05/25/18 06:49
(http://www.klassa.bg/)

Акад. Антон Дончев: Народът ни не заслужава сегашната си съдба

 Професията на учителите, професията на лекарите във всички общес­тва е била професия за жреци. Аз си спом­ням моите учители с благоговение. Трябва да им вър­нем мяс­тото в общес­т­вото, което зас­лужават

- След два дни е великият бъл­гар­ски праз­ник – 24 май, Кирил и Методий, „Върви народе въз­родени“, накъде върви бъл­гар­с­кият народ? 

- Как­вито и прилагателни да измисля за този праз­ник, няма да мога да определя значимостта му, защото това е рож­деният ден на бъл­гар­с­кия народ. Ние имаме щас­тието или прок­лятието да сме родени от Словото. Преди да се роди славян­с­ката пис­меност, бъл­гар­с­кото писмо, преди да бъде преведено Светото писание на раз­бираем за обик­новените жители на Бал­кан­с­кия полуос­т­ров език, Бъл­гария е имала население, което по никакъв начин не е народ, в което съвър­шено ясно са се отк­роявали траки, славяни, прабъл­гари, всеки с езика си, всеки с кул­турата си и тогава се ражда Словото и ги обединява. 120150години след раж­дането на Словото, на Бал­каните живее бъл­гар­с­кият народ, говори бъл­гар­ски език, чуж­ден­ците го наричат бъл­гар­ски и започва нашият път през вековете. И скоро след това се случва второто чудо — тая свет­лина, която изб­ликва по бъл­гар­с­ките земи, този огън, тази клада, която се раз­палва, пламъците тръг­ват на Изток и пламва Русия, плам­ват племената, които населяват сегашна Украйна, и това Слово, усвоено в началото от 23, да кажем 5 милиона души, извед­нъж става пис­меност на 250 милиона души. 

- Всички чув­с­т­ваме труд­нос­тите, в които сме изп­равени. Аз ходя из книжар­ниците, обичам книжар­ниците. Трудно в тях може да се намери книга на бъл­гар­с­ките класици. Те са забутани някъде на раф­товете и човек трябва да пита къде може да си купи Йов­ков, Вазов или Антон Дон­чев. Какво е това — през­рение на дър­жавата към твор­чес­т­вото на соб­с­т­вените творци ли? Защо? Защо става така? Какво е това отб­лъс­к­ване от кул­турата? Много хора каз­ват, че загива дър­жавата, но и кул­турата загива. Кое загива първо? 

- Раз­говорът, за съжаление, не изис­ква някакви разис­к­вания, защото трябва да приз­наем, че е съвър­шено очевидно — това което ние наричаме дър­жава, не дооценява кул­турата, не раз­бира кул­турата. С което може би съвър­шено съз­нателно се самоубива. Тук, за да се праз­нува раж­дането и превода на една фин­лан­д­ска книга, дойде фин­лан­д­с­ката президен­тка и аз я попитах: „Гос­пожо, бихте ли ми обяс­нили нак­ратко — как Фин­лан­дия преживя този ужас след Втората световна война? Вие загубихте най-храбрите си мъже. И земя ви взеха, и стопан­с­т­вото ви беше много зле. А сега Фин­лан­дия е синоним на успех. Имате блес­тяща кул­тура. За една ваша класическа книга, вие идвате в Бъл­гария. Все пак сте президент. Бихте ли ми обяс­нили това нещо?“ Тя ми каза: „Ще ви кажа само една дума – кул­тура. Когато загубихме втората световна война. Когато бяхме на колене. Когато се събра пър­вият пар­ламент, моят пред­шес­т­веник – пър­вият президент, каза: “Гос­пода, съб­рали сме кол­кото можем пари, злато, пръс­тените на хората, обеците на жените ето тук на тази куп­чинка. За какво да ги дадем?” И пар­ламен­тът реши да се даде за кул­тура с едно изречение: “Гос­пода, както сме закъсали, един­с­т­вените, които могат да извадят златото от блатото това са кул­тур­ните, умните хора.“ 

И ето я Фин­ладия. Ами вземете Япония. Един­с­т­вената професия на япон­ците, които не са задъл­жени да се пок­ланят на императора, са учителите. Равни са на императора. Минис­търът на кул­турата на Гер­мания ми каза: „Огром­ната грешка на всяко управ­ление е да си въоб­разява, че оправяйки икономиката на дър­жавата, оправя ней­ните проб­леми. Който изос­тавя кул­турата си, прави фатална грешка. Смър­тоносна грешка. И това е наис­тина невероят­ната грешка, която се прави почти по целия свят. А пък у нас се пов­таря всекид­невно — големият проб­лем за духов­ното и материал­ното. Съжалявам, че съм го каз­вал много пъти, но пак ще го пов­торя. Един от отговорите защо Бъл­гария стои тук 15 века е “бъл­гар­с­кият пояс”. 

Много странно, но е точно това – воен­ният пояс на прабъл­гарите. 

Той раз­деля небето от Земята. Гор­ната част на човека, която е свър­зана с небето – главата, ръцете, които могат да правят добро и зло, сър­цето — са на небето. Под кръста час­тите са на Земята. Много странно, но аз видях едно младежко хубаво общес­тво, в което носят бели ризи и черни пан­талони — което е за небето и за земята. Бъл­гарите са имали военен пояс, който е усвоен от много армии. Кожен хубав пояс. Чуж­ден­ците не са знаели какво означава той за бъл­гарите. Това е лен­тата, която раз­деля и еднов­ременно съединява небето и Земята. И работата на колобърите /титла на прабъл­гар­ски жрец — бел.ред./ е била да търси рав­новесие между това къде си вър­з­ваш пояса — дали човек пази рав­новесието между духов­ното и материал­ното. При нас това е абсолютно загубено. Казал го е Исус — дават му монетата с надежда да сбърка нещо. От едната страна е император, от другата страна е някакво божес­тво. И той казва Божието – Богу, Кесаревото – кесарю. 

Даже и Исус Хрис­тос не е изб­рал духов­ното. Той е изб­рал рав­новесието между духов­ното и материал­ното. А ние се пок­ланяме на материал­ното. Когато Моисей слиза с Божиите заповеди, вижда “злат­ното теле” и казва на евреите: вие продадохте славата си за теле, което пасе трева. Докато критерият за доб­рото и злото са доб­родетелите, докато всичко се продава — нищо не може да се оправи. Всичко се продава – нищо не се оправя. 

- Има няколко категории, които са имали огромно значение съв­сем до скоро — до преди 50 години – чест, дос­тойн­с­тво. Хората са умирали за честта си. Тя е била по-важна от живота, от бъдещето, от същес­т­вуването. То е избутано на заден план. Не знам дали същес­т­вува като цяло, като народ­нос­тна категория но е замес­тено с материал­ното. Замес­тено е с печалба, богат­с­тво, пари, влияние, мощ, политическа сила. Как може да се върне това рав­новесие, в което дос­тойн­с­т­вото и честта да имат по-голямо значение? 

- Има една карта на правата на европееца. Първи раз­дел – дос­тойн­с­тво. Тези хора, които са се съб­рали да решат духов­ната и материална съдба на Европа, са имали мъд­ростта да обявят дос­тойн­с­т­вото за най-главната черта на цивилизацията. И не са го пос­тиг­нали. Тия страшни думи, които чува Алеко Кон­с­тан­тинов от сър­бина в Щатите, когато отива до Чикаго: „Парица е царица“. Това започва от семейс­т­вото, от въз­питанието. Семейс­т­вото е огледало на общес­т­вото. Нор­мал­ното семейс­тво е инс­титуция, в което се отг­леж­дат деца. И май­ката и бащата като гледат какво се случва около тях, виж­дат, че всъщ­ност това общес­тво се управ­лява от благоден­с­т­вието, от желанието за забогатяване. И ето го резул­тата. Каз­вате как може това нещо да се поп­рави? Изк­лючително трудно. С всекид­невна борба, с посочени примери като този праз­ник на нашето слово, който ние очак­ваме. Като с примера на това, което се случи и се е случ­вало — да се припомни на хората, че то е резул­тат на духов­ното. Защото всички народи, които са убили около нас, са обръщали естес­т­вено внимание на материал­ното – и на армиите си, и на населението си. И какво каз­ват победените авари като се явяват пред Крум: причината за това, че великата Авар­ска дър­жава загива, е чисто морална. Дър­жава им пропада не защото нямало вой­ници, пъл­ководци или храб­рост. Пропада, защото пропада морала, съдийс­т­вото, тър­говията, под­п­рав­ката на монети. И аварите ги няма. Ние сме останали, обаче ще ви кажа нещо – не знам колко е добре и колко е лошо? Папата с тази преписка с Борис /Свети княз Борис Първи/ изказва дос­татъчно категорично едно неодоб­рение на строгостта на бъл­гар­с­ките закони. Защото истината е, че хората са се наказ­вали със смърт. На което Борис отговаря: “Няма ли ред, няма дър­жава.“ Всичко, което е сбър­кано, трябва да бъде наказано. И са наказ­вали. Божидар Димит­ров една най-интересна мисъл изказа и я защити: Окол­ните народи са приз­навали бъл­гар­с­ката дър­жава и някои от тях са се съг­ласявали да станат със­тавна част от бъл­гар­с­ката дър­жава, защото в бъл­гар­с­ката дър­жава е имало ред. Защото бъл­гарите са изпъл­нявали договорите си. Имали са граница – на границата е имало бразда, имало е мит­ница, имало е печати. Обаче Крумовите закони – режат се ръце, чупят се крака, убиват се хора, за да има ред. Не става въп­рос да се наказва по такъв начин, но не може да бъде оставено злото да си мята полите и вятъра да му вее косите, защото този народ с тази история, с тези качес­тва, с тази нас­лед­с­т­веност, с тези хромозоми, не зас­лужава съд­бата, която има. Думата „справед­ливост“ трябва да се върне с някаква стой­ност. Не го зас­лужават хората. 

- На какво да стъпим, за да могат хората да зас­лужат миналото си, да видят бъдещето си? Защото като че ли в момента сме стъпили на един плаващ кораб, който не знаем къде ще ни заведе? 

-  Един от най-хубавите девизи, които съм срещал е девизът на Париж – нарисуван кораб, море, клати се, но не потъва. Оптимиз­мът е да кажеш „Корабът няма да потъне“. Той няма да потъне, защото тези, които са го кон­с­т­руирали нав­ремето, хората, които са израс­нали с дър­ветата, от които е изсечен корабът, са го нап­равили много здрав. Всичко, нап­равено с Бъл­гария, е нап­равено с дър­вета, които са порас­нали заедно с нас – които сме поливали и кас­т­рили. Не е тол­кова лесно да я изсечеш тая гора, да дръп­неш кораба към дъл­бините. Въп­реки че се опит­ват. Но ако говорим за започ­ване, то трябва да започне от училището. Защото в училището влизат едни красиви, умни хора. Аз съм говорил и не искам да пов­тарям, че когато идва много тежка зима, дъбовете раж­дат повече жълъди и израс­т­ват по-красиви дър­вета. Може би това, че нашите деца станаха тол­кова красиви и умни, това че печелят меж­дународни кон­курси, това че когато се срещам с тях в залите, просто се рад­вам да видя такива хора. Може би това ни предуп­реж­дава, че ще прекараме тежки години, но училищата трябва да поведат шес­т­вието. Нав­ремето писах една статия и си харес­вам заг­лавието: „Да съберем пари да купим тоги на учителите!“. Професията на учителите, професията на лекарите във всички общес­тва е била професия за жреци. Аз си спом­ням моите учители с благоговение. Трябва да им вър­нем мяс­тото в общес­т­вото, което зас­лужават. Трябва да им поверим децата си и да им вяр­ваме, че те наис­тина ще ни поведат. Учеб­ниците, спорта, връз­ката с природата – от това трябва да се започне.

Интер­вюто е на жур­налиста Васил Василев от ТВ „Евроком”

(eurocom.bg)

Свързани новини:

новини от България
graphic
спортни новини
graphic

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване