РУСОФОБИЯТА КАТО ПРОВОКАЦИЯ ИЛИ ДИАГНОЗА?

Когато отз­вукът от едно актуално събитие се проточи твърде дълго, то започва да потъва в банал­ността и да губи свър­зания с него пър­воначален интерес. Подобно на камък, хвър­лен в зас­тояла вода, кон­цен­т­рич­ните му кръгове дос­тигат брега на водоема вече не като сен­зация, а като имитация на нещо поз­нато, на нещо déjà vu, за да си пос­лужа за раз­нооб­разие с един живописен чужд израз. Така и историята на двой­ния шпионин Сер­гей Скрипал тряб­ваше да впечатли меж­дународ­ната общ­ност като даде основание на британ­с­ките официални власти да излъс­кат позавех­налия си имидж, синоним, според тях, на порядъч­ност и гарант на справед­ливостта. С раз­дуването до степен на истерия на един недоказан случай на опит за отравяне, дос­татъчно банален като се има пред­вид хрониката на подобни несъм­нено укорими деяния, анг­лийс­ките управ­ници в лицето на Тереза Мей удобно заб­равиха за богатата на подобни прецеденти британ­ска колониална и неоколониална прак­тика.

За сметка на това със случая Скрипал, в който освен бащата фигурира, без кон­к­ретни обвинения, и прид­ружаващата го дъщеря, официален Лон­дон прес­лед­ваше няколко взаимно свър­зани цели: да смекчи, а ако може и да пос­тигне мак­симална полза за себе си от ефекта Брек­зит; да удари по Русия на базата на това, че лицето Скрипал е бивш руски граж­данин, отдавна доказал нелоял­ността си към предиш­ната си родина и получил въз­мож­ността без­п­роб­лемно да я напусне; анг­лийс­кото правител­с­тво да изпълни поръчението на Вашин­г­тон и да стане инициатор за укреп­ване на евроат­лан­тичес­ката натов­ска солидар­ност; да даде своя принос за възоб­новяване на “студената война“ с надежда да се намери удобен претекст за прев­ръщането й в гореща.

Не може да се каже, че всички тези цели увис­наха във въз­духа, но не може и да се твърди, че бяха стоп­роцен­тово пос­тиг­нати. “Ковар­ният Албион“ (наз­ванието не е патент на автора, дори и не тол­кова на опонен­тите на анг­лийс­кото присъс­т­вие в съв­ремен­ния свят, кол­кото на всички онези, и от ляво, и от дясно, които са си имали работа с Обединеното крал­с­тво сега и в миналото), та запазената марка на този коварен албион по-добре от всякакво прос­т­ранно обяс­нение, харак­теризира ролята и мяс­тото на тази дър­жава сред приятели, пар­т­ньори и против­ници.

Това словосъчетание се родее с едно подобно определение от друга при това не твърде далечна епоха. Преди време нем­с­кият драматург Фрид­рих Шилер написа прочутото си произ­ведение “Ковар­с­тво и любов“. Далеч съм от мисълта да търся дирек­тна аналогия с “Ковар­ния албион“, макар че по метафоричен път могат да се отк­рият близости в под­будите и резул­татите независимо от отдалечението в поведението на субек­тите и политичес­ките нрави.

След като благодарение на усър­дието си, граничещо с истерия,

британ­с­ката министър-председателка Тереза Мей нажежи меж­дународ­ната обс­тановка до степен на нетър­пимост

и връщане на света едва ли не в годините на най-мрачния мак­кар­тизъм, сега определено се забелязва тен­ден­ция към елеган­тно “взимане на завоя“. Това тя се старае да пос­тигне като опитва чрез обходни маневри да укроти брожението, което сама предиз­вика, но ефек­тът от усилията й засега поне не е нито убедителен, нито удов­лет­ворителен. Най-вероятно Тереза Мей ще търси пътища и начини хем да запази някакво привидно дос­толепие, хем да избегне или поне омаловажи критиките в соб­с­т­вената си страна и в чуж­бина, хем да угоди на Вашин­г­тон в името на “специал­ните“ им отношения. В този свой почти без­надеж­ден демарш против Русия и в името на един почти неосъщес­т­вим стремеж да запази за Британия водеща позиция в Европа, тя се надява, макар и извън ЕС, да продължи да влияе върху неговото раз­витие, тоест, както е прието да се казва в геополитиката, да напусне като остане.

Преди няколко десетки години една друга британ­ска министър-председателка Мар­гарет Тачър опъна нер­вите на аржен­тин­с­кия и анг­лийс­кия народ, а и на цялата меж­дународна общ­ност, впус­кайки се във военна аван­тюра на другия край на света, в южния Атлан­тик, където отиде начело на британ­ска мор­ска армада, за да защити анг­лийс­кия суверенитет над Фол­к­лен­д­с­ките (Мал­вин­с­ките) ост­рови. Основанията за сегаш­ния статут на ост­ровитяните се базира на проведен през 80-те години на миналия век референ­дум, пот­вър­дил, както бе обявено тогава, желанието им да останат обвър­зани към Обединеното крал­с­тво. Казано кратко и ясно, без юридически трикове и шикал­кавения тези ост­рови, които винаги са били историческа и геополитическа част от Аржен­тина остават част от колониал­ното нас­лед­с­тво на Великоб­ритания и запаз­ват неоколониал­ния си статут. Ост­ровите се изп­лъз­наха от голямата вълна на деколонизацията. Проработи колониал­ния реф­лекс на Ковар­ния албион. Желяз­ната лейди победи в крат­кото, но кръвоп­ролитно военно стъл­к­новение и спечели поред­ните избори в страната си.

Сега обаче, в наши дни, все по-ясно става, че

Тереза Мей не е Мар­гарет Тачър и с нищо не може да се доб­лижи до нея.

Независимо как би била оценена, приета или отх­вър­лена Тачър както със стратегията и так­тиката си, със сред­с­т­вата в прес­лед­ването на намеренията си, с дип­ломацията, до която прибяг­ваше, когато й се налагаше да раз­нооб­рази под­ходите си, тя винаги прес­лед­ваше една крайна цел — да спечели без да загуби прес­тижа си. Това Тереза Мей не можа да нап­рави в слож­ната съв­ременна обс­тановка. Не вяр­вам да го е могла и по-рано в бит­ността си на вът­решен минис­тър. Тя просто не можеше да влезе в обув­ките на Тачър, които бяха твърде големи за нея. За раз­лика от нея, а още по-малко от Чър­чил, тя громи, но не за да обединяава, а за да руши и разединява, независимо за каква и чия кауза става дума.

Ако трябва нак­ратко, дори с една дума, да се харак­теризира същ­ността на политиката и поведението на Тереза Мей, тази дума е русофобия, доведена в случая до степен на политическа провокация. Твърде дреб­наво, неумес­тно и без­пер­с­пек­тивно е, когато един дър­жавен деец от най-висок ранг, в случая министър-председател, се принизява до рав­нището на обик­новен политик, който не може да овладее емоциите си и за когото отрицанието и хуленето на политичес­кия опонент се прев­ръща във водеща цел и на политичес­кото, и на жиз­неното му битие. В този смисъл Тереза Мей не може да претен­дира за дър­жав­ническо величие, а ней­ният принос към светов­ните дела в най-добрия случай поне засега ще бъде свър­з­ван един­с­т­вено с абсолют­ната й вяр­ност към атлан­тичес­ката солидар­ност и предаността й на Вашин­г­тон. Вяр­ност към Вашин­г­тон, а ако остане нещо — и към анг­лийс­кия народ!

Какъв беше смисълът от разиг­раването на Скрипалов­с­ката истерия, ако не за да провокира и даде храна на антирус­ката кам­пания на Мей. Та нали и за начинаещия студент по политология е ясно, че това е абсолютно ненужно главоболие за рус­ката вън­шна политика и дип­ломация. Дори и на Тереза Мей би тряб­вало да е пределно ясно, че Русия няма нужда от подобни казуси, като този на предателя и шпионина Скрипал. Ако и това не й е ясно, то оцен­ката за ней­ните качес­тва би била твърде печална.

Скрипал е само удобен претекст, съз­нателно раз­дут и превър­нат в гран­диозна мис­тификация

, пред­с­тавяна еднов­ременно като: израз на жес­токо терорис­тично посегател­с­тво с цел отнемане живота на един прав­долюбив граж­данин; най-грубо нарушение на правата на човека; съз­нателен отказ да се поеме една въпиюща руска вина; наг­нетяване на меж­дународ­ната обс­тановка и съз­даване на реална опас­ност от въз­ник­ване на ситуация с неп­ред­видими пос­лед­с­т­вия.

И кой е винов­никът за всички тези пред­намерени и осъдителни дейс­т­вия. Как кой? Естес­т­вено лошата, неп­ред­видимата, жес­токата, двулич­ната, а защо не и коварна Русия. Така де, няма само доб­рата стара Анг­лия да бъде именувана от десетки и стотици хиляди човешки същес­тва по света като “ковар­ния албион“. За какво ли? По законите на диалек­тиката както са впечат­ляващи примерите за забележител­ния хуманитарен принос на анг­лийс­кия народ към светов­ната история и кул­тура, така многоб­ройни са и примерите за себични, егоис­тични и унищожителни деяния и вреди, които Албионът е нанесъл на човечес­т­вото, за да оправ­дае своите неп­равомерни интереси и да си зас­лужи определението коварен.

Всъщ­ност случаят Скрипал е само брънка от една не особено умно оркес­т­рирана и изпъл­нена антируска кам­пания. Поредицата от събития в Близ­кия Изток, най-вече в Сирия, както и определено случаят Скрипал, са всъщ­ност израз на едно активно нас­тъп­ление на определени кръгове в редица западни страни и най-вече в САЩ, насочено към радикална промяна на съот­ношението на силите на меж­дународ­ната сцена. Това нас­тъп­ление, чийто отк­рит и най-изявен адресат е Русия, има за цел да пренареди даденос­тите в съв­ремен­ната политическа дейс­т­вител­ност, да установи нови приоритети, да въз­п­репят­с­тва редица положителни политически процеси, визиращи засилено и рав­ноп­равно меж­дународно сът­руд­ничес­тво, да обяви и да под­държа една друга, нова скала на цен­нос­тите. Начело на цялото това пос­т­роение стои и се налага вър­ховен­с­т­вото на САЩ, които са смутени и недоволни от факта, че

редица дър­жави все по-определено и оправ­дано утвър­ж­дават своята политическа независимост

, своята икономическа самос­тоятел­ност, своята военна самодос­татъч­ност и своето кул­турно излъч­ване. В резул­тат на това определени влиятелни сили в САЩ се опит­ват да под­чинят изцяло на своята воля Европейс­кия съюз, да не допус­нат той да се превърне в реален съпер­ник или, още по-лошо за тях, в реален опонент; да изолират Русия като я оградят със санитарен кор­дон от неп­риятел­ски, проамерикан­ски режими; да ограничат, докол­кото е въз­можно, актив­ното учас­тие на Китай в меж­дународ­ния диалог; да се опитат да провалят всички опити за геополитическо и геокул­турно влияние и въз­дейс­т­вие на Евразия като активна реал­ност в съв­ремен­ността.

На фона на противоречивата инфор­мация за повода и въз­ник­ването на аферата Скрипал, за със­тоянието и мес­тонаходището на двамата потър­певши; за бър­зото им, почти чудот­ворно, озд­равяване след паничес­ките пър­воначални съоб­щения за едва ли не пред­с­мър­т­ните им часове, особено на бащата, човек с основание се пита, а дали наис­тина са били тровени, дали наис­тина са били тол­кова зле след като нито вед­нъж не бяха показани, както и никой не бе допус­нат до тях в бол­ницата. Дали всичко това всъщ­ност не е бил някакъв гран­диозен, но скан­дален сценарий. Какво друго да мисли човек след като блюс­тителите на реда и привър­жениците на необ­ходимостта от пълна инфор­мираност на общес­т­вото, не предос­тавиха нито за миг дос­товерна свидетел­ска инфор­мация от независим и обек­тивен наб­людател. Или фарса със служителите, облечени в защитни ком­бинезони и маски, пок­рити от главата до петите с изк­лючение на очите, за да могат да гледат все пак. В същото време пок­рай тях стояха или се раз­хож­даха полицаи в нор­мал­ните си унифор­мени дрехи. Та ако за едни опас­ността може да бъде фатална и те са дегизирани като мар­сианци, нима колегите им са по-малко уяз­вими от злов­ред­ното влияние на пред­полагаемата отрова. Или може би те не са считани за особено ценни и могат да бъдат пожер­т­вани с лека ръка на олтара на демок­рацията и справед­ливостта а ла Тереза Мей, само и само ако може да бъде доказана прес­тъп­ната вина на Мос­ква. И смешно, и жалко…

Сам по себе си казусът Скрипал е един

банален шпион­ски епизод от аналите на “студената война“

, който странно, но не и необяс­нимо, придоби актуал­ност поради това, че се оказа полезен и нужен както на Лон­дон, така и преди всичко на Вашин­г­тон. Той просто тряб­ваше да съживи една позаб­равена прак­тика от времето на мак­кар­тизма, сега усилено зас­тъп­вана от един нов шам­пион на русофобията сенаторът Джон Мак­кейн, нас­лед­ник на печално извес­т­ния Бари Гол­дуотър. Същ­ността на тази русофоб­ска прак­тика може да бъде харак­теризирана приб­лизително с тезата : “Винаги нападай, дори и да не си прав, защото и в невин­ността има вина!“

С други думи случаят Скрипал бе изваден от наф­талина, за да помогне на Вашин­г­тон в неговия кръс­тоносен поход срещу Русия, която той вече успя да огради с реак­ционни и проамерикан­ски режими в опита да намери модус вивенди в политичес­кото и инс­титуционал­ното разединение на американ­с­кото общес­тво. Същев­ременно скрипаломанията тряб­ваше да облекчи Великоб­ритания да вземе по-безболезнено завоя с Брек­зит и да сплоти, докол­кото е въз­можно, общес­т­веното мнение в страната си; да приспи или обез­сили сепаратис­т­ките и автономис­т­ките брожения в Шот­лан­дия и Северна Ирлан­дия; да доп­ринесе за потягането на редиците на ЕС, който, в отсъс­т­вието на влиятелни независими водачи от ранга на де Гол, Вили Брандт, Кол и др., все повече изпада в пълна зависимост от САЩ; да поп­речи на обединяването и сът­руд­нич­с­т­вото на страните от Евразия и т.н.

Няма съм­нение, че отшумяващата афера Скрипал в извес­тна степен нав­реди на нор­мал­ното и естес­т­вено протичане на меж­дународ­ните отношения. Въз­ник­нала и раз­вила се като активно антируско мероп­риятие, тази афера все пак не пос­тигна основ­ната си цел — да убеди светов­ното общес­т­вено мнение в без­с­пор­ната вина на Мос­ква. Нещо повече. Независимо от скан­дала с отзоваването или изгон­ването на значителен брой дип­ломатически служители и от двете страни, което по-скоро се въз­п­риема като диаг­ноза на едно типично британ­ско хронично заболяване, и именно неиз­лечимата й русофобия, тя, аферата Скрипал, като бумеранг се върна към съз­дателите си с реал­ния риск да порази именно тях. Защото това, което нито Вашин­г­тон, нито подопеч­ната му Тереза Мей можаха да съоб­разят, е че светът не е вчераш­ният и Русия не е същата като от преди няколко десетилетия. А може би тъкмо това съоб­разиха, за да побър­зат в опита си да въз­п­репят­с­т­ват закономер­ното раз­витие на меж­дународ­ната общ­ност към диалог и сът­руд­ничес­тво. Все още трудно, но реално и неминуемо.

Залагайки на скрипаломанията, с неумелите си и неп­ремерени ходове Тереза Мей е на път да раз­руши окон­чателно един любим на анг­лийс­ката пропаганда мит — мита за привър­заността на Обединеното крал­с­тво към каузата на правата на човека и горещата му защита на тези права. Нищо не може да бъде по-невярно от този мит. Цялата история на британ­с­ката колониална империя — от Магна Харта та до наши дни, е пот­вър­ж­дение на хилядите посегател­с­тва и нарушения на човеш­ките права. Всеки положителен акт е след­ван от без­б­рой факти за потъп­к­ването им нав­сякъде по света, където е стъпил британ­ски колониален крак. И случаят Скрипал не прави изк­лючение, макар и йезуит­ски замас­киран и пред­с­тавен едва ли не като хуманитарна заг­риженост за съд­бата на един “невинен“ човек.

Къде е Бъл­гария в цялата тази ситуация? На труден кръс­топът

, еднов­ременно стимулиращ и зат­руд­няващ я в положението й на пред­седател на Съвета на Европейс­кия съюз. Зат­руд­няващ, защото изис­ква ръководно и ком­петен­тно учас­тие в сложни процеси, при които трябва да се под­к­репят всички положителни тен­ден­ции в раз­витието му, дър­жейки сметка за под­вод­ните камъни и пуб­лич­ната отговор­ност, която лежи на плещите й поне за периода на Пред­седател­с­т­вото. Стимулиращ, защото съоб­разявайки положението си, страната ни има въз­мож­ност да завоюва авторитет като вземе редица отговорни решения и пред­п­риеме съот­ветни дейс­т­вия, изис­к­ващи съп­ричас­т­ност и дър­жав­нически разум. Такова несъм­нено бе, при отсъс­т­вието на убедителни доказател­с­тва за вина, решението за недопус­кане изгон­ването на руски дип­ломати от София. Как ще се раз­виват занап­ред позициите и поведението на Бъл­гария по този и други подобни случаи, пред­с­тои да видим.

Сега в Анг­лия са на друга вълна. Политика, интереси, тези и стратегии — всичко това като че ли остана на заден план. С обезоръжаващ наивитет британ­ците преживяват и се въл­нуват като деца по един друг душепокър­тителен повод — идването на бял свят на поред­ния нас­лед­ник на анг­лийс­ката корона. Аферата Скрипал остана на заден план и Тереза Мей можа облек­чено да въз­дъхне и да си почине от предиз­виканата от нея меж­дународна шумотевица. До след­ващия пореден случай, макар че едва ли ще бъде пос­лед­ван така скоро от ново подобно въл­нуващо събитие в Бъкин­гам­с­кия дворец.

А до тогава Тереза Мей ще има въз­мож­ност, макар и с доказана тежка диаг­ноза, да демон­с­т­рира за пореден път своето закъс­няло пос­т­колониално човеколюбие!

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител