Иво Беров: Щастие е да откриваш света, но ние преставаме да го търсим

 

Преди дни нашият приятел и автор на „Студия Трансмедия“ Иво Беров представи книгата си „Без невинни. Революция Пеларгониум зонале“. Това е увлекателен разказ и размисъл за нашия решителен, съдбоносен и извечен двубой за щастието.

Книгата може да се намери в големите книжарници в страната.

– При сегашното положение става така – някой си е написал нещо, каквото и да било – хубаво или лошо. Оттук нататък той трябва да премине през някакво „художествено сито“ и да се направи реклама. Това, което авторът може да направи като реклама, е следното: ако има обществени връзки, звъни на приятели по медиите, отива и се саморекламира. Приятелите помагат, независимо какво е написал, а те и без това не го четат. Аз съм ти приятел, така да се каже, ще ти направя реклама, не ме интересува какво си написал.

Познавах един писател, който по този начин си връзваше много добре нещата – във всеки град си имаше по един приятел, водещ в сутрешен блок или някакво културно предаване, обикаляше градовете и си продаваше книгата – а дали тя е добра или лоша, това няма никакво значение.

– И аз познавам един такъв писател, дори подозирам, че е същият. След като няма „качествен контрол“, всеки се оправя както може, така ли?

– В България няма някаква институция – думата е лоша, но може да я наречем и академия, която да оценява книгите и да има достатъчно обществен авторитет, за да може да ги препоръчва на читателите, както е например Академия Гонкур във Франция. Тук става обратното – първо търчиш и си намираш връзки да си направиш реклама в медиите и след това ти обръща внимание някоя академия или институция, или звено, или кръг, или каквото и да било, което да оцени книгата. И тогава вече въз основа на тази оценка може да те потърсят медиите. Да не говорим, че тук няма нещо като литературни агенти или още по-малко пристрастени към литературата издателства. Там има хора добри, добронамерени, които искат да печелят пари и да преживяват чрез издаване на книги. Никак не е задължително да обичат литературата, да са увлечени по нея и да търсят някакви изключения, нещо добро и талантливо, нещо действително качествено. За тях е важно книгата да се продаде по възможно най-бързия начин.

Тези издатели са гледали внимателно какви книги се продават и са стигнали до естествения и правилен извод, че се продават ония книги, които са добре оплетени сюжетно, както се плетат и телевизионните сериали. Подхващаш една линия, връв, тел или каквото е там и спираш на най-интересното място. Подхващаш друга линия,  оплиташ я с първата, като тръгваш от най-интересното, после трета, ама не чак до пета, че става малко сложно. Плетка подир плетка и накрая се получава книгата по тази формула, което не е лошо, защото читателят ще я прочете. Като я прочете обаче я захвърля и забравя. Тя вече няма смисъл.

Докато истинската литература при истинските творби – кино, музика или книги, ти четеш не да видиш какво ще стане по-нататък, защото знаеш какво ще стане, когато отново отиваш да гледаш любимия си филм. Така е и с хубавите книги. Това е положението в България, да не говорим за читателите, които са достатъчно малко, за да не може да съществуват професионални писатели и професионална литература. Просто няма как.

– Тоест литературата е приравнена към коя да е друга стока, с тази разлика, че при книгата не е като при доматите и купувачът много трудно може да се ориентира само по външния вид без помощта на рекламата. Явно маркетингът трябва да е различен и той се прави в тиражни авторитетни медии на Запад.

– Да, но това доверие се постига трудно, а в България може би никога няма да се постигне, защото каквото и да стане като оценка, веднага се появява – хайде да не я наричаме мафийка, да ги наречем просто връзки. Така са обречени нещата тук.

– Твоята книга обаче бе оценена, на представянето дойдоха много хора, дори те каниха по телевизиите. Значи има все пак нещо, което сработва извън обичайните схеми?

– Първо, не знам дали са я харесали. За мен беше приятна изненада, че от три-четири медии ми обърнаха внимание и ме рекламираха. Не го очаквах, мислех, че ще мине и ще замине, както се е случвало. Явно съм имал, как да ги нарека – привърженици, които са си рекли, че може пък да съм написал нещо хубаво. А от тези, които ме рекламираха, ме бяха прочели един-двама. Сигурно защото ми вярват и ме харесват. Бих искал обаче рекламата да дойде оттам, че хората са харесали написаното. Благодарен съм на Деян Енев, който първо ме чете и после ме хвали. Той е издирвач и голяма рядкост в наше време.

– Той е литературен агент по призвание и като хоби, наистина рядко явление за нашите условия. И тъкмо поради това му се налага да обикаля по пазарите и да рови по кашоните да издирва книги, за които малцина са чували. А се оказва, че там може да има истински съкровища. Ти обаче имаш предимството да си познат като журналист – харесван и съответно мразен, тоест налице е интрига, а това само по себе си възбужда страстите поне в мрежата, което си е жива реклама.

– Да, давам си сметка, че е така. Но все пак предпочитам тези страсти да дойдат, след като се прочете книгата. Не ми се дискутира с хора, които разсъждават дали щяла била да бъде хубава или не щяла била, защото ме били познавали, ама не са я чели.

– Проблемът според мен е в разбирането, не в четенето. Не точно да се догадят „какво е искал да каже авторът“, но да усетят, да схванат, дори да интерпретират чрез своя опит и въображение написаното. А това се случва според мен само с добрите текстове. Клишето не търпи интерпретации. Тези неща просто се усещат, както е с музиката.  

– В това си права, много странни и различни са възприятията. За един и същи текст един казва, че е тъжно, друг – че е весело, че е умно, че е глупаво, смислено, безсмислено. Това винаги ме е учудвало.

– Сега с литературната критика покрай останалите му дейности се е натоварил Фейсбук.

– А тя е убийствена.

– Кажи няколко думи около написването на книгата.

– Според мен човек трябва да осмисля нещата, които преживява, тоест да осмисля битието. Иначе това, което му е дадено като предимство пред другите същества – мозъкът, се оказва излишен. Защото и комарът, и пеперудата също живеят в битието. Значи всеки по някакъв начин живее. Но ние можем да го осмисляме и да предадем това осмисляне на други хора чрез изкуство, наука и всичко останало.

И аз се мъчех първо да осмисля това, което преживявам. И като че ли малко, съвсем малко ни трябва, за да бъдем щастливи. Но това малко нещо сякаш е непреодолимо. И се чудя защо е така. Другото е, аз съм го написал изрично – имаме едни такива пориви, ценности, желания, искания – сега му викат приоритети, които са натрапени и смешни. Може би защото са спуснати от някакви хитреци, защото това е част от преодоляването на оная стъпка, която би ни направила щастливи. Ти много добре ме разбираш, предполагам, но всичките тези конструкции – „да дадем всичко от себе си“, „да работим в екип“, „да бъдем успешни“. Всичко това дава точно обратният ефект. Хората се оказват разтревожени и нервни, гонят някакъв успех, който или не могат да го постигнат, или като го постигнат, се питат – за какво ми беше.

Имам един приятел, не се бяхме виждали дълго време след промените. Видяхме се. И той ми вика – знаеш ли какво? Не знам, викам. Абе станах милионер, вика, и то в долари. И разправя една случка. Като всички милионери и той тръгнал да си прави палат на морето. И когато най-сетне го направил, излязъл на балкона, взел си кафе, уиски, изпил кафето и уискито, погледнал морските ширини и си казал: „И ся кво?“

– Мъчи ни този въпрос – уж всички искат едно и също, хората във властта също са го искали преди да стъпят във властта, но вече не го щат. И тогава идва революцията, помита всичко, други хора вземат властта и отново не искат онова, което всички, включително и революционерите са искали преди това. Това ли е тази непреодолима преграда?

– Това е извечно противоречие. Нека намесим малко политика. Хубавото  на демокрациите е, че те от време на време биват сепнати, за да се опитат да оправят цялата тази несправедливост, защото тя си съществува. А когато не е оправена, не е пипната, се получава като при Платонов. Не случайно съм негов последовател. Той описва ужасни неща. И като ги четеш, си викаш – тук революцията просто е била неизбежна. Няма как да не стане, и то с цялата й жестокост. Защото не е имало това всекидневно изправяне на несправедливостите.

Примерно защо бил сменен испанският Рахой? Всички говорят за някакви политически ъгли с някакви националистически партии, баските националисти и т.н. А хората просто не искат да гледат тези корумпирани управници, те чувстват някаква несправедливост, защото дори и там я има.

Друго нещо обаче е Русия – там явно им е достатъчно да чувстват, че вождът ги води към величие, каквото и да означава това, и те могат да пият парфюми вместо водка и да миришат сельодка вместо да я ядат. Но в нормалните страни тази несправедливост, за която говорим, и за която аз пиша, се поправя донякъде, за да не стане нещо много по-лошо.

– Не мислиш ли, че поради разни причини и с много препъвания светът все пак върви към по-добро?

– Върви към по-добро и това е установено дори статистически. В предишни години, примерно до началото на миналия век, така да се събират хората като нас и да говорят, е било рядкост. Сега има много повече свободно време, заплащането е по-добро, медицинското обслужване и животът като продължителност са по-добри.

– В книгата ти има нещо много любопитно, на което хората не обръщат внимание, смятат го за даденост, за неизбежност или за чист късмет. Това е професията, работата, службата. Но малцина са онези, които са имали късмета да печелят от това, което обичат и правят с удоволствие. Срамна работа може и да няма, но има неприятни, досадни, изтощителни, затъпяващи и отблъскващи занимания за „изкарване на хляба“, а нали все някой трябва ги работи гадните професии. Та като ще говорим за щастие, тук на място е революционният въпрос – какво да се прави?

– В развитите демократични страни проблемът е поставен и се търси някакво решение – и от фирмаджии, и от социолози, и от психолози. Проблемът се нарича „от 9 до 5“, тоест 8-часов работен ден. Животът, който от 9 до 5 часа в тези професии губи всякакъв смисъл – 20-30 години всеки ден правиш едно и също, едни и същи движения и едни и същи мисли, след което отиваш да се пенсионираш и да поживееш още някоя и друга година. В развития свят можеш да ходиш на екскурзии, в по-бедните страни и това не можеш. И край, а защо беше всичко? Това е много извратено нещо.

– Щастието, което е една особена нишка в романа, има различни дефиниции, смисли и обяснения откакто свят светува та до днес. Много му върви и прилагателното „невъзможно“. Невъзможно ли е според теб?

– Истинското щастие е краткотрайно и не можеш да го усетиш. Усещаш го чак след време, когато вече го няма. Съдържа 30-40 процента тъга. То е неуловимо и съществува само като спомен. Може би ние след време с голямо умиление ще си спомняме тази наша сегашна среща. Сега обаче не се чувстваме като особено щастливи, просто ни е добре.

– Има едно сполучливо определение – миговете, които ни спират дъха… Това мимолетно щастие го схващаме бързо, тъгата обаче е към 80-90 процента. Децата са щастливи, но не знаят това, чак после го осъзнават.

– Абсолютно. Гледам сина ми, който открива света. Хуква щастливо към нещо, което иска да хване, после – към друго. Щастие е да откриваш света, а ние по някое време решаваме, че сме го открили вече и преставаме да го търсим и да го откриваме. Той светът си е един и същ, но пак има много неща, които могат да се открият, ама хората не се занимават с това, защото работят от 9 до 5. А какво правят хората след 5 часа?

По-рано, понеже бях наивен, ходех в кръчмата, за да разбера какво мисли народът. Трябваха ми две-три години, за да разбера, че той въобще не мисли. Преди 20 години говореха за дограмата и къде се е преместил Спас. След 20 години говореха за същото, само дето не беше Спас, а някой друг. Казвам им – хайде да направим пейка, да идем за гъби, да се разходим някъде. Не искат.

– Човек живее в някакъв калъп от клишета – задръстен, озлобен, угнетен. И как да излезе от този омагьосан кръг?

– Да, книгата е точно за това. Това е смисълът – как се преодолява клишето. Това е онова чудовище, дето е в нас. Съвсем ясно, без да стигаме до онези екзистенциалисти, които търсят едни дълбочини, плетат едни объркани и сложни плетки. И това е една от причините хората да не харесват литературата. Не бива за нея да се говори предвзето и скучно. А ние сме облагодетелствани. Българският език е много гъвкав, докато във френския например нищо не можеш да промениш в едно изречение. Можеш донякъде, но ще се получи безсмислица. Не подозирах какво богатство е българският език, но трябва да се чете. Не подозирах, че в книгата „Българско обичайно право“ (Димитър Маринов) ще има толкова много забравени български думии, около примерно 40 процента, които не познавах.

 

 

Прочети цялата новина http://www.transmedia.bg/2018/06/08/%d0%b8%d0%b2%d0%be-%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%be%d0%b2-%d1%89%d0%b0%d1%81%d1%82%d0%b8%d0%b5-%d0%b5-%d0%b4%d0%b0-%d0%be%d1%82%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d1%88-%d1%81%d0%b2%d0%b5%d1%82%d0%b0-%d0%bd/

Свързани новини: