Звездните актьори Албена Павлова и Димитър Баненкин са уравновесена семейна двойка от средната класа, отдадена на професионалните си грижи и идеите за здравословен живот, докато едно странно събитие на разклати из основи привидния баланс във всекидневието им. Това се случва в най-новия спектакъл на Сатиричния театър „Обичай ме!“ под палката на един от доайените на родната режисура Андрей Калудов, бивш директор на „Сълза и смях“, чиито постановки дълго бяха отсъствали от столичните сцена. Пиесата е на французина Себастиен Тиери, набор 1970, един от най-поставяните съвременни комедиографи и вече носител на престижната награда „Молиер“.

Наричат творбите му интелигентни криминалета

или класни представители на булевардния (развлекателен) театър – термин, който в родината на драматурга не звучи с отрицателна оценъчна нотка. Такава е и „Обичай ме!“. Оригиналното й заглавие е „Момо“, но от екипа са го променили, за да избегнат съвпадение с имената на други проекти в други театри. И така, само с тези две думи, безгрешно са формулирали доминантата в спектакъла – нуждата на модерния човек от близост и любов.

В началото Лоранс (Павлова) и Андре (Баненкин) са типичните буржоа, самодостатъчни си в своя подреден бит, отчуждени от реалните проблеми на света и подозрителни към различния. Но един необикновен младеж (в трогателното глухонямо-заекващо изпълнение на чаровния Стоян Дойчев – Асенчо от „Възвишение“) по парадоксален начин влиза в дома им и в сюжета на тази абсурдна трагикомедия, навярно заради която критиците сравняват Тиери с Бекет и Кафка. Недоразумение, опит за измама или действително завръщане на необичан някога син е неговата поява, след която, като последица от възможното роднинство, идва и представянето на незрящата годеница (Милена Аврамова)? Какъвто и да е отговорът, „интеграцията“ на Патрик в семейството събужда екзистенциални въпроси, отприщва у Андре съмнения и враждебност, а у Лоранс – копнеж за

попълване на емоционалните липси

и надеждата, че може би са забравили важните неща в живота си, но тях все пак ги е имало и от душевната им щедрост зависи да си ги спомнят... „Една човешка съдба, по криминално тайнствена и по детски смешна, се оказва пробният камък за човешката доброта или егоизъм“, загатва Калудов.

Със своя хумор и лиризъм драмата на героите ни напомня за тотално сбъркания ни житейски проект, в който често назад остава най-главното – обичта и разбирането към ближния. Може би, за да легитимира присъствието на спектакъла на сцената на Сатиричния театър, където зрителят по презумпция отива, за да се „посмее“, в първата му част режисьорът комай ненужно е сгъстил гротесковите бои, с доста повторения и комедийни клишета. Но във втората част случващото се на сцената добива истинския си смисъл – сериозна житейска колизия и метафора на несбъднатото, което тревожи като камък в обувката. И изтръгва по някоя сълза от очите, пък ако ще да е и в Сатиричния театър.

Героинята на Албена Павлова открива, че има нужда да дава обич.