„ТРОТИЛ” отново избухват на сцената

03/18/18 08:59
(http://offnews.bg)

„ТРОТИЛ” отново избухват на сцената

Трябва да съм благодарен на късмета си и на верни приятели. По-точно на Митака, който продължава да разнася книгата ни, насечена с хартиени отметки, и да събира в нея автографи от „цветята от края на 80-те” по (все пак) редките им лайвове и reunion-и, бележещи вече повече от четвърт век от излизането им на българската рок сцена. Ами то, краят на това десетилетие ще бъде белязан именно от бенефисните концерти за 30-годишнините на един куп банди, без които рокът у нас не би бил дори това, което е днес. „Апокалипсис”, Милена, „Конкурент” вече ги изсвириха и изживяха (споменавам само няколко), предстои пънк&уейв вакханалията в „Арена Армеец”…

Без реклама и анонси в Мрежата, с един мъничък афиш, залепен на входа на клуба, едни легенди от Второто поколение са решили да пробват дали сцената ще ги побере и ще им издържи на тръпката и емоциите – трупани декада време в раздяла, промени, мълчание, чужбини и инцидентни гигове, побиращи се в носталгично-обещаващата формула „тия китари ръжда не хващат”. Оказа се, че съвсем не за кратко (близо 3 часа и две дузини парчета), след кратки репетиции (всъщност, дали ги е имало, не стана дума), всички от всичките формации на група „Тротил” са тук тази вечер. Заедно с една публика (вярно, не много, но ентусиазирано оценяваща), информирана за събитието „от телефон на телефон” и доказала, че не само дето рокът не е умрял, ами и феновете му в нашата смачкана очалгарена държава са живи. И да призная: ние, дъртите бяхме поне с няколко в малцинство сред младежите в клуба.

В четвъртък в култовия рок бар „Адамс” (почивай в мир, Ники, духът на рока още е витален в твоето земно убежище на тази музика!) „Тротил” забиха както си знаят и оставиха още по-реална надежда за един бенефис в голяма зала наесен (или догодина). В състав от родилната им формация (от първия им забележителен лайв в Летния театър на Първия Софийски рок фестивал на 15 май 87-а; черно-белите снимки от тогава, и от книгата ни с Янев, са на Нели Воева) до днешния им вид с Драго (забележително вокално присъствие и – лично за мен – внасящ много цветно богатство с клавирите си), с емблематичните им стари хитове, с доста английски версии, и нови парчета. И с нахъсания Жоро Низамов в кавър-сета, който накара снимащите пред сцената да зарежат телефони и апарати за да извисят ръце и гласове. Ами, страхотно беше! И изобщо не опира до носталгията. Вярвам че след някое време (примерно) една зала „Универсиада” ще се пука по шевовете, ако тези десетина членове на взривоопасните метълджии се решат да отпразнуват 30-я си рожден ден с публика.

Групата с име, което преди толкова години караше комсомолските деятели да треперят за работата си, идеологията, ролята на канализатор…, простете, организатор на процесите в „самодейното изкуство”; която четеше стриктно текстовете на песните им и не спираше да им обяснява, че „Тротил” не може да бъде име на социалистически младежки ВИС (вокално-инструментален състав, или ВИГ, „…група”; бел.авт.), ами да, те са напълно готови да продължат 30-годишното приключение. Както може да се перифразира една крилата фраза: слуховете за смъртта на „Лунатикът” на „Тротил” са силно преувеличени и по-скоро ще се завъртят около прераждането му.

Впрочем, както и при повечето български рок групи от генерацията от края на 80-те, и те отдавна свирят, преди да дойде софийския фест в Летния театър или този в зала „Маркс” на тогавашното МЕИ. Бандата е свързана с Френската гимназия, отначало има приятелско-творчески допирни точки с „Апокалипсис” на Ники Качаров, по едно време (за кратко) се наричат „Параноя”. В собствената им историография, писана за Metal Hangar 18 (2014/2015 г.), Ивайло Динев си спомня, че първият им концерт е с „Аналгин”, но датира прецизно (през 1984 г.) едва съвместния лайв с „Апокалипсис” в читалище „Хр.Ботев” и последвалия го (м.май същ.год.) заедно с група „Фикс” (на Владо „Унгареца” – бъдещ „Контрол” и Владо Христозов – бъдещ „Дисонанс”).

Тъй че, този път няма да се вманиачавам в датите. Важното е, че нищо не е забравено, никой не е забравен и някакви бели коси/бради или щедри бирени коремчета не променят жаждата, тръпката и емоцията. Примерно, в четвъртъка в „Адамс”, Низамов и Коцето Елшишки го доказаха. Защото това е рокът.