Калин Терзийски: Какво ли ми пука?

Аз съм стар хипар, безотговорен човек, пацифист без специални убеждения и претенции, имам хиляди натрапливости, алкохолизъм, аскетизъм, депресия, мания, увеличена простата, разрушена репутация, объркан живот, щастлив живот, дъщеря на 22, жена на 49, стотици бивши любовници, мрачна слава на нещо си там, което не знам какво е, добро име на милостив човек сред някои хора, разрушителни пориви и крехки чувства. Всеки може да каже нещо подобно за себе си. И то да е вярно и да не е вярно.

Кой беше казал, че това, което мислим за себе си е възможно най-невярното?

Тоест, той все едно казва: Не самите вие знаете какво сте, ами другите знаят по-добре самите вие какво сте! Слушайте другите – и ще разберете какво сте самите Вие!

Кой казваше това: Ларошфуко? Или някой друг объркан несретник с перука или без перука (като Декарт)?

Но не става ли по тоя начин така, че цялото ни знание за себе си е пердоставено на пристрастията, злобите, отчужденостите и безразличията на Другите хора? Ама че идиотщина!

Замислете се добре: Непрекъснато ни учат да не вярваме на себе си!

Въпреки, мама им стара, въпреки че ни казват по милион пъти на ден – в рекламите и медийните изстъпления - тъпоумното:„Бъди себе си!”. Бъди себе си под път и над път!

И въпреки това „бъди себе си”... Въпреки това лекарите ни казват как сме: здрави или болни. Учителите ни казват какви сме: умни или глупави. Възрастните ни казват колко струваме морално: добри ли сме или лоши. Работодателите ни ни казват колко струваме икономически: нищо или почти нищо.

А човек... човек, мисля си, трябва да тръгне отново по пътеката на самостоятелността. Как се прави това? Прави се трудно!
Как примерно ще се отървем от тая зависимост – да очакваме лекарите да ни казват здрави ли сме или сме болни?

Та нима не се казва: Здрав е само тоя, който не е прегледан достатъчно внимателно. И още повече: Нормален е само тоя, на когото психиатърът му не е достатъчно взискателен!

Време е май да се научим на малко самостоятелност...Така ли е или греша? (шегувам се, не ви искам мнението)

Както ми каза веднъж една баба, една прекрасна стара дама с бяла като син сняг от Шангри Ла коса: Ти май плащаш голям данък „обществено мнение”? Имаше предвид: Много се интересуваш от това какво мислят хората за тебе.

Тя беше и е последователка на Дънов, осемдесет и пет годишна пешеходка, любителка на кристалния въздух и наблюдателка на изгреви. Силна жена, малка и слабичка като пухче на глухарче, като парченце бяла брезова кора. С умрял син, когото е гледала до последния дъх, с големи внуци, с голяма душа и с голяма насмешка над „данъка обществено мнение”.

Че как ще живее човек, ако не знае сам какво е, ако не знае сам какво иска, ако не знае сам какво трябва да прави, ако не знае сам какви качества има, ако не знае сам къде започва и къде свършва, как да живее и как да умре?

Ами ето так – като нас. Ще живее като нас – глупавичко и несамостоятелно. Загледан само в огледалото на другите. На които не им пука за нас.

Всъщност това е вечна драма – хората никога не са знаели какви са и как да живеят. Другите е трябвало да им го казват. Но кои са Другите...И задължително ли ни мислят доброто?

Та нима същият Ларошфуко не казва, че светът е пълен с ласкатели, които ни мислят злото? Той ли казваше това...или аз...Все едно. Като че ли пък не е и пълен с хулители, които също не ни мислят доброто? И като че ли пък не е пълен най-вече с абсолютно безразлични към нас хора, които биха ни мислили доброто само ако от това ще имат някаква полза?

(Да не се забравя, че една от най-великите ползи на света е да се почувстваш Добър Човек! – и това не по Бентъм и неговата представа за ползата, а по Джон Стюарт Мил и неговото „максимално щастие”)

Следва на стр. 2

---

От стр. 1

Преди няколко дни умря един от великите примери за самостоятелен човек. Бакъров.

Той беше пещерняк, председател на дружеството в Банкя. Една от най-великите легенди на българския ъндърграунд.

Познавам го от края на осемдесетте. Тогава бях всичко от изброеното по-горе, но без четиридесетте и осем години, които сега стоят по клоните ми като мърляви месоядни щъркели марабу.

Дребничък, светнал от вътрешен огън човек, с рошава брада като нарисуван от Гоя в някоя от страховитите му литографии...или като на Диоген нарисуван от Хусепе Рибера. Бъки – човек не от нашето време – затова тия сравнения с класически картини му прилягат.

Преди трийсет години друг легендарен пич, Ръмпо, също пещерняк от ония времена, велик китарист и скиталец, но още жив и по-жив от мнозина – ни научи на една песен:

Бъки там е председател, забранява ал-ко-хо-ла! –

...само тоя стих помня ясно, останалото беше нещо свързано с пещерняци, също така в песента имаше и стихове от Хей Джо...цялата песен се пееше с мелодията на Хей Джо – тоя стар, велик блус, с който е толкова известен Джими Хендрикс (а всъщност само с това ли? И известен ли е сега Джими Хендрикс? И на кого? И ако на идиотите от Сега не е известен, то това прави ли го по-малко велик?)

Иван Бакъров - Бъки

Бъки почина, аз не успях да отида на погребението му, но защото не съм суеверен, не смятам, че съм направил зло. И освен това – именно защото не съм суеверен или поне си налагам да не съм – мога да кажа без угризения, че бях приживе с него!

Приживе бях, така че не ми пука, че като умря не бях...

А защо би могло да имам угризения? Ами защото когато в наше време става въпрос за смърт, за умрели хора, за души, за отношенията ни с умрелите докато са били живи – изпадаме винаги в едно гузно, смутено и по бабешки боязливо състояние: Пу пу пу! – да вземем случайно да изтървем нещо, та да нараним душите на умрелите! Да не вземем, че да се самоизтъкнем, че Господ или там някоя друга Сила ще вземе да ни се разсърди!

Страхливи душици сме ние. Така са ни казали и ние така и правим.

Но Христос е казал: Като казваш „да” – казваш „да”. Като казваш „не” – казваш „не”. И точка. (Това между другото е велико реабилитиране на силата на езика, но не в мистичен план, а в рационален план).

Да си е да, не си е не. Няма нужда от клетви и от заклинания.

И аз мога без никакво угризение да кажа: Бях с Бъки докато беше жив, поне понякога, поне винаги, когато се видехме, няма значение като е умрял дали ще ходя на гроба му.

И да ме гледа отгоре, едва ли ще му пука дали ходя да му поливам гроба с бира. Че с какво ще му помогне това поливане на гроба с бира...ако не съм поливал живата му уста с бира? Докато е бил жив?

А аз поливах живата му уста с бира винаги, когато го видех на Попа. Пък и дистанционно някак – винаги като ми звъннеше му пращах по десет-двайсет лева в някакви забутани санаториуми, в които ходеше да се лекува.

Ето тук има връзка с казаното по-горе: Мнозина ще кажат: Колко е некрасиво да изтъкваш добрините, които си направил! Ти не си добър човек, защото не бива никога да казваме нищо за доброто, което правим...

А аз ще кажа: А защо заради тая лицемерна скромност да премълчаваме истината? И защо всъщност да живеем в прикриване и суеверно „плащане на данък на общественото мнение”? Да – аз помагам винаги на всеки, който има нужда. Или не съвсем... но поне когато мога...

Но нали Христос... нали Христос (ще кажат вечните критици) не иска ние да казваме, когато правим добро? Нали когато (казва Той) дясната ръка дава, лявата не бива да знае за това?

Но на тях ще кажа: А щом Христос го иска от мен, защо не Той, ами вие ми го крещите това?

Следва на стр. 3

---

От стр. 2

Ето един лек и игрив извод, между другото: Тия, които ни казват „Ти трябва да правиш така или не трябва да правиш еди как си...защото Господ иска така!...или защото Обществото иска така!...или защото Така трябва...! Та тия, дето ни казват така никога не изричат истинското си желание...А то е: Ти трябва да правиш така не защото Бог или Обществото така искат, а ЗАЩОТО НИЕ ИСКАМЕ ТАКА!

А изводът е, че щом някой ни заговори за Бог или Обществото и какво те искали от нас – да знаем, че обикновено става въпрос за егоистично изнудване...(та не казват ли във всички векове богатите и властните на бедните и зависимите: Отидете и се бийте с врага на Родината в името на Бог? И не го ли казват винаги само и единствено за своя изгода?)

И пак думите на бабата със свилената лунна слама вместо коса: Ти май плащаш голям данък „ообществено мнение”?

Но тоя път не към мене, а към всички нас.

Бъки ходеше на Попа. Не пиеше, като повечето там, прекалено много. Пийваше по някоя и друга бира. Говореше за Края на света. Но не като за някакъв ужас, както повечето хора...като за някакъв ужас, който ще ни наруши спокойното пазаруване от мола, ами като за нещо, за което трябва да се подготвим добре. И да се екипираме със сила и кураж: Скоро ще дойде! – казваше с блеснали очи той. – Трябва да сме готови! – все едно говореше за покоряване на Мамонтовата пещера.

Сега седя, Бъки е умрял, аз съм жив, хипи движението е намаляло с доста; и една буца пръст да отвлече морете, Европа се смалява (казва Джон Дън)...и не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб, казва пак Джон Дън...Бъки обаче е легенда и със сигурност е легенда, която ще дава кураж на такива като мене - да дават кураж на други – по-млади. Кураж да не плащат данък „общественото мнение”, поне не прекалено голям.

Време е като че ли хората да заживеят самостоятелно: ...

... да знаят сами какви са, какво правят, какво да правят занапред, кое е добро и кое е лошо за тях, накъде да вървят и защо... а не така, както сега – очаквайки някакви Други да са им вечен ментор, вечно огледало, вечна свекърва, вечен критик и вечен цербер!

И чета сега, че Ердоган и Путин щели да оправят тоя ужас в Сирия. И си представям как две империи ще оправят живота на двайсет милиона истински, живи хора, и си представям колко хора ще престанат да са живи от тоя сблъсък между абстрактната и отвратителна механика на империите и живата, действителна плът на живите хора...

И старото хипи в мен се обажда и иска от мен да отида и да се заключа с белезници за някоя влакова линия, по която от нашите военни заводи отива оръжие нанякъде, като нищо – и към Сирия... Но още по-старото хипи в мен, което повече харесва Буда, отколкото белезниците, казва: Запази спокойствие... Яростта никога не оправя нищо...

А всъщност и с белезници да се прикова към някоя релса на пътя на оръжията (с които така се гордее нашата глупашка икономика!), аз пак трябва да го направя в пълно спокойствие... Без ярост, гняв, злоба и вълнение.

Но може би все пак – с блеснал поглед!

Какво ли би казал Бъки по въпроса?

Прочети цялата новина https://offnews.bg//nashite-avtori/kalin-terzijski-kakvo-li-mi-puka-678112.html

Свързани новини: