Строен стрък с бели цветчета. Как се казва това цвете? "Принцеса - отговаря старицата от пазара. - Преди демокрацията му викахме хурка, сега вече се казва принцеса". В комбинация цветето и продавачката са нещо като България. Цветето може и да се заблуждава, че от хурка е станало принцеса, обаче жената го е виждала в двора си по времето на поне два обществени строя и си знае, че ароматът е заключен в семенцето, не в името. Тази жена знае, че имената са лъжовни.

Демокрация е хубаво име. То е принцесата някъде там, когато си живял в пролетарския социализъм тук. То е обратното на дефицита, сивото, забраненото, задължителното. Демокрацията е гаранцията за хубавия живот, за същото беше гаранция и обещаваният комунизъм, висшата фаза на развития социализъм. Комунизмът така и не дойде, вместо него - демокрацията. И много хора си въобразиха, че демокрацията носи всичко онова, което им беше обяснявано, че ще донесе комунизмът.

Това ми каза сливенски ром, който си пада по сложни думи, но ги ползва с фонетична приблизителност: "Хич не ги мисля стабилишмънта, те ще се оправят, ами ний, ний?"  Стабилишмънт, както сигурно се досетихте, е употребено вместо естаблишмънт. Така де, видимата доминираща група на елита  в нормалните държави са се установявали поколения наред, затова са  естаблишмънт. А у нас хем невидима и скорошна, хем стабилна, затова  – стабилишмънт. И стана сложно не само с думите, но и с фактите. А когато не си сигурен във фактите…

"Истината ще ви освободи!" Само че къде е истината? Кое от всичко, което четем, е истина и кое не? Малко трудно, но все пак проумяхме, че при демокрацията няма да получаваме готови решения като при социализма, че ще се налага сами да преценяваме и нищо не ни е гарантирано, освен пълната информация за преценката. Сега имаме много информация, но как да преценим дали е пълната, като дори не сме сигурни дали е вярната? Как се решава задача с нарочно сгрешено решение?

Нарочно давам пример от един засега позатихнал пожар, Истанбулската конвенция, защото по-малко вероятно е той сега да подпали страстите, каквато не е целта на този текст. В разгара на този огън интернет беше залят от сравнение между две снимки. На първата от тях имаше красиво българско момиче в носия. На снимката до него беше фотографирано странно същество – очевидно жена, но далеч от обичайния вид на жените от планетата Земя, с многобройни имплантирани отоци по лицето и тялото, зловещ грим, страховити татуировки по всяка частица, която може да бъде татуирана, както и неизбежният за такъв външен вид пиърсинг. "Българка или джендър демократка, вие избирате" - пишеше под тези две снимки. Трябва да си напълно луд, за да не избереш хубавото девойче пред тази …каква всъщност е тя? Джендър демократка, пише под снимката. Да проверим.

Откриването на снимка, която съществува на повече от едно място в интернет, отнема по-малко от секунда. Натискане с десен бутон на мишката и клик върху опцията за търсене в гугъл. Оказва се, че снимката съществува в безброй екземпляри и принадлежи на жена с доста известна история. Описвана е в  сайтове на няколко езика, показвана е в телевизионен филм. Мексиканка на 36 години, родила четири деца, жертва на домашно насилие. В старанието си да се превърне в сила, която може да се противопоставя на насилието, решила да стане вампир. Неведоми са пътищата на психиката, когато тялото и душата страдат. Имплантирала си нечовешки подутини по лицето, подложила се на безброй татуировки и т.н.

Така наречената джендър-демократка, заради която бяхме приканени да не приемем Истанбулската конвенция, се оказа нещастна и обезобразена жертва на домашно насилие, срещу което се бори Истанбулската конвенция. Понякога животът случайно сглобява такива сюжети, каквито е трудно да бъдат измислени. Само че колко човека се бяха сетили да проверят какво им се сервира за очите и ума с тези две снимки? Ако се съди по коментарите, николко. Хората се надпреварваха да обиждат „чудовището“, в което искат да ни превърнат политиците с подписването на конвенцията. Защо разказвам този случай ли? Защото той ми показа, че хората обичат някой да ги плаши, да бъдат страхувани, както би казал оня невидим депутат.

Вторият пример е от последните дни. Заглавието е: "Даваме на Турция Кърджали, Хасково и Ямбол, а нейният аскер ни закриля 60 години гратис". Новината е публикувана от много потребители на социалната мрежа и споделена от още повече. Разбира се, с призиви за оставка на Бойка Борисов, посочен като главен предател. Този път пробвам друга тактика. Пиша в коментарите: "Новината е фалшива, както и всички останали новини в този сайт. Има достатъчно истински причини за искане на оставка, защо имате нужда и от лъжливи?" Ако си мислите, че това смути читателите - не, никак даже. Започнаха дори снизходително да ми обясняват: може и да е лъжовна новината, но тъй като правителството е способно на такива предателства, има ли значение дали е истина или лъжа?

Ето това вече е съвсем нов момент: Няма значение дали е истина или лъжа? Няма никакво значение дали се е случило, щом би могло да се случи – това е отношението ни към реалния ни живот, а не към художествената литература, където наистина не е важно дали действието е истинско или правдоподобно. Затова и споделям точно този пример. Той ме накара да разбера, че ние харесваме да бъдем лъгани.

Третият пример е толкова известен, че няма нужда да бъде описван. Случаят с пловдивския доктор. Там мненията дойдоха много преди фактите. Защото според притежателите им мненията бяха формулирани като отговор на въпроса не какво се е случило, а на въпроса "в случката има един доктор и един циганин, ти кого избираш?" Дори и след като стана известен в компрометиращи лекаря детайли инцидента, позициите останаха същите: "избирам доктора, каквато и да е истината. Този случай напомням, защото той ме накара да мисля, че ние нямаме нужда от истината.

Ако истината може да ни спаси, а ние нямаме нужда от истина, означава ли това, че нямаме нужда от спасение? Че ни е добре с лъжата, уютно някак, устройва ни онази версия, която отговаря не на фактите, а на чувствата. И тук идва още по-лошото – чувствата обикновено са свързани с някого, когото мразим. Лъжи, обслужващи омразата ни – от това имаме нужда. Затова са в толкова голямо количество – защото и нуждата от тях е голяма, търсенето е ненаситно, омразата не може да бъде нахранена лесно.

Не, не ни е виновна демокрацията. Демокрацията е само дума. Като цветето "принцеса", което си остава "хурка", както и да го наречеш. И не ни направи такива демокрацията. Такива сме си били. Просто не беше видимо. Не социалната мрежа извади демоните от нас, тя само ни ги прожектира.

Редута