Лай към Бах

03/25/18 20:37
(http://offnews.bg)

Егати и играта на думи...

Всички знаем, че Лайбах се е наричала Любляна, докато е била под нацистка окупация.

И въпреки това именно днес, ден след концерта на словенските индъстриъл икони в София все още продължавам да си мисля за смисъла на онзи лай срещу Бах.

Представям си следната картина.

Краен квартал в Перник...

Или още по – добре – изоставените жилищни сгради в град Радомир – малко, след злополучния завод „Червена могила”.

От една единствена кооперация в този призрачен квартал от панелки се носи звук от пиано. Дете свири прелюд и фуга до мажор от ‘Das Wohltemperierte Klavier’ на Йохан Себастиан Бах.

Глутница кучета седят на студа и лаят.

А пианото – марка „Заря” свири ли свири – до – ми – сол – до – ми – сол – до – ми...

Странни чувства след един великолепен урок по авангардна музика, който снощи Лайбах ни изнесоха, докато ние си мислехме, че сме на концерт.

Но да започна отначало.

Слушам Лайбах от началото на 90–те години.

Вина за това носят двама от колегите ми от Хиподил – Лъчо и Пацо (Пацо беше басистът, с когото свирехме в началото на 90–те и който извсири басовата партия в първия ни албум).

По това време индъстриъл вълната беше на мода и заедно с Лайбах се запалих по Министри, Малхавок. А след това и по Айндщюрценде Нойбаутен (тях си ги открих донякъде сам, благодарение на това, че съм фен на Ник Кейв).

Спомням си, че притежавах странни касети с ксерокопирани обложки на Nova Akropola, Opus Dei, Kapital, Let it be, The Final Countdown. Слушах „Die liebe” по няколко пъти, а някои от произведенията на словенците бяха задължителни за всяка моя компилация (правехме си едни такива касети с най-любимите песни вътре).

За съжаление изпуснах и трите концерта на Лайбах в София последните години.

Тази година обаче нещата паснаха идеално и снощи, въоръжен с три билета, жена ми и синът ми се озовах на опашка, намираща се на улица "Ангел Кънчев".

Опашката беше голяма. Направих снимка.

Вратите на Терминал 1 са затворени, а е студено, да му се не види – около нулата е, нищо, че е пролет и че точно в тази вечер преминаваме към лятното часово време.

На опашката срещам Топчо – мой верен боен другар. С него започваме разговор за последният албум на Лайбах, който аз, признавам си с ръка на сърцето, не познавам изобщо.

„Странна музика. Особена, почти няма пеене вътре” – казва Топчо.

Не съм фен на Ницше. Нито на фундаменталната му творба „Also Sprach Zaratustra” (Тъй рече Заратустра).

Но знам, че Лайбах умеят да правят изкуство от неща, които никак не харесвам.

Никога не съм харесвал Юръп например, нещо повече – намирам ги за метъл еквивалент на Веско Маринов, но албумът на Лайбах с ремикси на The Final Countdown ми е любим и до ден днешен си го слушам.

Та висим си ние на опашката, а отзад двама чужденци (май скандинавци) леко изнервено питат защо не ни пускат в залата.
Минава някой от екипа и казва, че концерта ще закъснее с час.

Забавянето, доколкото разбрах, се дължи на самата група, която обаче категорично не желае да прави чек, докато в клуба има публика.

Лошо. Ще мръзнем още.

Шегуваме се относно недалновидността на собствениците на стоящия срещу клуба магазин за алкохол, който е затворен.
„Щяха да направят оборот” – казва Топчо, а часът е вече 21 и малко и вратите отварят.

Влизаме и се нахвърляме към бара, където моята поръчка е красноречива – ром.

Заемаме места, аз се оказвам съвсем до сцената.

Следва на стр. 2.

От стр. 1

Лайбах са се ситуирали и инструментариумът им е повече от странен.

От двата страни на сцената стоят два сета кейборди.

От дясно – мастер клавиатура, втори етаж – 76 клавишен Нордлийд.

Отстрани – лаптоп и звукова карта.

Пианист номер две разполага с аналогов Муг (от ония с комутация с къси кабели).

Още два непонятни за мен синтезатора.

Китариста е нещо ново за мен. Досега не съм виждал Лайбах с китарист.

Малко по – късно ще разбера, че той изпълнява функция на трети кейбордист, защото свири с някакви ужасни машинарии, които издават синтезаторни звуци, а и той самият през по – голямата част от концерта свиреше на китарата си с... лък за виолончело.

Барабанният сет с още един лаптоп на него ми дава ясен знак, че Лайбах изпълняват парчетата си с допълнителен програминг, като барабаниста синхронизира, слушайки клик е един от двата канала, които идват към него на слушалки.

Клубът бързо се пълни.

В един момент, около 21,50 осветлението постепенно гасне, групата излиза и се чува нискочестотен звук – някъде около 16-те херца – ла от субконтра октава.

Звукът е от аналоговия Муг и в следващия момент започва концерта.

Клъстери от звуци.

Атонално наслагване, шум и тишина.

И една позната шапка – стилизирана будьоновка – на главата на енигматичния човек с ужасно ниския глас – фронтменът Милан Фраш.

И в този момент разбирам, че това не е концерт.

Няма танци. След повечето от песните (които силно казано могат да се нарекат песни, защото нямат нито куплети, нито припеви, нито канто) музикантите дават знак, че не е необходимо да ръкопляскаме.

Музиката е по-скоро подобна ту на Арнолд Шьонберг, ту на Кржищтоф Пендерецки, ту на Филип Глас или на Алфред Шнитке.

Публиката се понася в мрачния свят на онзи лай срещу луната, на онзи постиндустриален апокалипсис, който музиката на бандата ни рисува.

Фраш слиза от сцената, а на нея се качва дамата – Мина Спилер.

Мрачна, леко готическа мадама, която има изумително чист глас и солидна школовка в пеенето.

Тя е контрапункта на Фраш – нейният глас се носи високо и ясно, правейки контрапункта с дълбокия, мрачен баспрофундов основен вокал.

Дамата обаче не си поплюва – освен, че пее, тя си помага с мегафон, на който крещи команди на немски.

Подчиняваме се, макар, че не знаем немски.

Нито ни интересува, че не знаем немски.

Постепенно песните стават някак по – ритмични.

Клубът започва да се движи, а Лайбах подхващат “Brat moj”, контрастна песен, в която освен заклинателният елемент присъства и оня микс между аналогови синтезаторни арпежиатори, изкривена китара и метълска барабанна партия.

В този момент публиката избухва.

Музиката се носи на откоси, а аз съм повече от щастлив, макар, че ме е яд, че не съм присъствал някога, когато Фраш и компания са свирели песните от любимия ми Opus Dei…

Концерта върви по изумителната крива, измислена и изпълнена със съвършена точност от музикантите.

И постепенно наближава края.

А той идва с песента The Whistleblowers.

Песен, която за раслите при тоталитаризма е повече от ясна – и със стилистиката си и с клипа, на който дечица тип „хитлерюгенд” или пък някаква фанатична пионерска организация правят различни упражнения, демонстрирайки онова „здраво тяло в здрав дух”, така характерно за тоталитарната пропаганда.

Замислям се, че бях чел някакво интервю на групата преди доста години, в което те казваха, че свирят в стил „тоталитарно диско” и дори ми става смешно.

Винаги ми е много смешно, когато нещо неопределимо трябва да се определи в рамките на тесните ни възприятия.

Например някога, в една видеотека видях филмът „Бразилия” на Тери Гилиъм, класифициран като „трилър – комедия”...

В този момент концерта свършва.

Публиката е по – скоро зашеметена и дори не може да се окопити, за да започне да ръкопляска.
Обаче в един миг някой започва да скандира „Лайбах, Лайбах” и си давам сметка колко е нелепо да скандираш, все едно си на концерт на „Скорпиънс”.

Но Лайбах се връщат.

Те не говорят на сцената.

Предварително са семплирали реплики и един от пианистите натиска клавиш от синтезатора си.

„Дясната част от залата – кажете ХО” – произнася семплиран глас.

Публиката в дясната част казва ХО, а пианиста натиска друг клавиш – „А сега вие от лявата част от публиката кажете ХО ХО”.
„ХО ХО” – произнася публиката.

„А сега танци” – и в този момент започва първият бис - Tanz mit Laibach.

Публиката изпада във възторг.

Но Фраш през цялото време дава знаци, че няма нужда да се ръкопляска.

И тогава си давам сметка – това не е рок музика. Нито поп музика. Нито клубна музика.

Лайбах са нещо като камерен ансамбъл за класическа музика.

И трябва да ги възприемаме без да куфеем или да танцуваме.

И веднага си спомням Франк Запа, който на един свой концерт през цялото време се опитваше да убеди публиката да не ръкопляска... „Спокойно, спокойно, няма нужда” – викаше Запа, но публиката така и не спази това и си пляскаше през цялото време.

В този момент на разсъжденията ми обаче Лайбах решават да извсирят последния си бис.

И чувам познати тромпети.

Leben Heißt Leben. Или Live is Life.

Ужасна песен на забравената от всички група „Опус” от началото на 80 – те години.

Песен от най – любимия ми албум на Лайбах – Opus Dei.

Щастлив съм. Чувам парче, което съм слушал милион пъти, но с променен край – отново атонални моменти, звукови клъстери, индустриални шумове.

И си давам сметка, че „кавърите” или „ремиксите” на Лайбах са като онези творби на Уорхол, който прави изкуство от кутии за супа.

Но Уорхол не би харесал тоталитарната стилистика на Лайбах.

А подозирам и че Лайбах едва ли ядат супи „Кембъл” за закуска.

Но при нас, в София е вече 23 часа и нещо, аз си вземам довиждане с клуб Терминал 1 и поемам към Младост 4.

И през цялото време си мисля за тази игра на думи.

Лай.

Бах.