Пътят: разказ от Здравка Евтимова

Може би на друга жена и през ум не би й минало да постъпи така. Сметките ми винаги са излизали криви; когато трябва да направя важна стъпка, избирам погрешната посока. Всяка стъпка е майка на път, човек само трябва да тръгне. Тогава за него няма погрешни посоки. Пътят ще стане негов живот, стига да върви достатъчно дълго по него.

Може да звучи невероятно, но сметките на Кристиан винаги излизат правилни, всеки ход е пресметнат и затова, когато на сутринта се събудих и не го намерих до себе си – просто мястото му в леглото беше празно – аз си помислих, че е отишъл да купи нещо за закуска. Защо? Та предната вечер бяхме докарали разни храни и хладилникът се пукаше по шевовете – но хладилникът няма шевове. Всъщност това беше сигнал: всеки път, когато несъществуващите шевове на хладилника се пукаха, Кристиан изчезваше. Първия път за месец, втория за близо два. Аз се тревожех, но тревогата е лоша посока. Отивах да присаждам дървета, да окопавам лехи, да кастря храсти в онова диво село, което купих с последните си пари.

Кристиан отговаряше за финансите ни, пазеше всичките ни документи, дори моите резервни ключове, моя диплом от университета, брачното ни свидетелство, медицинския ми картон, свидетелството ми за раждане, както и свидетелството за раждане на дъщеря ни. Когато се върна първият път, попитах:

– Къде беше?

Не каза нищо, беше много странно – говориш му, той гледа, лицето му не се променя, като че нищо не си изрекъл - и започваш да си задаваш въпроса дали си в ред. Дали не си въобразяваш, че си попитал нещо. Усмихнал се е широко, лицето му е красиво, каквото винаги е било в паметта ти. Дъщеря ни, която е вече на десет, е възприела този трик и когато й задам въпрос:

– Къде беше? - тя се усмихва, не отговаря – едно прелестно момиче с кафяви очи и кестенява коса, не лице - есенен ден, а може би изгрев с първата слана. Лице, попарено от слана, е страшно. Но дъщеря ни не се страхува, тя държи сланата и слънцето на върховете на пръстите си.

Никога нямаше да узная какво се е случило с Кристиан първия път, ако не беше пристигнала една жена – с кафяви очи, кестенява коса, още един есенен ден, който прекоси двора, предверието и влезе при мене. Тъкмо режех домати за салата, когато есента дойде.

- Той ми каза, че се връща при тебе заради детето – подхвана есента. – Ти си била толкова безпомощна, невъзможно било да се справиш с предизвикателствата. Всеки можел да те измами – в двора ми растеше павит, увивно растение, което се лепи около някое дърво. На следващата година нещо се случва с дървото, клоните му един след друг повяхват, колкото и да го поливаш. Аз усетих погледа й върху мен и ръцете ми започнаха да изсъхват на момента. – Но аз мисля, че просто сте добра актриса. Вие имате нужда от парите му. Ето ви пари – тя отвори чантата си, черна, голяма като пещера, и хвърли на масата купчинка банкноти. – Считайте, че съм го откупила от вас.

- Човек се продава само когато е станал предмет – отвърнах й аз. – Кристиан още е жив.

- Значи отказвате? Парите ли са малко? По-добре ги вземете сега, защото по-късно нищо няма да ви предложа. Без друго сте го изгубили.

Не помня кога го попитах какво се е случило, но лицето му си остана спокойно и добродушно, като че не бях казала нищо.

- Тя е много по-хубава от тебе – отбеляза дъщеря ми, красиво момиче, с коса от вятър и роса. Попитах я - аз много зле ли изглеждам? Не отговори, лицето й остана дружелюбно, приятелски усмихнато, сякаш не бях казала нищо.

След секунда тя се приближи до непознатата жена и й каза:

- Харесвам ви. Вие сте много мила.

Стори ми се, че моята дъщеря прилича повече на нея, отколкото на мене и отново се попитах дали всичко ми е наред. Аз я бях родила, 3200 гр, 50 см, красиво бебе, Кристиан се просълзи, когато я зърна, а аз бях най-щастливото същество в света.

Харесвах очите му, кафяви като пясъка на плажа в края на август и толкова топли, че ако ми станеше студено, си спомнях за тях и веднага се сгрявах. Не можех да си обясня как се случва това.

Още тогава беше така – от първия път, когато той изчезна. Вечер дъщеря ми се прибираше от училище, съпроводена от онази жена. Тя и есента си приличаха както две сухи листа, отронили се от тополата, като следите от стъпки, които оставя един и същ човек.

Втория път Кристиан отново напъха в хладилника вкусни неща, но аз въобще не си и помислях, че може да отлети – наричах отсъствието му „отлитане”, защото се страхувах от думата „заминавам”. В нея имаше безкраен път, а човек никога не може да извърви нещо безкрайно, не може да се върне от безкрая. Нямам място там, аз съм малка стая, пълна с дребни предмети, които събирах от глупост: камъни, изсушени цветя... и онази моя абсолютно глупава страст да си купувам малки чашки. Вярвах, че всяка е щастлива.

Защото пазех в тях щастието – то е толкова мъничко, че ако го оставя в по-голям съд, ще се загуби. Чакаше ме в чашката и се сещаше за мене всеки път, когато пиех вода или вишньовка – сама я правех от вишнята, дребна като леща, кисела, зла. Нима животът не е упорита гатанка, която те държи буден всеки ден и киселее, за да не си отидеш в безвремието. Пиех вишньовка рядко, само когато есента ме заглушаваше. Пих, когато Кристиан изчезна за втори път. Щастието, спотаило се на дъното, се връщаше при мене. Сърцето ми олекваше, костилка от киселата вишня, мизерна, корава, устойчива на суша и киша, способна да поникне след хиляда години.

Търсих Кристиан и не го намерих.

...Тогава играеше с топка с дъщеря ни. Каза, че се е изпотил и отиде да се преоблече. Не очаквах, че няма да се появи на вечеря – сложих приборите на масата – неговите любими, сребърен нож и сребърна вилица, за които бях изхарчила две от преводаческите си заплати. Той беше много щастлив. Бях прочела, че среброто прогонва лошото от човека. Не прогонваше. Тази вечер Кристиан не се появи при приборите от антикварния магазин. Дъщеря ни, най-добрият вятър на есента, все още топъл, който кара плодовете да зреят и ги изпълва с аромат от далечни земи – това хубаво момиче спокойно си сипа от картофите с копър и масло, които бях сготвила.

- Да го почакаме още мъничко - предложих аз, но лицето й стана толкова красиво, че залезът си отиде и се уплаших. Питах се дали наистина съм произнесла думите си на глас. Тя стана, не каза нищо, сипа си от салатата, която бях приготвила – домати, краставици, които купувах от баба Златка на пазара. Когато не вярвах на някого, опитвах да мисля за тази стара жена. Дъщеря ми изглеждаше стряскащо красива и тичах с мислите си при старата.

Беше висока, пъргава.Тя ме уверяваше, че отглежда сама зеленчуци на дивото си място в Радомир. Подозирах, че лъже, но тя ме отведе там и ги видях - домати, големи колкото главата ми.

- Онзи див парцел до твоя на кого е?

- На мене и го продавам – каза баба Златка. - Децата ми не искат да стъпят тука, реката през лятото не пресъхва, но е пълна с толкова много речни раци, че водата не може да тече. Аз се научих да ям речни раци. Искаш ли да ти покажа как се готвят.

Дъщеря ми се усмихваше и не чакаше никого. Аз отново побягнах пак там, при онази висока старица от Радомир.

Мястото й беше обрасло с издънки на бодливи сливи и диви вишни.

- Ще те науча да присаждаш дървета – засмя се старата. Аз се научих толкова бързо, че баба Златка не можеше да повярва на очите си. Дърветата, които разрязвах и пъхах калеми в разцепите, се прихващаха.

- Какво става с тебе? - попита ме баба Златка. - Не съм виждала човек, дето без да го учат, ашладисва толкова добре. Или ме лъжеш, че не си знаела как да пъхаш калема, или не си добре.

Попитах я колко струва съседното място и тя отвърна: – „Две хиляди”.

Никога нямаше да събера две хиляди. Замислих за парите на онази жена. Месеци наред имах чувството, че съм червей в ябълка пред очите й, кафяви като септември.

- Ето пари. Купи мястото – каза жената, но не погледна мене. Даде банкнотите на дъщеря ми и оттогава започна моето лудо ашладисване. Някои казват, че силата ти отива в дървото, което присаждаш. Аз вярвах, че дървото и аз поделяхме болката, но това, разбира се, беше пълна глупост. Човек е склонен с глупостта си да обяснява неща, които природата държи напълно необясними.

- Господ започва там, където свършва науката, чедо – така ми каза баба Златка и аз бях там, при Господ, защото нямах наука, а дървета, треви и река, толкова слаба, че речните раци изпиваха водите й.

...Дъщеря ми взе сребърния нож, сребърната вилица на баща си и изяде всичките картофи от тавата. Уплаших се, да не се разболее. Беше слаба като капаче на пощенска кутия.

- Нищо не остави за него – казах й, тя се усмихна с оная спокойна красота...знаех, че отново нещо не е наред. Не беше. Кристиан замина. Забелязах – защото съм добра там, където няма наука и където две и две е равно на есен. Красивата ми дъщеря сега бе изяла всичко.

Нямаше го. От време на време зървах дъщеря си по пътя към дивото място в Радомир, където вече бях пресадила всички бодливи израстъци - джанки, вишни, трънки.

- Къде ходиш? –питах я. Не ми даваше никакъв отговор. Усмивката й мълчеше, като че бях хладилник или опустял двор.

Кристиан го нямаше.

Човек, който присажда вишни и ябълки, спи леко, заешки сън, но не бях усетила кога е станал. Този път, за разлика от преди година, бе взел и дрехите си – не бях забелязала, че ги подготвя. При него всичко беше на мястото си както в реда на естествените числа - след десет следваше единайсет, а при мене следваха снежни преспи.

На сутринта и дъщеря ми не дойде на закуска. Нейните дрехи ги нямаше, рисунките по стените на стаята й бяха изчезнали. Фотографията? Какво се беше случило с нея? Снощи на нея все още бяхме тримата – аз, мъжът ми и топлият есен ден в очите на нашата дъщеря. Сега аз бях изрязана от снимката, усмивката ми бе скъсана на две и само половината бе останала върху парчето хартия. Нямаше ги нейните детски обувки, неговите обувки ги нямаше, нямаше сребърна вилица и нож, гребенът му го нямаше.

Но малките чашки, в които живееше щастието, ме чакаха на лавицата. Пих вода с тях, с всичките седем и полека започнах да забравям страха. Щастието, с което човек е преживял миналото, не го изоставя.

Дано са щастливи. И момичето, и баща му да са щастливи, Господи. Ти започваш там, където свършват числата, знаеш какво е болка. Пази ги здрави, Господи. Дъщеря ми и мъжа ми. Моля те. Аз съм добре.

Може би на другата вечер ги видях да минават по улицата - мъжа ми, детето и красивата млада жена, която приличаше толкова на момичето, като че бях родила и нея в пернишката болница. Помахах им с ръка. Беше невъзможно да не са ме видели, но не реагираха, нито един не вдигна ръка, дори не се усмихнаха добродушно, с цялото разбиране на света, за да си помисля, че нещо не е наред.

Прибрах се. Хладилникът ми трябваше да е съвсем празен. Не бях купувала нищо, гадеше ми се при мисълта за картофи с копър, които дъщеря ми, това капаче на пощенска кутия, похапваше ден и нощ. Не бях купувала троха хляб седмица или две, а хладилникът беше пълен до пръсване.

Толкова натъпкан фризер. Помисли. Дали това не означава, че ще се върнат. Не се върнаха.

... Не можех повече да живея в тази къща. Нямах пари, нямах документи. Мъжът ми държеше всичко в подредения като крематориум шкаф, сега със зеещи врати, съвсем празен.

Хванах се на нова работа, превеждах тежки текстове, бях приличен преводач и печелех – не бях гладна, живеех в гарсониера под наем в другия край на града. Страхувах се да мина покрай старата ни къщата, там свършваше науката и започваше Господ, а аз не знаех какво има за мене той.

Една вечер, беше началото на септември, топъл ден като очите на новородено дете – все още, когато ми беше студено, си спомнях очите на Кристиан и се сгрявах – се случи нещо.

Само чашите от щастие бях взела от дома си. Тази вечер, на вратата на гарсониерата, която гледаше към дивия, оголял бъз и изсъхналата коприва, хвърлила семената си на вятъра, някой почука на вратата.

Живеех затворено. За да са добри преводите, човек трябва да бъде залостен двор, иначе думите го напускат през порите на кожата. Но сега някой звънеше отвън .

Не чаках никого.

- Мамо – прозвуча глас от есенен вятър. – Отвори – Пръстите ми трепереха, докато отключвах. Кристиан и дъщеря ми влязоха в гарсониерата. – Мамо.

- Тъкмо излизах – казах им.

Господи, който започваш в края на науката и живееш в кръвта на всички, дето си нямат никого. Пази това момиче и този мъж. Аз всичко имам. Не си губи времето с мене. Гледай тях. Моля те.

Всяка посока има сто крачки. Хайде. Върни се.

Всички посоки водеха при тях.

При тези двамата.

Но не и мен.

Прочети цялата новина https://offnews.bg//nashite-avtori/patiat-razkaz-ot-zdravka-evtimova-676412.html

Свързани новини: