Наскоро се натъкнах на следното писмо от Гюстав Флобер до негова приятелка, писано в 1861 година:

„Меланхолията на античния свят ми се струва по-дълбочинна от тази на модерните хора, които повече или по-малко допускат, че отвъд черната бездна чака безсмъртието. Но за древните тази „черна дупка“ е самата вечност; техните мечти надвисват и се губят на фона на една непроницаема тъма. Без плач, без агония - нищо, но спокойствието на печалния поглед. Тъкмо когато боговете бяха мъртви, а Христос още не бе дошъл, се разкрива единствен по рода си исторически момент, между Цицерон и Марк Аврелий, когато човекът е сам. Нийде другаде не намирам тази особена величавост.“

Освен че ми се прииска и днес да се пишат подобни писма, размисляйки над Флоберовите впечатления неизбежно се спрях на съвремието ни. И изникна въпросът: каква е меланхолията на днешния, двадесет и първия век?

Едва две десетилетия след писмото на Флобер из Европа се разнася гръмката, но в никой случай еуфорична декларация за убийството на Бог („Бог е мъртъв. Бог остава мъртъв. И ние го убихме.“ - Ницше във „Веселата наука“ от 1882 г.).

Последиците от това убийство, които изпълват и изчерпват ХХ век, са известни на всички, за да ги споменаваме тук. Но очакванията, с които е натоварено новото столетие, надеждата за мир и сигурност ни връщат към въпроса за смъртта на Бога и ни заставят да разрешим проблеми от най-сложно естество с бързината, с която давещият се сграбчва подхвърленото спасително въже.

По тая причина анализът на съвременната меланхолия, като една проява на европейския Zeitgeist (дух на времето), е належащ. И бихме отишли по-далеч: той е незаобиколим. Тук, естествено, претенция за такъв анализ не може да има, но може да се постави изискването за една по-премислена позиция по отношение на процесите, случващи се в Европа и да се настоява за, ако позволите, повече деликатност в дискурсите отнасящи се до не съвсем лековатите въпроси, като този за религията.

В контраст със спокойния стоицизъм на древните, хаотичното движение на днешния човек ни насочва именно към особеността на неговата печал. Тук страданието не бива да се търси толкова в страха от онова, което предстои, нито в ужаса от това, което е.

Европейската меланхолия е меланхолията на сирака. Убийството на Бог лиши европееца от неговото родословно дърво и обрече всяко ново поколение на непосилната задача да засади своите плодове върху голата скала на нихилизма. Редукционизмът, присъщ на материалистическото разглеждане на света, превръща традицията, която за обикновения човек се явява като интимна свързаност, като непроницаема мъдрост, в празно и забравено суеверие. Миналото загубва своя чар на персонален ръководител и надвисва като един чужд, почти чудовищен механизъм. И без да има минало на което да се уповава, европейското всекидневие изглежда като, както германският философ Ернст Юнгер се изразява, „анархия, която разбива всяка жизненост на атоми“.

В този ред на мисли не е трудно да се види посредствеността на предположението, че възраждането на християнството, най-вече в Централна и Източна Европа, е някаква ксенофобска реакция на бежанската вълна. Срещата с исляма само подсили за европееца чувството за собствена осиротялост. И логично, именно страните, в които връзката с миналото бе най-драматично прекъсната от комунистическата догма, сега най-жадно прегръщат християнската религия. Хората, които се присмиват над всеки опит за сериозно разглеждане на миналото, включително на християнството, се превръщат в разрушители, а не съзидатели. Те са с варварско умонастроение понеже, както е видно и за децата, нещо не може да се построи върху нищо.

Самият аз не съм религиозен и може би неслучайно изпитвам съмнения в дългосрочния успех на християнството като решение на екзистенциалните проблеми, които все пак възникнаха именно след неговото отрицание. Но несъпоставимо тежката задача, изискваща от съвремието ни да намери нови сигурни основания на своето съществуване, не е мислима без възстановяването на органичната връзка между миналото и настоящето. А кой друг белег обхваща в себе си европейското минало по-добре от християнството?

Точно тук се крие обяснението на оптимизма, с който наблюдавам завръщането на религията в редица държави на Стария континент.

Бог се завръща, а с него и усмивката на Европа.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

„Генерация Z“ – с подкрепата на „Америка за България“