Искаме ли наистина война с Русия? Искаме ли да рискуваме такава, дори и съвсем малка? Тази вероятност със сигурност откъсна британците от мислите им за „Брекзит“. Тя опияни медиите. Тя даде на Тереза Мей огромно предимство и подпомогна отбранителното лоби в кампанията им за повече пари. Няма нищо друго, което да радва повече демокрацията и да помага за обединение и повдигане на духа, от разговора за война. Преди всичко, това винаги се подкрепя от народа.

Официалният британски отговор на опита за убийство на семейство Скрипал беше прибързан, но премерен. Нямаме информация за комбинацията от алчност, отмъстителност и манипулации, които вероятно са предизвикали отмъщението в Салисбъри, но е труднf да не приемаме Москва за виновна, докато не се докаже обратното. Експулсирането си е класически дипломатически танц. То бе приветствано от САЩ, Франция и Германия.

Затворен ли е обаче случаят?

За съжаление, не е. Историята ни учи да различаваме баналността на отделния инцидент от неговото влияние върху наближаващата криза. Когато ерцхерцог Франц Фердинанд е застрелян в Сараево през 1914 г., убиецът не е държавен агент, а просто терорист с пистолет. Всичко е могло да се уталожи на помирителна конференция. Вместо това континентът пада в лапите на жадуваната война. Скоро Австрия обявява война на Сърбия, Германия на Русия, а Франция на Германия. Както написа по-късно историкът Алън Тейлър, нищо не е „предизвикало“ Първата световна война. „Държавниците объркаха сметките и станаха роби на собствените си оръжия“. В един момент въоръженият конфликт става неизбежен, когато нациите започват да се надпреварват в съживяването на някакви примитивни племенни вражди.

Преди Скрипал и Литвиненко беше Георги Марков

Начинът, по който Русия урежда вътрешните си междуособици, е неприличен и архаичен. Би Би Си описа Владимир Путин миналата седмица като параноичен, побъркан по парите побойник, който се нуждае от твърдо и недвусмислено отношение на международната сцена. Но дори и отравянето на Скрипал да е „подкрепено от държавата“, то очевидно бе конкретно действие срещу един човек, както и убийството на Литвиненко. Защо да го приравняваме, както направи Мей тази седмица, към „незаконна употреба на сила от държавата Русия срещу Обединеното кралство“?

Парламентът повтори същата безмислица. Депутат от Консервативната партия каза, че отравянето „ако не е обявяване на война, то със сигурност е военно действие“. Негови колеги лейбъристи пък избълваха как „нашата страна е нападната“ и „опасността от Русия надвисва над тази държава“. В тази надпревара по преувеличение, думите изгубиха смисъла си. Атакуването на хора с отрова е отвратително. Такива са и руските инфантилни кибер атаки и тълпите тролове с фалшивите им новини. Това са враждебни действия, но не са война. Защо да се поддаваме на някакви безпощадни копнежи това да е точно война?

Винаги след края на Съветския съюз, Западът се наслаждаваше на унижението на Русия. Всяко действие на ЕС и НАТО след 1989 г. водеше в същата разрушителна посока. Съседите на Русия бяха поканени в ЕС. НАТО разшири отбранителната си граница до вратата на Руската федерация, въпреки призивите на тогавашния президент Борис Елцин (а до известна степен и на Германия) Западът „да не си играе с огъня“.

Няма спасение от новичок. Смъртта може само да се забави

Когато Елцин се впусна в своята нескопосана приватизация през 1990-те, Лондон се възползва и отвори банките си за откраднатите от Русия милиарди. Великобритания бе съучастник в създаването на най-голямата клептокрация в света, безпардонно и само за четвърт век. Дори и тази седмица премиерът Мей не събра куража да се обърне към лондонското сити и да призове за спиране на прането на руски пари.

Всичко това е мрачно ехо от начина, по който съюзниците се отнасят към Германия след Версайския договор през 1919 г. Те натриват носа на победения, окупират територията му, унижават достойнството и измъкват малкото останало богатство. След това Германия намира утеха в диктатурата. Когато през 2000 г. Русия видя в лицето на Путин лидер, който е способен да върне някакъв ред и възроди национализма, Западът и НАТО изглежда въздъхнаха с облекчение. Лишен от идеология или вяра, Путин бе циничен автократ от старата школа. Той нямаше търпение да освободи страната си от срама на загубата на Студената война. Той искаше да върне царисткото надмощие над руското „пространство“, над рускоговорящите съседи в страни като Грузия, Украйна и вероятно Балтийските страни. НАТО вече имаше ясен противник.

Путин се радваше на образа, който му бе създаден от Запада – на надигащата се Русия над море от неразбиране, заобградена и изолирана. Държава, която няма с какво толкова да се гордее, освен със самата гордост. Всяко негово по-остро действие предизвикваше несъразмерно по-голям отговор. Западът продължаваше така, все едно искаше да го направи по-силен.

Западът няма никакъв интерес да обявява Студена война 2.0. Вероятно Путин разбира само от силата на противника и когато прекрачи някоя граница, както е сега, има нужда от „твърдо послание“. Но той не е нов Сталин. Той не е Наполеон, копнеещ да покори Европа. Русия не е Съветската империя. Тя по-скоро е опасна комбинация от несигурност и проблеми.

Путин е разгадаем с това, което Фройд нарича „нарцисизма на малките разлики“. Нищо не е по-подходящо за тяхното изостряне от противопоставянето на Запада, отхвърлянето на контакта и диалога с Русия и нейния народ. Като приема всеки инцидент за заплаха за държавата, каквито са заплахите от „Ислямска държава“ или „световния тероризъм“, Тереза Мей играе играта на Путин. Този подход дава етикет за националност на едно престъпление. Това извиква патриотизма и потиска разума. Повишава риска от грешки.

Камю е писал, че „чумата и войната идват изненадващо“. Идеята, че Скрипал може да бъде Франц Фердинанд на следващия европейски конфликт може да звучи нелепо. Въпреки това отговорите на Запада към пост-Съветска Русия, дори и да са оправдани краткосрочно, като цяло бяха катастрофални. Една война с Русия ще бъде грешка на Запада.

...

Саймън Дженкинс е коментатор на "Гардиън". Преводът е на Клуб Z.