Предполагам вече на всеки е ясно: ще гледаме „междузвездни“ филми до края на живота си. (И в седмицата, когато излиза нов филм от сагата или нейния свят, няма да има други премиери.) На някой това може да му изглежда като чудесна новина, но не е така. Звучи все едно да гледаме цял живот 2-3 сериала (другият е „Омъстителите“), но на кино. С тази разлика, че рано или късно („Докато светът се върти“ – 54 години, „Пътеводна светлина“ – 57 години)  сапунените драми приключват. За космическата сапунена опера от „една далечна галактика“ край не се очертава.

„Соло“ може да разглеждаме като просто десетия (уестърн) епизод от объркания хронологично киносериал „Междузвездни войни“. Той е от онези епизоди, които можем спокойно да пропуснем, без да изгубим нищо. „Соло“ е кратък флашбек в големия филм за тези, които възприемат „Междузвездни войни“ като една история. Но някъде по-нататък, примерно в петнайстия епизод (през 2027 г.), може да се окаже, че в „Соло“ е оставена някаква важна улика, която променя всичко.

На пръв поглед „Соло“ може да се гледа и без да познавате останалите филми. Но истината е, че за да го разберете, е по-добре да познавате и останалите епизоди. Но дори и това не е достатъчно. Ако не сте гледали анимацията „Star Wars: Войните на клонираните“, ще останете доста учудени какво прави тук един познат герой, който беше убит пред очите ни няколко години по-рано в Епизод I, при положение, че историята в „Соло“ е разположена между Епизод III и Епизод IV.

„Соло“ разказва за младежките години, в които Хан става Соло – и от дребен уличен измамник се превръща първо във войник на Империята, а после и в един от най-добрите пилоти в Галактиката и легендарен контрабандист със златно сърце. Ще видим срещата му с Ландо Калризиан (който е пансексуален, но това няма особено значение за сюжета), как се сприятелява с Чубака (който се оказва един от най-красивите представители на своя вид), как се научава да не вярва на никого и как се сдобива с най-милото си – „Хилядолетния сокол“.

Историята е пълна с добри преследвания и битки, има и няколко интересни сюжетни обрата. Но хубави шеги почти липсват, което не е добре за филм с Хан Соло. Изображението е хладно и мрачно, такъв е общият тон на филма – далеч от ярките цветове на първите две трилогии. Най-емоционалният момент не е краят на една любов, а повредата на един робот, но всъщност пак за това става дума.

Бихме приели „Соло“ за добър приключенски екшън с интересни идеи и забавни герои, защото сам по себе си той е такъв. Но няма да го направим, защото въпреки „соловото“ си заглавие, той не е „сам по себе си“, а си има контекст. Хан Соло не е солов герой, а част от нещо по-голямо от него. Главно заради него (въпреки че този филм може и да не е най-разочароващият) по-разочароващите епизоди във и покрай сагата не са много.

Първите режисьори на „Соло“ Милър и Форд („Лего: Филмът“) били започнали да правят по-лек филм с повече комедия. Според информация от студиото, президентът на „Лукасфилм“ Катлийн Кенеди покани опитния ветеран Рон Хауърд и ги уволни – притеснена, че ще превърнат „Междузвездни войни“ в „Пазителите на Галактиката“. (Всъщност е точно обратното – „Пазителите на галактиката“ са вдъхновени от приключенията на Хан Соло.)

Рон Хауърд доведе учител по актьорско майсторство на Олдън Еренрайх, който да го научи да играе ролята на младия Харисън Форд – непосилна задача, разбира се. От студиото обявиха, че търсенето на актьор за ролята на Хан Соло е било най-продължителното след кастинга в „Юнивърсъл“ за образа на Крисчън Грей в „50 нюанса сиво“. За Грей не знам, но за Хан Соло можеха да потърсят още малко, примерно още 20 години, когато (надявам се) вече ще може да се правят напълно правдоподобни копия на истински актьори.

Площад Славейков