Когато преди 13-14 години в София се появиха първите цветни контейнери, вкъщи започнахме старателно да сортираме боклука. Но в квартала (а и в целия град) семействата като нас бяха очевидно малцинство. Повечето хора хвърляха каквото където им падне, така че между съдържанието на контейнерите за разделно събиране и това на останалите нямаше никаква разлика. Освен това някой непрекъснато чупеше или палеше тези контейнери. Така броят им започна да намалява, а преди 5-6 години напълно изчезнаха. През 2014 системата беше рестартирана и лека-полека, макар и трудно, навиците на все повече хора започнаха да се променят.

Недоверието

Да се пребориш с недоверието обаче не е никак лесно. Години наред непрекъснато ми се налагаше да споря с някои от най-близките ми приятели, които, също като много други софиянци, бяха убедени, че разделното събиране е имитация, понеже съдържанието на всички цветни контейнери накрая се изсипва в едни и същи камиони. И така доскоро, когато моя близка (вероятно най-недоверчивата) си загуби портмонето. Седмица по-късно любезно я поканиха да си го получи, заедно с документите и кредитните карти - намерили го работници на поточната линия в една от инсталациите за сепариране на отпадъци. Знаеше се и от кой точно район на града е пристигнало. Така споровете приключиха - в моя полза. Оказа се, че камионите работят по строг график и под постоянен контрол. И че събраното от тях не отива на сметището, а попада във вече изградена и работеща система.

 

Впечатляваща промяна

Разбира се, картината в страната е пъстра и далеч от идеалното състояние. Поради липса на ясна методика (и на европейско ниво) данните са донякъде непълни и противоречиви. И все пак - засичането на различните официални и експертни източници очертава впечатляваща промяна.

От 2006 до 2016 година рециклирането на пластмасови отпадъци в ЕС е нараснало със 79%, а само на опаковките от пластмаса - със 74%. В България темпът на растеж е още по-висок. През 2008-2009 например в София разделно се събират едва 4% от домакинските отпадъци, останалото отива на сметището. През 2017 година 84% от отпадъците в града се рециклират и оползотворяват, а само 16% се депонират. През 2013 година едва 6% от отчетените в страната отпадъци са предадени за рециклиране. Към момента в системи за разделно събиране са обхванати 6,4 милиона жители в 183 общини.

Преди шест години се рециклират около 29% от пуснатите на пазара опаковки. Към момента този процент е близо 65. По експертни оценки, в България вече се рециклират близо 40% от всички пластмасови отпадъци, което е с около 10 на сто над средното ниво за ЕС. Само при пластмасовите опаковки рециклирането е 62-63% при средно 40% за ЕС.

Естествено, обективността изисква да кажем, че като цяло делът на пластмасовите отпадъци в България, които не се рециклират или изгарят и стигат до депата, все още е по-висок от средния за ЕС, което се дължи основно на ниския дял на изгаряните отпадъци.

Причините

Основен фактор за този ръст са изградените през последните години организация и инфраструктура и огромните инвестиции (от европейските фондове и от частни български инвеститори). Най-голямата от тях е софийският завод, в който подлежащите на рециклиране материали се отделят и от смесените битови отпадъци. Освен това в страната бяха изградени около 60 сепариращи инсталации, а в момента се строят още близо 20. Над 130 са фирмите с лиценз за рециклиране на пластмаса, чийто общ капацитет нахвърля обема на събираните пластмасови отпадъци. Затова им се налага да внасят суровина от съседните страни.

На официално ниво винаги се изтъква още една причина за добрите резултати: още през 2011 година България (сред първите страни в ЕС) ограничи използването на найлонови торбички чрез заплащане на продуктова такса. Твърди се, че благодарение на тази мярка близо половината българи вече не ползват такива торбички, а останалите са ограничили употребата им.

Българската специфика

Има обаче още една, специфично българска причина, която не влиза в официалните отчети - приносът на хора с ниски доходи (предимно роми), които събират от контейнерите по улиците годните за рециклиране отпадъци и ги предават в пунктовете за вторични суровини срещу заплащане. Трудно е да се каже какъв точно е обемът на този „бизнес“. Според неправителствени организации, само в София (с население към 2 милиона) става дума за 4-5 хиляди души, които „отговарят“ за около 50% от отиващите за рециклиране отпадъци (около 100 хиляди тона) и така годишно спестяват на града разходи в размер на около 16 милиона лева. Вече се чуват експертни гласове, че нормативната рамка трябва да вземе предвид тези хора и да ги интегрира в системата. Предлага се работата им да бъде припозната като официална професия: "събирач на отпадъци за рециклиране".

Така или иначе тези хора очевидно са съществена част от българския бизнес модел в рециклирането, създал се спонтанно като съчетание от икономическите условия, усилията на държавата и предприемаческата инициативност.

Нещо подобно и също толкова изненадващо се случи преди години с „българския“ интернет, който излезе от допотопната и хаотична епоха на преплетените и висящи отвсякъде кабели и сега е сред най-бързите и най-лесно достъпните в света.

Перспективите

Разбира се, пред борбата срещу пластмасовите отпадъци има още много проблеми: промяна на финансовия модел (такса смет не върху данъчната оценка на имотите, а според количеството отпадъци); вместо анонимността на уличните контейнери - разделяне при източника и събиране от врата на врата; действени (а не неприложими като сега) санкции.

Освен това обсъжданата в момента европейска стратегия за драстично намаляване на пластмасовите отпадъци, която трябва да преобрази проектирането, производството, използването и рециклирането на продуктите в ЕС, ще подложи цялата система на нови изпитания. Това обаче са и нови възможности за технологичен и икономически скок. Защо да не се използва събраната инерция и този скок да се случи и в България? Като при интернета.