сериозността в намеренията на ръководителите на организация Китай и Русия спрямо Анкара. Всичко това е възможно най-вече поради два фактора. На първо място, Турция осъзнава своят значимост - от една страна като мост между Европа и Азия, поради географското си разположение, а от друга, ролята, която може да играе в китайската инициатива „Един пояс, един Път”, позната още като „Новия път на коприната”.

Благодарение на териториалното разширение към Пакистан, в момента ШОС има досег с периферията на Близкия изток, от страната на Иран, но с приема на Турция организацията ще граничи с Балканите и по-важно - със сърцевината на Близкия изток, както и ще придобие излаз на Средиземно море. Това е ключов фактор в укрепването на позициите на китайския „Нов път на коприната”, който съответно ще носи и икономически ползи за Анкара, минавайки през голяма част от територията ѝ, с отправна точка към Европа - Истанбул. Това обаче е само едната страна на сътрудничеството и взаимните ползи по линията Анкара – Пекин. Другата е свързана с Африка и така наречената Доктрина на Давутоглу, която цели позиционирането на Турция в Африка чрез икономическо и дипломатическо сътрудничество, но също и политико-религиозно.

Борбата за надмощие над африканските пазари между Китай и САЩ не е от вчера и реално бе изгубена от Америка. Това е съвсем нормално, при положение че Китай има потенциала да произвежда огромни количества стоки на многократно по-ниски цени, както и възможността за улеснена доставка спрямо САЩ.  По-интересното обаче е, че на второ място след ненадминатите в инфраструктурното финансиране китайци се нарежда не друга страна, а Турция. Вливайки преки инвестиции в страни като Сомалия, Уганда, Танзания, Мавритания, Кения и други, освен икономическото измерение, е налице и вече споменатото религиозно-политическо. Кения, Уганда и Сомалия са държави с преобладаващо сунитско мюсюлманско население, което може да бъде тълкувано като опит на Турция да се позиционира като морален защитник в региона, подобно на вече споменатата в предишната част политика по адрес на Албания. Това разгръщане на множество фронтове и ефективните маневри, извършвани от Анкара, са същината на неоосманизма. Кристоф Хенрих, ръководител на изследователския център за Югоизточна Европа и Кавказ в германския град Зиген, констатира, че Турция дори не се интересува толкова от африканските суровини, колкото от гласовете на африканските държави в ООН. Според него тези фактори са достатъчно показателни за все по-активната роля на Анкара, която тя иска да играе на световната сцена.

От казаното дотук и познавайки т.нар. икономическа дипломация, водена от КНР, може да се заключи, че застъпващите се интереси в Африка между двете страни са били видени повече като възможност, отколкото като колизия на интереси. Възможност за подобряването на диалога за потенциално членство в ШОС чрез сътрудничество. Стабилизацията на страните в Субсахарна Африка и влиянието в региона ще спомогне както за турските политически интереси, така и за икономическите на Китай, представлявани от „Новия път на Коприната”. Наред с това сътрудничеството на Турция с Русия в Сирия и негласната подкрепа за турските действия в Средиземно море само подчертават двустранната полза на страната в рамките на ШОС. Посоченото не би било възможно в рамките на ЕС, а и не е необходимо да се споменава, че ценностите на съвременната Турска „република” са далеч по-близки с Изтока, отколкото със Запада, особено в последните години.

Съществува обаче проблемът с членството на Турция в НАТО и тук Путин държи Ердоган в шах. На този етап султанът не може да си позволи да разтрогне дотолкова отношенията си със САЩ, че да бъде напълно изолиран от Запада и от Алианса. Не и преди процеса по цялостното изграждане на ШОС да бъде завършен и Турция да придобие железни гаранции за приема си в рамките ѝ. В противен случай ситуационният съюз между Москва и Анкара ще се превърне в тотална необходимост за Турция, поставяйки я в пълна зависимост под страха на тотална изолация. Нещата обаче биха стояли по различен начин, ако Ердоган съумее да синхронизира действията си с напредващата консолидация на Изтока и структурирането на ШОС. Към момента организацията представлява съюз за взаимно сътрудничество в сферата на борбата с тероризма, респективно колективната сигурност, която е и една от изконните причини за създаването ѝ. Наред с това тя има и политико-икономически характер, но не е напълно институционализирана и обособена на военно равнище, подобно на НАТО.

Това произтича от съществуването на т.н. Организация на Договора за колективна сигурност, датираща като международна организация от 2002 година. В състава ѝ влизат Русия, Казахстан и още няколко бивши съветски републики, все държави членки на ШОС или нейни диалогови партньори. От 2003 г. насам, макар да не е сред официалните цели на ШОС, в рамките ѝ държавите започнаха да си сътрудничат и във военната сфера, провеждайки съвместни учения и упражнявайки обмен на разузнавателна информация. През 2014 година на среща на ШОС в Ташкент външният министър на страната Худоберди Хуликназар лансира за пръв път идеята за обединението на двете организации. Оттогава насам тя е дебатирана, но остава повече в рамките на политическата реторика, или поне на пръв поглед е така, няма как да знаем. Казусът в случая е, че Русия има почти еднолично влияние в ОДКС, докато в ШОС тя се съобразява с политиките, водени от Китай и обратното.

В центъра на създаването на ШОС всъщност стои опитът за двустранното сътрудничество между двете сили, опитващи се да създадат взаимно благоприятна среда за своите външни политики, а не да се противопоставят една на друга. И досега тази концепция работи. Следващите години ще са решаващи от гледна точка на това, че ШОС набира все повече сила и разширяването му няма да спре. Алтернатива на сливането между двете организации би могла да бъде надграждане на ШОС, категоризирайки я като военен и/или отбранителен съюз, но не чрез сливане с други организации, а в собствените ѝ рамки, по предложение от Китай. По този начин Пекин би имал преимущество над Русия, защото Москва е по-зависима от него, отколкото обратното. Тогава ще се наложат компромиси от руска страна, като един от тях би бил тъкмо едноличното управление, което Москва упражнява в рамките на ОДКС по отношение политиката ѝ спрямо Европа. При всички положения разрастването на дейността на евразийските организации е налице и предстоящата ежегодна среща на върха на ШОС през 2018 година ще разкрие много относно напредъка и намеренията по обсъжданата теза. Набиращата скорост на концепцията за по-нататъшна интеграция и съответно, последваща федерализация на ЕС и впрягането ѝ за следващата изгряваща глобална сила само ще забързат консолидиращите процеси, протичащи на Изток.

Нагледно, страните от Централна и Източна Азия, преговарящи или членуващи в ШОС, масово са ръководени от мотива за премахването на американското влияние от региона. Концепцията за „Нов Близък изток”, представената от Кондолиза Райз през 2006 година, очерта създаването на две нови държави в региона – познатия Кюрдистан (на територията на Сирия, Турция, Ирак и Иран) и Белуджистан (Иран, Афганистан и Пакистан). Тази идея пряко касае ШОС, най-малкото защото представлява непосредствен интерес от гледна точка на сигурността за граничещите региони. В момента Турция открито се противопоставя и препятства първата половина от този план, а именно - кюрдистанската държавност с индиректната подкрепа на ШОС. Подкрепата на Русия е ясна, но по-интересна е ролята на КНР, която умело успя да остане незабележима в периода на цялата война в Сирия. Потушаването на конфликта в Белуджистан, в който участват и САЩ (срещу Иран) ще бъде само въпрос на време. Индиректната намеса и оказвана помощ от Организацията, въпреки някои вътрешни неразбирателства доказват, че Изтокът е готов да доминира Евразия и Азия изцяло, недопускайки намесата на другите световни играчи, а дори и да мисли за по-нататъшното си разрастване в Близкия изток.

---

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Даниел Миладинов: "хронично запален" по историята юрист