Поведението на премиера Борисов в Русия не се различаваше по нищо от поведението на президента Радев – дори го надмина в желанието си да се извиним и покаем. Не стана съвсем ясно за какво точно се извиняваме и искаме “прошка”. За това, че сме член на НАТО и ЕС, които ни отклоняват от правия път? За  това, че “Южен поток” не отговаряше на правилата на ЕС и беше спрян? Може би за това, че по един изключително спорен проект като АЕЦ “Белене” наши правителства дотук са дали над 3 милиарда лева (голяма част от които на руската страна) без да има каквито и да е гаранции, че от централата някога ще се печели? Или пък защото заедно с ЕС и НАТО нарекохме действията на Русия в Украйна това, което те са – военна агресия спрямо суверенна държава?

Добре е извиняващият се да бъде прецизен и да не оставя толкова широко поле за интерпретации. Ако пък искаме да направим генерално извинение, да кажем направо: “извинявайте за това, което сме“.

Като конкретни послания Борисов, подобно на Радев, директно заяви, че спазвайки правилата на ЕС и НАТО ние губим – тръбите ни заобикаляли. В стила на другарската самокритика той – както Радев - нахока предшествениците си по върховете на българската политика. Тоест нахока  себе си и президента Плевнелиев. Каза че те са грешили в оценките си за изгодата от АЕЦ “Белене” и “Южен поток”. Изобщо беше подготвил репертоар от руски шансони, които биха разтопили сърцето на всеки.

Но не и на Путин, по оценката на българските му сърцеведи. Той останал хладен.

Всъщност президентът Путин доста проницателно видя в откровеното подмазване с фрази като “по-големият трябва да прости” покана за руски инвестиционен интерес към “Белене” и тръбополагането. Добре е нашите политици да разберат, че с такива тодорживковски увертюри стават основно за смях и затова не е виновна руската страна.

В крайна сметка има конкретен въпрос за решаване, върху който трябва да се концентрираме. Ние искаме “Турски поток” да влезе през наша територия в ЕС, а не от Гърция. За тази цел трябва да предложим на руснаците достатъчно приемливи условия, както и да си осигурим подкрепа от Брюксел за плановете за “хъбове” и пр. Имаме добри шансове и за двете, които обаче нито ще се увеличат, нито ще намалеят от усърдното ни челобитие пред Москва. 

И най-важното, нашият основен интерес не е в това откъде точно ще влезе руската тръба в ЕС, а как ще договаряме цената на суровината по нея.

Ако сме свързани в енергиен съюз и договарянето с Русия става на ниво ЕС, ще се ползваме от цените на газа за Германия. Ако не, ще продължим да плащаме много висока цена, която след това ще се опитваме "да избиваме” със специални сделки по други проекти, като “Белене”, които може и да ни натоварят допълнително с тежки разходи.

Газовото отклонение от Турция за България - един сравнително дребен проблем - в дълбоката провинция на общественото ни въображение се облича в огромно стратегическо значение. “Голямата картина” била, че Европа изоставя САЩ като ключов стратегически партньор в сигурността и се обръща към Русия, за да следва повелите на Де Гол: Европа от Атлантика до Владивосток!

Ганковото кафене явно никога не е затваряло. Само в него подобни безумия могат да минават за “анализ” на ситуацията. А тя всъщност е следната:

1)  В обозримо бъдеще НАТО и САЩ ще останат основен гарант на сигурността на ЕС;

2)  ЕС има нужда от създаване на собствен военен потенциал и по-кохерентна външна политика. Реализацията на тези цели обаче не изисква някакво “сближаване” с Москва и сключване на стратегическо партньорство по сигурността с нея или пък разваляне на дългосрочното партньорство със САЩ. Да, добросъседство и мирно съществуване са необходими – но по-тесни връзки няма как да се реализират поради това, че Русия е все пак с друг, автократичен режим на управление и има различна визия за света и международните отношения;

3)  Фактът, че Меркел и Макрон са ходили в Русия по иранската ядрена сделка, не означава, че има промяна на позицията на ЕС по Украйна, санкциите, Крим, Скрипал, Сирия или каквото и да било друго.

Това е общият фон, на който се разигра двуактовото – президентско и премиерско - българско “покаяние” за това, че сме суверенна и при това доста успешна с оглед на историята и региона си страна. Страна член на ЕС и НАТО.  

Текстът на Даниел Смилов е написан специално за "Клуб Z". Подзаглавието е на редакцията.