Виктор Канзуров: Ако не се погледнем в очите, няма да има мир на Балканите

 

Мнозинството от гражданите на Македония са за членство в ЕС и НАТО, но се идентифицират с пречките това да се случи.

Журналистът от Скопие Виктор Канзуров разказва за настроенията в нашата съседка днес, носталгията по титовите времена, историческите заблуди и ролята на Русия, Сърбия и Гърция в трудния балкански пъзел.

 

– Нека започнем с една тема, която в България често предизвиква полемики дори без конкретен повод – спасяването на депортираните извън старите предели на страната евреи. На 12 март премиерът Бойко Борисов беше в Скопие по повод Деня на спасението на българските евреи и почитане паметта на жертвите на Холокоста. Тази тема е и македонска. Страстите се нажежиха, когато Русия изрази претенции, че българските евреи са спасени от руската армия. Как четеш ти тази страница от общата ни история?

– Извън злобата на македонската държава (по време на югокомунизма и на управленията на т. нар. СДСМ в предишните му мандати, както и на ДПМНЕ-Вальево) лица в български униформи събират македонските и тракийските евреи преди техното депортиране в лагерите на смъртта. Може би българските власти не са имали съзнание къде точно и с каква цел ще ходят събраните евреи от администрираните (от Царство България) територии, по-късно предадени на германските нацисти. Но все пак хубава съдба не ги е очаквала, това поне е било известно. Антисемитският Закон за защита на нацията (от декември 1940 г.) лишил евреите от новите територии от българско поданство, което може би могло да ги спаси през 1943 година. Затова отговорност за съдбата на македонските и тракийските евреи има Царство България.

Смятам, че България трябва да се извини на македонската еврейска общност и да поеме вината за съучастие в депортацията на македонските и тракийските евреи. Дори някоя власт да извади от къщи някое население и следващия ден да го върне на същото място, пак властта (по наследствена линия) на същата държава трябва да се извини, защото хората са били взети не по тяхна воля. В случая, за който говорим, финалът е бил със смъртоносни последствия.

А Р. Македония трябва да признае, че населението на нейната територия през 1943 година не е направило нищо за спасяването на евреите, за разлика от случилото се в т. нар. стари български предели. Дори част от хората във Вардарска Македония са се радвали на намаляването на цените на определени продукти (доста дюкяни дотогава са били в собственост на евреи), други са влизали в еврейските къщи, а българският административен, войскови и полицейски апарат е бил някъде от 60-70%, съставен от местни хора, значи от предци на днешните македонци. Без поглед на тези факти, показването с пръст към България по тази тема в съвременна Р. Македония е нещо злонамерено, необективно, нечестно и шовинистично.

България, заради самата себе си и заради хората, страдали в нацистките лагери, трябва да поеме или да не поеме вина, а не заради реакциите (на българофобите) в днешна Македония. Тук няма нищо идеологическо, ляво, дясно, либерално или консервативно. Или има (пряка или косвена) вина или няма!

– Случаят „Скрипал“ и реакцията на Великобритания и страните от ЕС. Македония изгони един руски дипломат, докато България и министър-председателят Бойко Борисов заеха позиция на „неутралитет“. Някои видяха в хода на премиера „далновидност“. Какво мислиш по въпроса?

– Македонската постъпка показва по-голяма солидарност, специално с Великобритания, както и със западния свят като цяло. Някой може да я охарактеризира като смела или по-смела и по-далновидна постъпка от българската, тоест от тактиката на Бойко Борисов, чието правителство „само“ извика на консултации в София българският посланик в Москва. Вероятно ходът на македонския министър-председател Зоран Заев и на външния министър на Македония Никола Димитров е по-правилен, отколкото този на българските им колеги, но не смятам, че става въпрос за смелост или за далновидност. По-скоро е сляпа послушност или желание да се харесат на силните на деня, които, от своя страна, може да се окажат прави с обвиненията спрямо Русия като виновна страна за отравянето на бившия руски шпионин Сергей Скрипал и неговата дъщеря Юлия във Великобритания, което, за късмет, все пак не завърши с най-трагични последствия.

Ако бяха принципни, далновидни и/или самостоятелни, Заев и Димитров, щяха досега да реагират на безбройните антимакедонски изявления на сръбския външен министър Ивица Дачич, който неотдавна по време на интервю за сръбската държавна телевизия изрази съжаление, че Сърбия след Първата световна война е създала Югославия, тоест обща държава с хърватите и словенците, вместо да приеме предложението на съюзниците от Антантата, които през 1915 година в Лондон са предлагали разширената сръбска държава след войната да включва в своите граници: Косово, Черна гора, Херцеговина, Босна, части от Албания и от Далмация, както и по-голямата част от Вардарска Македония.

Не трябва човек кой знае колко да ползва абстрактното мислене, за да заключи, че официалният представител на сръбската държава съжалява за това, че тези територии в днешно време не са част от Сърбия. Тоест, ако не е била първата Югославия, нямаше да я има нито втората, след чийто разпад се създадоха много независими държави, които нямат този голям „късмет“ сега да са под сръбски суверенитет и да имат едно такова прекрасно, човеколюбящо същество и певец-аматьор за външен министър, какъвто е космополитът, социалистът и милеещият за работническите права Ивица Дачич.

Ако би било справедливо и идеално, Вардарска Македония (или нейната по-голяма част) да е принадлежала днес на Сърбия, какво друго да помислим, освен че македонците в исторически план са сърби? И никаква реакция за това от македонския колега на Дачич, нито от министерството, което ръководи!

Македонският външен министър Никола Димитров критикуваше присъствието на сръбския разузнавач Горан Живальевич в македонския парламент по време на кървавите събития на 27 април миналата година, когато агресивна тълпа нахлу в Събранието, физически атакуваше депутати от бъдещото парламентарно мнозинство и имаше намерение дори да убие някои от тях. Димитров каза, че ще затвори тази тема с органите на съседна Сърбия. Но не само че не я затвори, ами през втората половина на миналогодишния август Сърбия изтегли целия персонал на нейното посолство в Скопие на спешни консултации в Белград. Сръбското външно министерство връчи и нота на македонското МВнР, а по-късно обвини македонските власти за извършване на разузнавателни действия срещу посолството на Република Сърбия в Скопие.

Веднага след това Никола Димитров замина на поклонение при Дачич в Ниш, за да подобряват отношенията си, а междувременно македонското външно министерство издаде сухо съобщение, с което отрече обвиненията за шпионаж срещу Сърбия.

Заради всичко това не мисля, че Заев и Димитров могат да бъдат охарактеризирани като принципни, далновидни и смели политици.

– Законът за употреба на езиците в Македония, и по-конкретно албанският, разпали страстите. Според някои наши коментатори това е грешка, която ще отвори широко вратите за втвърдяване на национализмите и в двете общности и възможност за териториални претенции. Какво мислиш?

– Неотдавна гласуваният в македонския парламент Закон за употреба на езиците предвижда във всички органи на държавната власт в Република Македония, централните институции, държавните предприятия, агенции, дирекции, учреждения и организации, комисии, юридически лица и други институции официален език освен македонския и неговото писмо, да бъде и езикът, на който говорят 20% от гражданите на Република Македония и неговото писмо, тоест албанският език. С това според мен е гласувано да се приеме реалността такава, каквато е, макар и да не вярвам, че повечето гласували депутати-неалбанци искрено и със сърце подкрепят този закон и неговия смисъл.

Независимо от пропагандата, приказките и заплахите за голяма (средна или малка) Албания, с такива или онакива междудържавни граници, албанското (общо) духовно, етнокултурно и езиково пространство е факт. Да го игнорираме е същото, като да игнорираме факта, че през зимата е студено, а през лятото е топло.

Македонският национализъм от югославски тип иска македонистична държава-нация с етнически малцинства и с един официален език, въпреки че реалността: (гео)политическа, плуралистична, коалиционна, демографска, от предишните няколко и особено от бъдещите преброявания говори, че това не е и никога (вече) няма да бъде възможно. Загубеното доверие в този тип държава при втората по численост етническа общност в Република Македония е поне от 80-те и 90-те години на миналия век, ако не и от по-рано или така е било винаги.

Въпросната концепция за (македонистична) нация-държава, е брутален дисконтинуитет с първите форми на борба за македонска автономия и за македонска държавност от страна на историческите ВМОРО и ВМРО.

Република Македония, по-видимо от 1990/91 година насам е нефункционална държава. Създадена е (в манастира Прохор Пчински на първото заседание на АСНОМ на 2 август 1944 г., а е зачената в босненското градче Яйце на второто заседание на АВНОЮ на 29 ноември 1943 г.) и още от началото на нейното съществуване й е наложена идентичност – в Югославия, пред света, Европа и Балканите, разделени на блокове, за еднопартийна система и за време без интернет. Но, както наблюдаваме процесите, трудно върви сбогуването с нейната югославска същност.

– Кой стоеше зад протестите за името „Македония“ и кое е доброто решение според теб?

– Зад протестите от миналите месеци, уж за запазване на конституционното име на Република Македония, против посещенията на гръцкия външен министър Никос Коциас, който може би идваше в Скопие и в Охрид с предложения или с проектодоговор, уреждащи спора за името на северната гръцка съседка, както и срещу гласувания в Събранието Закон за езиците, стояха някакви екстремистки организацийки от типа на Световния буцефалистки конгрес на Тодор Петров, неформалната групировка „Македонски манифест“, по-скоро – „Югославски манифест“, чиито членове през 2013 година ексхибиционистки запалиха копие от Букурещкия мирен договор. Тук бяха да помогнат с присъствие и разни лумпени, които в следобедите часове и през деня нямат какво друго по-полезно да правят, отколкото да митингуват, да крещят и да кълнат инакомислещите. От тези протестиращи, които досега предимно са гласували „за“, сега неубедително преструващото се на прозападно ново ръководство на ДПМНЕ-Вальево, свои симпатизанти и членове ще набира новоучредената партия „Единна Македония“, която и не крие, че е клон на „Единна Русия“ на руския президент Путин и че подкрепя този тип протести. Не изключвам възможността чрез „Единна Македония“ Руската федерация да се опитва да подклажда националистически огън с цел македонската държава да е колкото се може по-далече от ЕС и НАТО.

Западният свят, по-настоятелно – САЩ, по-колебливо – ЕС, някак пробутват решение, насила да седнат двете страни и да сложат подпис на някоя хартийка, следователно Гърция да допусне македонско членство в НАТО, а след години и в ЕС. И да се случи нещо такова, в което не съм сигурен, не мисля, че това ще е истинското решение. Това е удържане положението на замразен конфликт, какъвто примерно мечтае сръбският национализъм по въпроса за отношенията между Сърбия и Косово: да се променят в някое бъдеще геополитическите обстоятелства, Русия да стане по-силна и сръбската държава, милом или силом, си върне някогашната своя южна покрайнина. Но, както хубаво забелязва брилянтната сръбска журналистка и коментаторка Снежана Чонградин в скорошна статия в белградския вестник „Данас“, дори сръбската държава и да позволи място в ООН за Косово, даже и самата Сърбия да признае косовската независимост, без „сблъскване с грешките от миналото“, довели до косовския кървав конфликт с всичките му „етнически прочиствания и огромни човешки трагедии“, положението ще е такова, от което „никой не може и няма да има полза“. Чонградин продължава с поантата, че „признаването (на Косово в някаква форма от Сърбия – б.м.) се задвижва с натиск към стената при упражняване на сила, без каквото и да е съзнание за грешките и без разбиране за последствията на това, което се случва, а при такива обстоятелства фактически, се чака само възможността за „освобождение“ и за връщане на старите позиции. Позиции на смъртта, войната, омразата.

Ако изключим „смъртта“ и „войната“, тъй като Р. Македония е малка и не може да предприеме военни акции срещу Гърция, то в гръко-македонските отношения с актуалните исторически разкази, северно и южно от гранично пропускателните пунктове Богородица и Евзони, „омразата“ ще остане, както си остана и след спонсорираното, най-много от САЩ, Временно споразумение между двете държави от 1995 година.

Истинско решение би било да изчезне конфликтността, което може да се случи, само ако публичните мнения в двете страни погледнат истината за причините за конфликта. Иначе след някои нови 23 години отново ще се намираме пред подобен проблем и преговори, само модифицирани към реалностите, езика и диктовките на това бъдещо време.

– Добре ли е в името на една държава да има географско наименование и възможно ли е то да стане повод за сериозни териториални претенции в бъдеще?

– Моето предложение е лицето от българските служби, което е накарало първо тогавашният президент Георги Първанов (някъде към 2010 година), а след това и министър-председателя Бойко Борисов (2012 г.) да казват, че име с географско определение за Република Македония, примерно „Горна“ или „Северна“, означавало териториална претенция спрямо България и нейната област Пиринска Македония да играе ролята на Брус Уилис в една сцена от филма „Умирай трудно 3“. Сцената, която лицето от българските служби трябва да преповтори, е когато Брус Уилис в ролята на Джон Макклейн, полицай от Ню Йорк – понеже новият му враг (Джеръми Айрънс) вилнее из града и обещава да направи нови, е принуден, за да предотврати и отложи следващо разрушение и да омилостиви (временно) злия гений в играта на криеница и гатанки. Играещият собственик на магазин Самюъл Л. Джаксън казва: „Не искам да ви давам съвети, но бял човек насред Харлем с табела „Мразя негрите“ или не е много добре, или всички дъски му хлопат“.

Без криеница и гатанки предлагам на лицето или на лицата от българските служби, измислили териториалната претенция в името „Северна“ или „Горна“ Македония, да им сложим табели около вратовете, на които да пише: „Мразим българите“, та така дегизирани да се разхождат не в някой опасен квартал – ще бъдем милостиви – а примерно на улица „Витошка“ в София.

Сега е пролетно време, та такива лични и хем хубави хора нека бъдат наблюдавани зад слънчевите очила и под око от готините смугли кифли от лъскавите заведения и магазини в тази пешеходна зона. А ако иска, някоя дама нека си направи „селфи“ с тях.

Ако географско наименование за македонската държава означава териториална претенция спрямо България, тогава и името Република Македония асоциира принадлежност на Пиринска (и на Беломорска) Македония към страната със столица Скопие. А България първа в света призна Македония на 15 януари 1992 година!? Защо са тези игри, които водят към отдалечаване на Република Македония от ЕС и НАТО!? (Велико)гръцката ли игра играе България? Или (велико)руската?

Ясно е, че историческият разказ на Република Македония, който е югославско наследство, излъчва иредентизъм, но защо в прав текст не се казват нещата? Проблемът е в този исторически разказ, с който се идентифицират мнозинството хора в Република Македония, не в самото име на страната.

Разбирам, че Георги Гоце Първанов принадлежи на тази политическа каста и групировка, чието основно верую е: „След Русия и Сърбия (а сега май и Гърция – б.м.) най-много обичаме България!“, та неотдавна в телевизионно предаване отново се впрегна в защита, дали на руските, на сръбските или на гръцките, но едва ли на българските национални интереси, воювайки срещу географско наименование на югозападната българска съседка. Но защо части от българското публично мнение се връзва на банални и крайно скучни вече игрички на службите, вместо да се занимават с по-важни неща?

По-важен въпрос е мълчанието, освен някои изключения, на българските политици, политолози, историци (в това число и на по-либералните) на подлите статийки, писания по социалните мрежи и гаври с българското етнокултурно, историческо наследство в Македония, на разни македонски активни борци срещу фашизма (на ДПМНЕ-Вальево), от типа на т. нар. граждански активист Жарко Траяноски; Доктора (за разфокусиране от съществените теми) Ненад Живановски; президентския кандидат на т. нар. СДСМ (на изборите 2014 г.), в момента депутат на същата партия, по-рано – съветник по национална сигурност на президентите Борис Трайковски и Бранко Цървенковски, смятащ в унизителния смисъл, че България не може да наложи на света своята гледна точка върху историята; Стево Коминтерна Пендаровски; някогашния изпълнителен директор на Фондацията Отворено общество – Македония, Владимир Милчин; кмета на скопската община Център (в периода от 1996-2000 г.) от т. нар. СДСМ и сегашен председател на комисията при македонското Министерство на културата, която разследва проекта „Скопие 2014“, мразителя на историческото ВМРО Мирослав Гърчев; експосланика в България и Великобритания, както и министър на правосъдието в правителство на Бранко Цървенковски – Георги Спасов; бившия шеф на парламента и почетен председател на Антилибералната партия Стоян Андов. И тям подобни югославянизирани българофоби, някои от които, отмъщавайки си на предишната власт, организирала много долни и античовешки атаки срещу тях, други с причини от различно естество, опитват да наложат приемственост на партията на Никола Груевски с историческите ВМОРО и ВМРО (в смисъл на последователна, наследствена, предателска роля), или като Спасов подстрекават да се забрани на лица с българска етническа идентичност участие в телевизионни предавания.

Тези, които мислят, че прекалено остро и/или несериозно отговарям на този въпрос, искам да попитам, спомнят ли си за Спаска Митрова и за нейния (бракоразводен, гевгелийски) случай, раздухван от българските служби и политици?!

– В този казан от страсти, подклаждани от юг и североизток, отдалечава ли се Македония от членството в Европейския съюз и НАТО? Какви са настроенията по тази тема сред обществото според социологическите проучвания?

 

– През 2001 година в Македонския народен театър в Скопие по стечение на обстоятелствата два пъти гледах великолепната постановка „mACEDOINE – Одисея 2001“ на режисьора от Македония Иван Поповски, който от десетилетия живее и работи в Русия. Постановката имаше своята премиера на фестивала „Охридско лято“ през същата 2001 година, много се танцуваше в нея, беше мултимедийна, помня, че с нетърпение чаках да почне да се играе в редовния репертоар на Македонския народен театър в Скопие. Гледах я в Скопие, останах много доволен и понеже ми хареса, когато хора от една моя компания искаха и те да я гледат, отидох с тях, за втори път да изпитам удоволствие от таланта на режисьора Иван Поповски и на актьорския ансамбъл.

Едно нещо обаче ми направи впечатление. В пиесата, между другото, се представят три основни или най-емблематични периоди за територията на Македония, или по-скоро – за македонския народ. Първият е буцефалисткият от времето на Филип Втори и Александър Трети Македонски, значи според Поповски и този период е „наш“, на съвременните македонци. Вторият период е комитският, илинденският, от времето на късната Османска империя. Третият период е партизанският, съпротивата през Втората световна война и югославското време след нея. За всички периоди имаше подобаваща сценография и костюми. Буцефалисткият и комитският период минаха с аплодисменти от публиката – силни, искрени, обичайни за качествени постановки, когато се награждават танцьорките и танцьорите за хубаво свършената работа. Танцьорският ансамбъл беше дегизиран като македонската фаланга в единия и като комитите от ВМОРО във втория случай. Югославският период почна със сцена, как млади момичета-танцьорки се появяват пред публиката, дегизирани като Титови пионерки със сини поли, бели ризи, червени връзки около вратовете и сини шапки-титовки с червена петолъчка на тях. Мисля, че тон на всичко даваше някаква югославска музика.

Кое е впечатляващото? Френетичните аплодисменти на публиката при представянето на югославския период в „mACEDOINE – Одисея 2001“, трудно се описват. Това не бяха аплодисменти само за ансамбъла и за режисьора. Аплодираше се Югославия и югославската Социалистическа Република Македония. Публиката, тоест публиките, реагираха по същия начин двата пъти, когато гледах постановката. Тъй като аплодисментите траяха дълго, гледах хората в тогавашния салон на Македонския народен театър. Радостни лица, почти в екстаз като футболни запалянковци, когато техният отбор вкарва важен гол. Те изразяваха своята югославска „идентичност“, тяхната убеденост, че ФНРЮ и СФРЮ са единствените, правилно решили „македонския въпрос“, както и религиозната вяра, че югославският македонизъм е бил вековната мечта на предците на днешните (или на тогавашните, на тези от 2001 г.) македонски граждани.

Някой може да каже, че това е било преди 17 години, а сега има вече нови поколения, родени и израснали в постюгославско време. Проблемът е, че ако и някъде в новите поколения няма емоционална връзка с Югославия, а в определени случаи има и неприязън, омраза или безразличие към бившата федерация, преобладаващото бе, че тези хора се идентифицират с канонизираните по времето на югокомунизма заблуди – за етническа Македония, разпокъсана в Букурещ през 1913 година; за съществуващия от край време македонски етнос, потискан от пропаганди на съседни народи; за възрожденци и революционери с македонско етническо самосъзнание. Ако се знае, че все пак са имали българско самосъзнание, то те са били заблудени от българската пропаганда; стремеж за македонска македонистична държава-нация (и нищо друго), с един официален език и с етнически малцинства, сред които да е и албанското. Все нереални неща, които никога не са се случили, или за които (държавата-нация, с малцинства и с един официален, македонски език), са пропуснати влаковете, ако изобщо някога са се запътвали към тази жп гара.

Читателят може да помисли, че не отговарям директно на въпроса, говоря за театрални постановки от 2001 година, а не за НАТО и ЕС. Обаче мисля, че най-директно отговорих на въпроса. Опитвам се по най-пластичен начин да представя колко от мнозинството хора в Република Македония са безпомощно югославянизирани.

Въпреки социологическите проучвания, в които винаги повечето македонски граждани подкрепят интеграцията на страната в ЕС и НАТО, по-съществените неща, които пречеха и пречат за въпросната интеграция, същите граждани се идентифицират с пречките. За да се случи приемането на Република Македония в НАТО, а особено в ЕС, нужно е преосмисляне и промяна на досегашната преобладаваща конфликтност спрямо историческите факти, спрямо България, Гърция, Албания и Косово, както и на междуетнически план, в самата страна спрямо хората от албанска народност. Но не виждам това да се случва.

– Като че ли Европейският съюз зае по-ясна позиция за интеграцията на страните от Западните Балкани. Дори Жан-Клод Юнкер наскоро заяви, че ако те загубят надежда за членство в ЕС, могат да се върнат войните на Балканите. Но все пак не смяташ ли, че ЕС трябва да заеме по-категорична позиция?

– Да, но и самият Европейски съюз в момента е в криза, която, мисля, че ще преодолее. Освен ЕС бих включил тука НАТО и САЩ. Започвам вече да се питам, какво точно искат от Република Македония? Тъй като, на думи, те са за успешен завършек на евро-атлантическата интеграция на страната, а на практика, оставят почти безгрижно или може би нарочно мнозинството македонски граждани да се идентифицират с определена митология и с нещо, което прилича на идеология, а винаги приключва по начин, по който Република Македония или някоя нейна управляваща гарнитура завършва в зоната на влияние или в партньорство със Сърбия и Русия (по-точно с антизападните елементи в тези страни, които най-често управляват там), тоест идва до уеднаквяване на стремежите, целите и желанията на преобладаващите части от гражданите на тези три държави.

Независимо че някой сегашен гласоподавател, примерно на т. нар. СДСМ, искрено е за членство на Република Македония в НАТО и в ЕС, не е за евразийска интеграция на страната му и не харесва много политиките и поведенията на руския президент Путин и на сръбския му колега Вучич, замислената от него македонска държава с интерпретациите на историята – в нейната образователна система и в медиите, е по-близка до представите на един средностатистически великоруски и великосръбски (антизападен) хегемонист, около това, като какви тази страна със стремежите и емоциите на мнозинството нейни граждани, биха искали да са. Дори това последното и да не е така във всички случаи или може би не съм успял да се изразя най-прецизно, но остава фактът, че с югославския македонизъм, с който преобладаващо живее Република Македония, няма как страната и мнозинството нейни жители да подобрят отношенията си с България, Гърция, Албания, Косово и с етническите албанци – нейни граждани, а без това няма интеграция в НАТО и особено в ЕС.

– Не мога да не те попитам за един скандален случай по време на посещението на руския патриарх Кирил в България неотдавна. Унизителната позиция, която нашите архиереи заеха, не е за коментар. Но трябваше ли БПЦ да постави въпроса за църквата-майка и има ли изобщо шанс в този момент за решаване на въпроса?

– Много трудно в обозримо бъдеще този сложен казус да се реши. Вселенският патриарх, РПЦ (и въпросния ултранационалистически и ултрасветски патриарх Кирил), СПЦ и ГПЦ открито се противопоставят на това сближение между БПЦ и все още непризнатата МПЦ-ОА.

Македонската православна църква – Охридска архиепископия тази година за първи път за Великден получи официално Благодатния огън с помощта на БПЦ. Благодатният огън – наричан още Свещен огън, пламъкът, който се запалва всяка година на Страстна събота в общия за различни християнски изповедания и построен точно върху Божия гроб в Йерусалим храм „Възкресение Христово“ – на летището в София беше предаден на македонския владика Иларион, изпратен лично от главата на МПЦ-ОА Стефан. Веднага след това владиката Иларион с хеликоптер замина за Скопие, откъдето Благодатният огън беше разнесен във всички православни храмове на Македония, както се случи и в България.

Случват се значи и някои положителни неща, макар и впечатлението ми е, че БПЦ прекалено много тактизира, дори и като се имат предвид обстоятелствата, че за последните ѝ по-близки контакти с МПЦ-ОА, има противопоставяне от РПЦ, СПЦ, ГПЦ и от Вселенския патриарх. От друга страна, в Македония не забелязвам огромен ентусиазъм при тези, които, открито не се противопоставят и/или подкрепят целия процес за евентуално признаване на МПЦ-ОА за канонична църква с помощта на БПЦ като църква-майка. Други, немалко на брой, открито заявяват, че им пречи формулировката църква-майка. Ясно защо, мислят, че с тази формулировка се опровергава „фактът“, че българите и македонците винаги са били различни народи.

Без да влизам в подробности кой е истинският каноничен път за МПЦ-ОА да получи своето признаване, когато говорим за майчинства, произходи и за това кои, чии наследници сме, идваме и до факта (без кавички), за съществуването на въведената след плебисцит българска Екзархийска църковно-училищна система в географска Македония по османско време, с която, както и с нейните представители и привърженици, знаем как са се справили сръбските и гръцките държавни и църковни власти, след като завладяват Вардарска и Беломорска Македония.

Без да се погледнем в очите за тези и други неприятни събития, включващи и български прегрешения, никога няма да има истински мир, между нас на Балканите.

 

Прочети цялата новина http://www.transmedia.bg/2018/04/19/%d0%b2%d0%b8%d0%ba%d1%82%d0%be%d1%80-%d0%ba%d0%b0%d0%bd%d0%b7%d1%83%d1%80%d0%be%d0%b2-%d0%b0%d0%ba%d0%be-%d0%bd%d0%b5-%d1%81%d0%b5-%d0%bf%d0%be%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b5%d0%bc-%d0%b2-%d0%be/

Свързани новини: