(http://offnews.bg)
Как се родиха най-хубавите български песни? Интервю с автора им Александър Петров
Александър Петров е авторът на текстовете на десетки от най-хубавите български песни.
Сред тях са "Нашият град", "Богатство" и "Любовта, без която не можем" на старата "Тангра", "Жулиета", "Бъди какъвто си", "Оловният войник", "Черно-бяла снимка", "Циркът" на новата "Тангра", "Дъвка-балон" на Стенли, "Безсъние" на Чочо Владовски, "Приятели" и "Главната улица" на Фактор, "В друго време, в друг свят" на "Сигнал", "Оставаме" от филма "Оркестър без име", "Близо до мен" на Вили Кавалджиев, "Тук и сега" на Д2, както и сините химни "Времето е наше", "Последен валс", "Развод ми дай".
В понеделник в столичния София лайв клуб Александър Петров представи своята стихосбирка с рок поезия.
Разговорът водим заедно със София Георгиева, за чиито песни Александър Петров подари два от най-хубавите си текстове "Кристална тишина" и "Сбогуваме се бавно".
Г-н Петров, знам, че дълго се обмисляше как да се казва стихосбирката. Как избрахте името?
Избрах заглавието "Бъди какъвто си!", защото тази песен беше важна за едно поколение, което вече усещаше новата вълна, но трябваше някой да я формулира. Мисля, че с група "Тангра" точно това направихме.
В стихосбирката основно са включени стихове, които първо са създадени като стихове и след това е правена музика по тях, а не както сега масово се прави - първо да се създаде музикалният макет, а след това в него да вместиш текста.
Подзаглавието е "Рок поезия", защото в книгата са включени основно произведения, които са изпълнявани от най-известните български групи.
В песента "Бъди какъвто си" има един стих:
Бях цели два сезона кандидат-студент,
но не ми достигна балът със един процент.
Това житейска история ли е?
Житейска история е. Не ми достигна балът с 1% за Софийския университет и ме приеха във Великотърновския. Следвах там две години. Живях в една мансарда, точно под звездите, на ул. "Мермерлийска" във Велико Търново. От там тръгна конецът, около който се оплете кълбото за песента "Богатство". Имах една зла хазяйка, която, слава Богу, ме безпокоеше, само когато наближаваше времето за наема.
А виенска кифла и каничка кафе носеше ли?
Е, това е вече подстригване на нещата. По това време наистина имаше виенски кифлички, шест стотинки струваха, и с кафе много добре се вписваха в пейзажа, но по-скоро образът е събирателен образ на хазяйка. Всеки млад човек, какъвто бях и аз, излизайки от родното гнездо и вече чувствайки се свободен, първокурсник, живее на квартира и никой не му търси сметка кога се прибира, кога излиза. Вероятно много хора са мечтаели за някоя млада и хубава хазяйка.
А тя после позна ли се в песента?
Не съм поддържал връзка с нея. Но тя беше толкова далеч от реалния живот, че... Да не говорим, че песента е писана цели 10 години след това.
Малкият град кой е?
Малкият град е всеки един град в България по онова време. И тук парадоксът е, че въпреки че съм израснал в центъра на София, на брега на Перловската река, тя доби такава популярност. Всеки намери в думите нещо от себе си. И аз анализирах този успех и си зададох въпроса защо и как без никакъв опит до този момент написах думите за толкова популярна песен.
Тогава си дадох сметка, че човек трябва да разказва истински истории. По това време текстовете за поп, и рок музиката бяха доста клишосани и подстригани. Както каза веднъж Тома Спространов - С тези песни, които направихме с Тангра - "Любовта, без която не можем", "Богатство" и "Нашият град", просто се въведе една нова естетика в рок музиката и тя започна да става по-социална и по-близка до хората.
В ония години се пееха големи клишета. Но в края на 70-те, началото на 80-те, нещата започнаха да се променят. След тези песни на "Тангра" "Щурците" направиха "ХХ век", „Вкусът на времето“. По това време с тях работеше един много талантлив мой колега - Волен Николаев. Аз работех основно с "Тангра", той - със "Щурците", и повечето от наистина големите им хитове са с негови думи.
Следва на стр. 2
От стр. 1
Как стана твоята връзка с "Тангра"? Как се открихте?
Не се открихме. След като завърших Университета, ме прибраха в казармата и то ме прибраха за 2 години. И уволнявайки се, скитам бездомен, безнадежден и унил, и безпаричен - не забравяйте, ме среща Борето Карадимчев. И понеже имаме роднинска връзка с него, така, от любезност, ме попита на улицата "Какво правиш?". Ми, казвам, търся работа. По онова време на беше лесно да се намери добра работа. Тогава ми предложи да се пробвам да напиша текст за песен, която ще се изпълнява от някаква абсолютно неизвестна група от най-затънтените райони на България. Аз се замислих какво би било приятно да изпеят на тези момчета, които не познавах и никога не съм ги виждал. Замислих се, че може би ще им е приятно да изпеят нещо за себе си, да разкажат за собствения си живот. Така ми хрумна да направя един портрет на малкия град.
И още първата песен става тотален хит.
Да, втората беше историята с каничката кафе, третата беше "Любовта, без която не можем", която за мен е една от най-хубавите балади.
Започнаха да ме търсят и други композитори. Получих първите хонорари, показаха ме 2-3 пъти по телевизията, момичетата станаха любезни. Не съм бил никога суетен, но си дадох сметка, че това може да стане моя професия.
А как пишеше песните? Ти пишеше стихотворения и след това по тях композиторите пишеха музика?
Да, по онова време така се работеше.В първия албум на "Тангра" имам още няколко песни, но не станаха толкова популярни. Може би защото бяха правени по музика. Композиторът сглоби нещо на пиано, даде ти го на демозапис и ти трябва да си къртиш мозъка, за да наместиш думите. Текстовете за тези песни нямат такава стойност и нямат място в книгата.
При мен така се е случило, че новата "Тангра" са ми първата голяма любов в българската музика. Бяха толкова различни от всичко дотогава. И като заговори за истории, аз по-хубаво развита история от "Черно-бяла снимка" не се сещам.
"Черно-бяла снимка" е по действителен случай. Баща ми имаше фотоапарат и обичаше да снима. Ние с брат ми (имам брат-блкизнак) бяхме хлапета. И той редовно, като излизахме на разходка, носеше фотоапарата, а ние сме 5-6-годишни. Носи си фотоапарата и ни оставя да стоим някъде, а той почва да мери с крачки разстоянието, да фокусира обектива. И ние с брат ми стоим като някакви гаврошчета, минават хора, гледат ни – бяхме притеснителни деца... Един ден разглеждах този албум и виждам тази снимка. Стоим с брат ми едни такива оклюмали и само дето сълзи нямаме в очите. Така ми хрумна тази история за черно-бялата снимка, за кока-колата, която в ония години мислехме, че е някакво алкохолно питие, за целия този пейзаж. Въобще този текст е една фотография на времето.
Помня, че като го чух, веднага проверих в тълковния речник какво е "рипсени чорапи".
Да, на снимката сме с рипсени чорапи и бозави палтенца. Защото дългите панталони бяха по това време само за празник или някъде на гости като отиваш. Децата ходеха с къси панталонки, жартиери и рипсени чорапки.
Знам, че за "Оловния войник" е трябвало да променяш текста.
Да, но причината е следната: "Тангра" имаха проблем с новата визия, с новия стил музика. Идеологически не бяха на правилното място. Някой дори намекна нещо за неофашизъм... Представяш ли си...
Как така неофашистка за тая елегантна визия? Аз не мога да си представя нещо, което да е толкова далечно от неофашизма!
По-онова време хората не разсъждаваха така - говоря за тези, от които зависеха нещата в музикалния бранш. "Тангра" бяха толкова различни, толкова екстравагантни, че идеологически не се вписваха в образа на социалистическата младеж . Затова решихме да направим една песен, с която да успокоим духовете. Студената война беше в разгара си. И така, за "Мелодия на годината" я пуснахме с "...аз искам мир със тази песен", а после при записа беше изпята с текста, който всички знаят днес.
Тя беше абсолютен шок по това време с това дълго интро по тогавашните стандарти. Мисля, че минута и половина продължаваше.
Седем минути беше оригиналният вариант на песента. За концерт - идеално, но радиоформатът винаги е бил 3 до 4 минути. Затова песните "Оловният войник", "Черно-бяла снимка", "Бъди какъвто си", не се излъчваха много.
А коя е Жулиета? Има ли конкретен образ?
Всички са Жулиети. Във всяка жена има една Жулиета. Това е романтична история, в което всеки може да намери нещо от и за себе си. Има и един друг пласт - когато сме с маски, крием част от себе си и зад тази анонимност понякога сме по естествени.
Много се коментира тия дни посланието на Роджър Уотърс на концерта му в Арена "Армеец". Какво би казал ти?
Когато гледах за първи път "Стената" преди много много време, се почувствах убийствено потиснат, защото всичко в този гениален филм беше на светлинни години от нашата действителност. Тогава си казах: "Господи, колко сме в ъгъла на континента. Жалки нещастници, а хората в нормалния свят в какви измерения мислят, какви проекти реализират." Беше чудовищно, Флойд са ми едни от любимите неща, завинаги. И цялата тази ситуация, която се случи тук, показва цървулския манталитет на българина. Българинът генерира една злоба от цялата тази 30-годишна несправедливост, в която живее. Българинът, нарочно говоря в трето лице, започна да дегенерира. Тези исконни вечни човешки ценности свързани с доброто започнаха да потъват в неговото озлобление и неговата меркантилност. Говоря за липсата на справедливост, за липсата на достойнство, за липсата на състрадание. Чувството на състрадание е може би единственото нещо, което драстично ни отличава от животните. А тук състраданието и милосърдието са под нивото на река Дунав.
Следва на стр. 3
От стр. 2
Когато пишеше "Времето е наше" вярваше ли го?
"Времето е наше" не съм го написал аз. Тази фраза е на Жак Сегела, който беше ПР съветник на СДС по онова време, така че не е моя фраза.
В смисъл - песента е твоя, само тази крилата фраза не е твоя.
Само тази крилата фраза не е моя. Затова публикувах стихотворението в книгата без нея и заглавието не е "Времето е наше", а е "1989".
"Равносметка" присъства ли в стихосбирката? Уникален текст, с който Лили Иванова закрива концертите си.
Присъства, разбира се. Наистина Лили дълго време изпълняваше тази песен на края на концертната си програма. Много е важно в текстовете, в стиховете, които се превръщат в песни да бъдат подходящи за конкретен изпълнител. Защото, излизайки на сцената, той трябва да звучи убедително. Трябва да бъде така, че все едно той раказва собствената си история, прави своето послание. Това, което е за Лили Иванова, не става за Светла Иванова, както и обратното. Това, което е писано за "Тангра" с Чочо Владовски е едно, а за „Тангра“ със Стенли друго.
Как се чувства човек като тебе, който е възпитал няколко поколения, когато сега слуша текстовете на българската музика?
Мога да ти отговоря, че с годините човек не става по-умен, става обаче малко по-самотен. Просто естетиката е друга. Не искам да изглеждам като стар мърморко, но точно тази ценностна система, която се рендосва години наред, тогава я имаше. Много примитивно ми стоят някои от коментарите във връзка с концерта на Роджър Уотърс, че той не е преживял опашките за банани. Тоя примитивизъм жалък, български... Просто да те е срам, че си българин.
От 30 години всички правителства, всички измислени политически герои, всички цървули насаждат омраза. Още от началото толкова умно са ни подхванали, че генерират у хората примитивната омраза. И отвлича вниманието от важните неща. Тогава беше СДС-БСП. "Кой не скача е червен!", а ония викат: "мно-го сме!". Тая омраза се мултиплицира. Например на мачовете. До стадиона живея и виждам какви тълпи побеснели минават.
А чувства ли се Александър Петров използван?
Не. Защо да се чувствам използван?! Всички бяхме използвани. Чувствам се точно толкова използван, колкото всички, които навремето вярваха и с надежда очакваха следващите сезони, дни и години.
Всички вярвахме в промяната. Всички искахме да приключим със сезона на комунизма. Не съм очаквал чудеса, не съм очаквал, че ще почнем да живеем като англичаните, германците и шведите. Имах надежда, че нещата бавно ще тръгнат в една нормална посока. Но за съжаление огромна част от хората останаха излъгани. Говоря и за едните симпатизанти, и за другите. Това беше един уговорен мач. А публиката, която е била въодушевена на стадионите, не е подозирала, че мачът е уговорен.
Би ли излязъл ти като Роджър Уотърс на сцената и да отправиш такова послание. Така наречените политици няма да се респектират от някой сегашен изпълнител, ще се респектират от хора като теб, които са направили революция.
Грешиш. Изобщо не им пука.
Искам да кажа, че ако ти излезаш на сцената, ще бъдеш чут.
Разбирам те. Аз все още заради името си и заради биографията си имам достъп до някаква сцена, трибуна или, както сега, до медия. Но защо да го правя? За кого да го правя? За тия, които утре ще пищят по концертите "На яката дупара" или "На шест кенефа, седем спални"? Защо да го правя? Имам други интереси вече - да посетя местата, на които не съм бил, да прочета онези книги, които не съм могъл да прочета... Има толкова много неща, които могат да осмислят живота ни. Предпочитам да живея без поредния измислен герой или новата дъвка-балон. За да стане България едно добро място за живеене трябва на сградата на Народното събрание е изписана поговорката „Гъз глава затрива“ и години наред да напомня на избранниците тази проста истина.
Защо рок музиката така се обезличи? И не само в България.
Рок музиката, която винаги е била едно бунтарство, едно несъгласие, дори и с хубавото, защото душата ти иска още по-хубаво. Колкото и да си свободен, душата ти иска да си още по-свободен. В момента продуцентите, медиите, всички, от които зависи музикалният бранш в България, от години налагат една естетика, един вкус, заради който дори и рок музиката често се превърща в забавна и танцова музика.
Хип-хопът, който също е една много сериозна и съвременна форма на бунтарство, пък заложи на вулгарното, на простотията. Не че няма някои хубави неща. Има, разбира се. Но като цяло - шапки, гащи, прашки, бонбони, силикони... Толкова са навързани нещата. Зомбирането на българския народ започна отдавна и добре организирано - това са песни за 13-15-годишни. И как да искаш на 25 години, когато този младеж или тази девойка в невръстна възраст е била облъчена от подобни послания, да хареса текст като "Безсъние" или "Жулиета". Затова е безсмислено. Вече има едно поколение, в което нейната мечта е "Бял мерцедес да я преследва в живота", а неговата е "Едно ферари с цвят червен". Това е рамката на българската музикална чувствителност.
Свързани новини:
Виж всички новини от 2018/05/16