Нова книга на Георги Господинов тръгва по пътя си. „Всичките наши тела“ (изд. „Жанет 45“) излиза в отсъствието на писателя, който в момента все още е в Ню Йорк. Господинов е стипендиант от близо една година на Нюйоркската обществена библиотека. Ще се върне в България в средата на юни, за да представи новите си истории лично на своите читатели.

Появата на „Всичките наши тела“ съвпада с Деня на българската култура и писменост. Затова дни преди завръщането на Господинов го поканихме на разговор за 24 май, литературата и травмите в обществото ни. Изпратихме му въпросите писмено, затова и отговорите звучат като писмо – като изпратени в плик, по пощата. В днешно време електронната кореспонденция отнема част от старото очарование на този вид общуване, но заради социалните мрежи сега като че ли си пишем и говорим повече от когато и да било – а краткостта на новите разкази на Георги Господинов изглежда като форма на съпротива срещу този потоп от думи без смисъл. Съпротива, обмислена и въплътена във всичките книжни тела.

Нека сега да видим кои са „всичките наши тела“.

– Социалните мрежи изглежда са ви провокирали да създадете поредицата от свръхкъси разкази – как успявате да бъдете лаконичен в този апокалипсис на безгрижното безкрайно бърборене?

– Да, има апокалипсис на безгрижното, а до него и апокалипсис на уж угриженото говорене – но и двата са безкрайни. Не бих казал, че социалните мрежи са провокирали тези свръхкратки текстове. Много от тях са мислени и писани преди появата на тези медии. А лаконичността смятам за нещо, с което работя от първата си книга „Лапидариум” насам. Човек може да бъде лаконичен, дори когато пише роман. Впрочем, жанровете на лаконизма са стари, поне от Античността насам, че и от по-рано. Няма как да се разбъбриш, като пишеш върху камък, например. Днес социалните мрежи усилват и умножават бъбренето до степен на неразличимост. Думите искат тишина. Докато пишех „Всичките наши тела”, исках това да е книга, след която ти се мълчи.

Всичките наши тела и Георги Господинов

– В „Невидимите кризи“ казвате, че четящият човек е красив. Коя красота вдъхнови заглавието на „Всичките наши тела”?

– Във „Физика на тъгата”, казвам, че е и тъжен. Заглавието „Всичките наши тела” идва от няколко текста в книгата. Харесва ми как звучи, има нещо старозаветно в него. В същото време то е естествено продължение на онова „Аз сме” от „Физика на тъгата”. Продължение на моите опити по посока на това, че ние обитаваме различни тела през годините. И също, че всички тела на света са част от нашето тяло. Твърдя, че литературата също така умножава телата ни. Първият текст на книгата „Избрани автобиографии” разказва за това как книгите произвеждат лични спомени и колко реални са те всъщност. Част от историите са смешни, други са за смъртта, а някои – и двете.

– В младостта си всички се имаме за безсмъртни – кога за първи път се почувствахте чуплив, уязвим и смъртен? 

–  Биографично, твърде отдавна, като много малък. Мисля, че страхът от смъртта е също част от детството. Има един епизод във „Физика на тъгата“, където става дума за това. Там по темата за чупливостта също някой казва, че тъгата прави костите чупливи. Което не е метафора. Буквално, през тялото си съм преживявал чупливостта си многократно. Лекарите винаги ме питат каква екстремна професия упражнявам, моторист ли съм, скиор или катерач. Не подозират, че влизането от едно тяло в друго, това, което прави литературата, също е вид екстремност. Писателите работят със собствената си уязвимост и който няма кураж и не е готов да понесе счупванията, може да се занимава с нещо друго. Или да съчинява бързи бестселъри.

Не всичко е розови листа и потури

– „Всичките наши тела“ излиза в навечерието на 24 май, кой е най-вълнуващият за вас 24 май?

– На този празник всички сме деца или се помним като деца. За мен най-вълнуващият 24 май е този, в който излизаме с дъщеря ми, минаваме покрай Университета, стоим пред Народната библиотека, срещаме приятели. Веднъж преди пет години ми се случи да кажа няколко думи на честването пред Народната библиотека. Обърнах се тогава директно към децата и родителите и усетих после по обаждания и писма, че имаше развълнувани хора. Може би онова вълнение от онзи 24 май ще помня дълго.

– На този празник всички пеем „Върви, народе възродени“ – думите в този химн не звучат ли все по-фалшиво в наше време?

– Не, самите думи не звучат фалшиво. Текстът, знаем, е на Стоян Михайловски, един от безкомпромисните български писатели, този, който отказвал поканите на Фердинанд, пишейки „Не щъ” в горния десен ъгъл. Та думите на химна не са фалшиви, проблемът е дали ние не сме. Но ние не обичаме да се питаме такива неща. Говорим за култура основно на 24 май, но това не ни е приоритет. Тук не става дума за пари, макар че половината процент от бюджета, който се отделя за нея, показва точно процентното отношение на правителствата към нея. Мислим културата като брошка, може с нея, може и без нея. А културата е живеене, всекидневен процес. Нека не се повтарям, но тя е част от националната сигурност на една държава. Ще се избием без култура, ще се разпаднем без нейната центростремителна сила. Ще го кажа пак – вървим към една нова котловинност, към една самодостатъчна, самозатваряща се, самоизолираща се култура. Не всичко е розови листа и потури.

Георги Господинов: Четенето не е лукс, а съпротива срещу политическия кич

– Мнозина от днешните български творци са посветени на личното, а не на общественото благо – това като наследство от социализма ли да го броим?

– За съжаление това, което казвате, е вярно. Имаше такава дума от едно време, казармена дума, струва ми се – скатаване. Да се покриеш, когато не ти изнася, да не си навлечеш неприятности, щом така и така не се отнася за теб. Това са лични избори, не знам дали е наследство. Да се палиш, само когато е засегнато собственото ти благо, а когато трябва да се застане на страната на по-слабите, на губещите – да се потулиш. Слава богу, има изключения, има реагиращи хора на изкуството. Но далеч не всички. През последните десетина години имаше много критични ситуации, когато се искаше излизане с име и с тяло, заставане зад каузи. Да, вярно, че после ставаш цел на всякакви тролове, включително политически. Затова понякога се чувствам като ветеран от невидима война. Въпрос на избор.

– Кои травми от социализма ще излекуваме най-трудно? Някои изглеждат като останали от това време, но не са ли поначало присъщи на българския манталитет?

– Не обичам да говоря за общ манталитет, защото хората са различни. Има преобладаващи черти, които едва ли са възникнали през социализма, но последният доста ги е окуражил. Струва ми се, че много страх се е събрал през годините в българското общество, исторически много страх. И това, което се случва след 1944 г., особено в първите години, но и после, травматизира за дълги години напред, сковава обществото. Подозрителността и страхът през целия този период не свършиха след 1989-а, напротив, върнаха се днес с пълна сила. Това трупа агресия, която, пак поради страх и несвобода, се отлива към най-уязвимите в обществото. Оттук идва нещо като диктатура на агресивността. Когато един човек или едно общество е уплашено, можеш да му крещиш, да го тормозиш и манипулираш колкото искаш. Можеш лесно да го направиш и агресивно. Това правят днес не само политиците. А най-смешното е, че понякога конформизмът и агресивността у нас често вървят ръка за ръка. Най-арогантните хора, които съм срещал, са всъщност най-конформистки настроени в други ситуации.

Четенето възпитава вкус и съпротива срещу пропагандата и кича

– Неотдавна в анкетата на „Площад Славейков“ „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“ бяхте определен за една от най-влиятелните личности по време на прехода. За коя промяна бихте били горд, ако сте помогнали да се случи?

– Изобщо не се смятам за такъв. Гледах да се държа почтено и да не се самозабравям, а когато имам сили – да реагирам. Ако с нещо малко съм побутнал към промяна, то е било поради книгите ми вероятно. Писането на българска литература не е загубена кауза, българският читател може да се върне към нея дори в такива и особено в такива турбулентни времена. Опитвам се да кажа, че четенето възпитава вкус и съпротива срещу пропагандата и кича. Окуражавах младите, които идваха при мен или в „Литературен вестник” с първите си неща, опитвах се и се опитвам да им помагам. С такива неща съм спокоен, гордея е силна дума. Но ако съм помогнал да се случат поне част от тези неща, ще съм щастлив. И все пак през 90-те всички важни неща, които се случиха в литературата, се случиха, благодарение на много хора, да не забравяме.

Шестима режисьори снимат по разкази на Господинов

– Участници в анкетата отбелязаха, че е „трудно да бъдат преглътнати успехите на Георги Господинов“ – вие успявате ли да преглътнете нападките по ваш адрес?

– Никога не си позволих да вляза в тези битки, никога не ги разбрах докрай. Чувствам се неудобно да говоря за тези хора, не искам да ги обидя. Най-много да съм цитирал деликатно Селинджър, който цитира Сафо с онова „По-високо билото, майстори”. Ако тези нападки са помогнали на няколко човека да си отпуснат душата или да спечелят своите 15 минути слава, добре. Племенните вярвания, че ако изядеш сърцето или далака на някой твой съперник, ще заемеш автоматично мястото му, ми се струват смешни днес. Българската съвременна литература може да си позволи много и различни автори, различни тенденции в писането, не я подценявайте, не я редуцирайте до един, двама или трима.

– Има ли постижение в българската култура след 1989 г., което бихте определили като значимо? Кой е нейният провал след промените?

– Разчупването на езика и клишето в литературата през 90-те. Усещането за свобода, за отвореност към случващото се в света от тогава. Ето такива неща намирам за значими в литературата след 1989-а. Подобно е усещането ми и за другите области в културата. Кой е нейният повал? Провалът в общото ни живеене и в липсващите ни общи ценности, апатия и безчувственост. Това в крайна сметка е и провал за културата ни.

– Слизаме все по-надолу в класацията за свободата на словото в медиите, какво е вашето обяснение? Как се отразява този факт лично на вас?

– Свободата на словото се свива поради всичко, за което говорихме дотук. Плюс пълната победа на фалшивите новини, поръчаните демонизации, опорни точки и всичко, през което минаваме. Всички сме потърпевши от това, дори когато тайно хихикаме, четейки нещо невярно за другия.

В литературата има място за всички

– Къде и кога сте се чувствали най-свободен?

– В това, което пиша – там съм бил винаги най-свободен, вероятно това е една от основните причини да продължавам. Свободата е непрекъснато изчерпващ се ресурс, трябва всеки път да се набавя отново и отново. Опитвам се да бъда независим, от институции, от групи – това те прави по-самотен, разбира се, и непринадлежащ. Това е цената.

– Има ли събитие в България, за което съжалявате или пък се радвате, че сте пропуснали по време на престоя ви в Ню Йорк?

– Съжалявам, че съм пропуснал цъфтенето на черешите, а сега сигурно и на липите. Също и няколко премиери, четения на приятели, зимния Панаир на книгата, който харесвам. Радвам се, че пропуснах цялата културна програма около Председателството, не участвам в това.

– За какво в България ви бе най-мъчно, докато бяхте в Америка?

– За родителите ми и няколко приятели. За библиотеката ми вкъщи.

– Наближавайки момента да се върнете, какво от Ню Йорк смятате, че ще ви липсва?

– Ще ми липсва усещането за пространство. Ще ми липсва добронамереността на хората тук, включително от литературните среди. Начинът, по който си говорят, цялото спокойствие на това, че в литературата има място за всички. И че ако не си успял с една книга, за това не е виновен колегата ти Х, а започваш нова. Ще ми липсва Нюйоркската библиотека и Браянт парк. Ще ми липсва Бруклин с всичките си съботни и неделни улици.

"Площад Славейков"