Експертите действително смятат, че досието на Юлия Кръстева е автентично, но не и особено обременяващо. То не съдържа, според тях, недвусмислени доказателства за доброволна агентурна дейност на известната интелектуалка. Въпреки това досието е важен документ за лудницата на 20 век, пише "Ди Цайт". 

За пръв път през живота си Кръстева се вижда представена в лоша светлина. Кой се интересува от нейните многобройни награди и почести, когато става дума за шпионаж? Историята е твърде понятна и се разпространява със светкавична бързина. И тази история е следната: една млада, красива и бедна българка пристига през 1965 г. в Париж. И скоро левият интелектуален елит на френската столица е в нозете й. По-късно тя въодушевява и либерален Ню Йорк. А в действителност същата тази бляскава интелектуалка е била само дребна шпионка от България?!

"Постфактическа политика"

В нашия телефонен разговор, продължават по-нататък авторите на публикацията, Кръстева казва нещо съвсем различно от онова, което казва „Сабина“ според досието:

„Никой не ме е разпитвал преди заминаването ми за Франция. Вероятно някой от апарата се е застъпил за мен. Никога не съм се опитвала да разбера точно".

"Лицето в това досие не прилича на мен. То не ме докосва и все пак ме скандализира", казва Кръстева в телефонното интервю за "Ди Цайт".

Същевременно тя съзнава, че тоталното отричане не помага. Досието изглежда „автентично“ и в нейните очи, но тя категорично се съмнява в истинността на съдържанието му.

„Аз имам един голям въпрос към Комисията [по досиетата]: проверили ли са те дали тъй наречените факти, за които става дума тук, не са били манипулирани от авторите?". 

Кръстева не е сигурна, четем по-нататък в публикацията,  дали ще може да продължи необезпокоявано досегашното си ежедневие и работа - или ще трябва да се заеме сериозно с отправените й обвинения. Едно не може да приеме:

„Дали са ми номер! Все едно, че като на затворник са ми татуирали някакъв номер на ръката", възмущава се тя. „Явно комунистите още тогава са се занимавали с постфактическа политика".

Кръстева не е съгласна с оневиняващата я позиция, че през 70-те, както преди това и в София, тя действително е разговаряла с българските другари, но без да подозира, че тези разговори ще прераснат в досие от тайните служби. Тя продължава да държи на собствената си версия, посочва "Ди Цайт". 

"Илюстрация на полицейските методи в служба на един тоталитерен режим"

Кръстева, четем по-нататък, не може да си обясни наличието на своето досие по друг начин, освен като изфабрикувано от неговите автори. Още в края на 60-те тя била вече известна фигура в Париж. Всички я познавали. Поддържала тесни връзки с иконите на френския структурализъм, с Дерида и Фуко. Още през 1970 Ролан Барт публично хвалел теорията й за интертекстуалността.

Нямало нищо вярно в твърденията за срещи в някакво си „скривалище“ или в кафене "Клозери дьо Лила". Тя твърди, че не познава агента Лука Драганов, до когото е изпратила картичка от Брюксел:

„Не познавам този човек, името му не ми говори нищо". 

Още една измислица: в досието пише, че по време на Пражката пролет тя заела страната на БКП. Глупости, заявява Кръстева. Навремето заемала позицията на ревизионист, не била срещу Пражката пролет, а срещу линията на Съветския съюз, посочва Кръстева в интервюто за "Ди Цайт". 

„Те правят от мен човек, какъвто аз не съм", протестира авторката на легендарната книга „Чужденци на самите себе си".

„Пълно с грешки!", възмущава се Кръстева, но особено се ядосва, че тъкмо „Ню Йорк Таймс" в статията си по случая се въздържа от всякаква оценка за истинността на обвиненията.

„Това досие е идеална илюстрация на полицейските методи в служба на един тоталитарен режим", пише тя в своята интернет страница.

Юлия Кръстева преминава в контранастъпление, заключават авторите на публикацията в "Ди Цайт". 

Дойче веле.