Речта на външния министър на Германия: Европа трябва да се превърне в световна сила, лидер на Свободния свят

На 13 юни 2018 г. немският външен министър Хайко Маас изнесе програмна реч за бъдещето на Европа, в която очерта огромните предизивикателства на съюза – външни и вътрешни и пътят който Европа трябва да избере, за да стане световна фактор. От разрешаване веднъж за винаги на миграционните деления, политизация на Европейския съюз, изграждането на обща външна политика и отношенията на Стария континент със САЩ – речта му представя ключов момент в бъдещето развитие на Европа и трябва да бъде прочетена от всеки. 

Дами и господа,

Първо и най-важно, уважаеми съорганизатори от „Пулсът на Европа“ и „Шварцкопф Фондация Млада Европа“,

Как може Европа да държи на своето в свят, радикализиран от национализъм, популизъм и шовинизъм?

Това е въпросът, който си задавам непрестанно, когато мисля за ролята на Германия в Европа в наши дни.

И този въпрос винаги е в ума ми, когато говоря с европейските си колеги и, разбира се, по време на визитите ми в Москва, Вашингтон, Африка и Близкия изток.

• Егоистичната политика на Доналд Тръмп „Америка първа“
• Руската атака над международното право и държавния суверенитет
• И разрастването на гиганта, какъвто е Китай.

Световният ред, който познавахме досега, стана удобен и някак свикнахме с него. Този свят вече не съществува.

Старите основи, на които разчитахме, се сриват под тежестта на нови кризи, а съюзи, датиращи от десетилетия, са поставени под въпрос само за времето на един туийт.

САЩ дълго време бяха водещата сила сред свободните нации. В продължение на 70 години те бяха посветени на свободата, просперитета и сигурността тук, в Европа.

Преди няколко дни заявих, че ще отговорим на последните решения, взети в САЩ, с подходящи контрамерки.

Вярвайте ми, фактът, че германски външен министър трябва да каже това, е нещо, което, ако трябва да съм честен, не вярвах, че ще е възможно.

Въпреки това Атлантикът се отдалечава под влиянието на президента Тръмп и неговата политика на изолация, която оставя огромен вакуум в цял свят. Усетихме това особено силно от срещата на Г-7 насам.

Кой ще запълни този вакуум? Авторитарни сили? Или никой?

Или европейският флаг ще стане новото знаме на свободния свят, както американският беше едно време?

Отговорът на този въпрос трябва да дойде и от Германия.

Да, тук сме особено силни, когато става въпрос за анализи. Едва ли има новинарска статия или политическо изказване в наши дни, което да не твърди, че от Европа зависи да спаси свободния пазар, да се бори с климатичните промени и да защити многополюсния световен ред. И, да, напълно съм съгласен с тази преценка.

По-наложително от всякога е да обединим европейската сила в света. Дигитализацията, климатичните промени, миграцията и социалните промени, свързани с глобализацията, са световен проблем, който може да бъде борен единствено когато Европа действа с единната сила на своите 500 милиона граждани.

Така че какво чакаме още? Вече не можем да се задоволим с тези прозрения. Ако Европа не е на една и съща страница, тогава тя съвсем скоро ще се превърне във второстепенен играч.

След 20 години планетата ни вероятно ще бъде дом за повече от девет милиарда души, като едва малко над пет процента от тях ще живеят в ЕС. Това не звучи като особено много, но 5% е много повече, отколкото частиците от процента, на които отговарят самостоятелно нациите в Европа. Само когато тези 5% са обединени, ще може да имаме шанс да влияем на факторите в този наш променящ се свят.

Затова нашата единна реакция на „Америка първа“ днес трябва да бъде „Обединена Европа“!

И що се отнася до това, съставянето на поредния списък няма да е достатъчно. Само това няма да помогне да спечелим когото и да било във или за Европа.

В края на краищата говорим за нещо друго. Говорим за отношението си към Европа. И аз твърдо вярвам, че се нуждаем от повече кураж в Европа.

• Кураж най-накрая здраво да хванем подадената ни от френския президент миналия септември ръка. И не оставяйки си вратички, а създавайки свои собствени алтернативи там, където визиите ни се различават.
• Кураж да представим собствените си идеи за бъдещето на Европа – идеи, които не се изчерпват с чисто технически съображения или  пригласяне на ЕС.
• И кураж да захвърлим някои от собствените си остарели виждания в името на доброто на всички, защото това е единственият начин да бъдем способни да действаме.

Национализмът и изолационизмът се хранят от липсата ни на кураж. Популистите имат нужда от страховете на хората и тяхната дезориентация, за да пропагандират фалшивите си решения.

Не съм безразличен към това – напротив. И съм загрижен от доста време. Този нов национализъм ме притеснява ужасно много и това вероятно има общо с факта, че идвам от Саарланд. Идващите от този граничен регион имат особен афинитет към Европа.

Когато започнах да уча в Саарбрюкен, тогавашният президент на университета поощряваше всеки един от нас в речта си за откриването на годината да преминем границата с Франция за един ден и да се разходим и поразсъждаваме над бойното поле на Вердюн, недалеч оттам. Това е истинско изживяване за онези, които познават войната единствено от учебниците по история.

И всъщност именно това направих тогава. Качих се на мотора си и една сутрин тръгнах към Вердюн. Видях безкрайните гробове, околностите, които все още са деформирани от кратери, и костницата Дуомон, лобното място на 130 000 германски и френски войници – онези, които са били толкова зле ранени, че не са могли да бъдат разпознати.

Всеки, който някога е виждал Вердюн, знае какво уникално постижение е Европейският съюз по отношение на мира. Те знаят каква огромна смелост се е искало да се говори за сдобряване едва няколко години след две съсипващи световни войни.

За да заразим Европа с нов ентусиазъм, няма да е достатъчно постоянно да припомняме историята си, куража и визията на основателите на Европа.

Трябва да ги направим осезаеми в наши дни, когато имаме нужда от повече Европа, не по-малко – особено днес!

Обективната оценка на статуквото включва и прозрението, че тази нова форма на национализъм е провокирана от нови причини, за които политиките на много правителства си поделят отговорността – твърде често тези политици сочат с пръст и обвиняват Брюксел, но щедро си приписват европейските успехи у дома.

Нещо повече – прекалено дълго считахме глобализацията и някои от нейните ексцесии за един вид естествен феномен, срещу който политиците не могат или – ако се позоваваме на неолибералната идеология – не искат да направят нищо.

Банковата криза, миграционните потоци, износът на производство и работа – тези изживявания са масло за огъня на националистите и популистите във и извън Европа.

Следователно ключово е европейските политики да дадат на хората усещането, че глобализацията и ерозията на структурите на реда са далеч от естествен феномен, срещу който сме безсилни. Това иска кураж да реформираме Европейския съюз, за да пасне на XXI век.

Не ни остава много време да го направим. Но си заслужава усилието.

Дами и господа,

Вътрешното състояние на Европа и международните задачи са силно свързани. Едиствено кохезия и единство на вътрешно ниво ще ни позволи да държим на своето на световната сцена. Именно поради тази причина се нуждаем от голяма Европа.

• Европа, която не прави разлика между малки и големи държави или между център и периферия.
• Европа, която не свършва до бившата желязна завеса или Алпите.

До 1989 г. Берлинската стена беше едва на няколко метра оттук. Смъртоносна граница между Изтока и Запада.

Ако германците са научили едно нещо от историята си на разделение, то това е, че стените и границите не създават сигурност, а ограничават свободата, просперитета и щастието. Прекалено много хора вече са преживели това на свой гръб.

Следователно не може да позволим Европа да се разпадне на отделни групи днес или да установи нови граници. Трябва да излекуваме раните, които се появиха в съюза ни през последните години – между Север и Юг, между Запад и Изток.

Германия трябва да предложи на Европа волята да преодолеем онова, което ни дели. Искаме да бъдем гарант за вътрешно единство и сила за Европа, така че Европа да може по-добре да оправдае надеждите на европейците и очакванията на света.

Германия трябва да демонстрира гъвкавост, за да може това да успее. Границата между верността на принципите и упоритостта често е мъглява, особено тук, в Германия. Трябва също така да се научим да гледаме на Европа повече през очите на другите европейци, за да може да проумеем европейската идея.

• От друга страна, имаме страните от Централна и Източна Европа, които преживяха падането на комунизма и радикалната трансформация в начина си на живот.

За тях Европа основно представляваше обещание за свобода и успех. Европа изпълни и двете очаквания, въпреки факта, че икономическата пропаст остава. Въпреки това справянето и с бежанската криза предизвика чувство у много в Централна и Източна Европа, че други вземаха решения вместо тях – и разбирам, че е нормално хората да бъдат чувствителни, когато вярват, че току-що спечеленият им суверенитет и идентичност са застрашени, дори ако това е само илюзия.

Не е нужно дори да го изричаме, но Европа не може да прави компромиси, що се отнася до демократичното върховенство на закона, тъй като това е основата на съюза.

Но всезнаещото сочене с пръст от страна на Берлин със сигурност е по-малко продуктивно, отколкото интелигентни политики, предназначени да балансират интересите.

• От друга страна, имаме южните държави членки, които все още страдат от последствията на финансовата криза. Въпреки че икономиките им се възстановиха в много отношения, все още има региони, в които 25, 30 или 40% от младите хора не могат да намерят работа. Ние в Германия не може да пренебрегнем това.

Редно е да обърнем внимание тогава, когато в Италия – от всички възможни места – основа на Европа и един от най-близките ни партньори днес, почти всеки един от двама вярва, че страната не извлича полза от членството си в ЕС. Европа има нужда и да намери убедителен отговор на много различни нива за основателните очаквания на хората, що се отнася до солидарността в Южна Европа.

Дами и господа,

Когато говорим за голяма Европа, незабавно се появява въпросът за способността на Европа да действа. Очевидно голяма Европа не бива да поставя препятствия пред амбициите на онези, които искат да работят с нея по-близко от преди. Вместо да категоризираме хората като добри или лоши европейци, трябва да вземем предвид факта, че целта за все по-близък съюз на страните в Европа не е споделяна от всички държави членки.

Именно затова имаме нужда от механизми – и тук съм съгласен с Еманюел Макрон – които дават на групите в ЕС гъвкавостта да вървят напред, без да бъдат блокирани от други. Същевременно обаче вратата винаги трябва да бъде отворена за онези, които е възможно да се присъединят на по-късен етап.

Един пример за това, че този проект може да успее, се демонстрира от сътрудничеството ни в областта на сигурността и защитата, в която в крайна сметка се включиха 25 държави. Ключът към успеха бяха амбициозните цели, максималната прозрачност и постоянната отвореност към всички държави членки. Това трябва да продължат да бъдат принципите, които да направят ЕС още по-ефективен.

Дами и господа,

Да осигурим вярата на хората в Европа – а това е целта – не е толкова въпрос на това как се вземат решенията в Брюксел, колкото на това как ние вземаме решения.

Особена възможност за съвместни действия в Европа се появява тогава, когато нациите се изправят лице в лице с глобални проблеми. Самостоятелно нито една европейска държава, дори Германия, няма необходимата тежест да оформя глобализацията, търговията или международната политика.

Казаното от покойния белгийски премиер Пол-Анри Спак се оказва истина: „Има само два вида държави в Европа: малки държави и малки държави, които още не са разбрали, че са малки.“

Какво означава това, ако мислим логично? Да доверим суверенитета си на ЕС ни позволява да спечелим обратно политическо влияние, което сме изгубили отдавна като нации. Национализмът всъщност не означава „да си върнем обратно контрола“, както твърдят симпатизантите на Брекзит, но всъщност „да предадем контрола другиму“.

Запазване на суверенитета чрез близко сътрудничество трябва да бъде целта и принципът на ЕС. И именно от това се нуждаем спешно от отговор на следния въпрос: Кои са най-важните проблеми, които трябва да разрешим заедно?

Виждам три основни области:

• Икономическа и финансова политика, в социалното ѝ измерение, която трябва да подсигури по-ефективна хармонизация на стандарта на живот – това е, което хората очакват и това е и обещанието за просперитет, което е част от европейската идея.
• Миграционната политика, която не бива да продължава да бъде източник на разделения в Европа.
• И най-накрая външната политика, която е въпрос на политическите сили на Европа и нейната способност да отстоява интересите си в света.

В мен няма никакво съмнение, че трябва да оставим разделенията относно европейската икономическа и финансова политика в миналото. За да се случи това, трябва да сложим край на продължаващите резерви.

В крайна сметка Германия има най-голяма полза от еврото и вътрешния пазар, отколкото повечето други държави в ЕС.

Фондът „Бертелсман“ изчислява, че германската икономика нараства с над 37 милиарда евро годишно благодарение на членството си във вътрешния пазар. Това се равняна ва допълнителни 450 евро на година за всеки един от нас. Девет от дванайсетте ни най-големи търговски партньори са държави – членки на ЕС. Шест от тях като нас използват еврото за бизнес транзакциите си.

Тоест е логично да кажем, че дълготрайната стабилност на еврото е в наш интерес тук, в Германия.

Германците обожаваме застрахователни политики. Общо сме взели около 430 милиона застрахователни полици, за да се застраховаме от всякакви рискове. Но що се отнася до опазването на общата ни валута – чакахме прекалено дълго.

Правилното решение бе според мен, че федералният канцлер за пръв път допринесе с някои детайли относно за това как европейците могат да се справят по-добре в това отношение.

Но трябва да отидем още по-далеч. Ако искаме силна, просперираща Европа, без първо и второ качество граждани, то дискусията не може да свърши тук. Предложението на заместник-канцлера Олаф Шолц да снабди Европейския съюз със свои данъчни ресурси за пръв път чрез данъка за финансовата транзакция ще бъде истинска промяна в парадигмата. И особено що се отнася до трансатлантическите връзки считам, че дигиталният данък също не е лоша идея.

• Трябват ни повече усилия в справянето с безработицата сред младите, както и по-малко неравенство в еврозоната, например с европейска минимална заплата или европейска застрахователна система за националните застрахователни схеми за безработицата.
• Трябва ни повече усилие от страна на ЕС в борбата срещу социалния и данъчен „дъмпинг“, например с хармонизация на корпоративния данък – това е единственият път напред.
• Имаме нужда от повече подкрепа за структурните реформи и повече инвестиция, например в дигиталната трансформация, едно от големите предизвикателства за бъдещето ни.

Всичко това защитава икономическата стабилност на Европа, стабилността на валутата ни и социалната хармония, за която ни завиждат по цял свят. Пестеливостта е хубаво качество, но алчността заплашва онова, което искаме да запазим и подобрим – а именно единството и силата на Европа. Всеки цент, инвестиран тук, са добре похарчени пари – защото всички ние ще пожънем ползите накрая.

Дами и господа,

Та каква е алтернативата? Наистина ли искаме да стоим безучастно и да приемем, че технологиите на бъдещето, като например автономните автомобили и изкуствения интелект, ще се развиват единствено в Силициевата долина или в Шънджън в Китай? Ако отговорът е положителен, то вярвам, че бъдещето на собствените ни държави като място за бизнес е тъмно. Така че защо да не обединим европейския рисков капитал например и не намалим бюрокрацията, поощрявайки сътрудничеството в предприемаческия сектор не само на национално, но най-вече на европейско ниво?

Германия трябва да е готова да изиграе ролята си в този случай – в полза на обединена Европа, но също така и в свой собствен интерес.

Дами и господа,

Втората политическа сфера, в която Европа е призована да действа, е миграцията и принудителното преместване.

Нито един плоблем не е тествал толкова сериозно кохезията в ЕС през последните години и никой друг проблем няма по-голям потенциал да ни раздели. Именно поради това трябва да направим всичко по силите си, за да сме сигурни, че миграцията няма да подрива кохезията в ЕС.

Вярвам, че трябва да направим две неща в това отношение:

• Първо, в частност ние германците, трябва да престанем да се държим като морални стожери по отношение на миграцията, особено що се отнася до партньорите ни в Централна и Източна Европа. Взаимното размахване на пръст и моралната арогантност вероятно ще увеличат разделенията.
• Второ, всички държави членки трябва да престанат да използват миграцията, за да създават политически пристрастия, особено евроскептицизъм.

Безкомпромисен съм, що се отнася до опитите да пожънем печалба от миграционните проблеми с цел да разсеем хората от собствените си политически недостатъци, включително и тези на вътрешно ниво.

Трябва ни бърз прогрес в тези области, в които вече има консенсус. Трябва да направим повече и да се справим с причините, които карат хората да бягат, и да подсигурим собствените си външни граници. Оставихме Италия и Гърция сами с тези проблеми прекалено дълго.

И също така за мен е много важно да оставим европейските граници отворени.

Шенген символизира свободата, на която се наслаждават европейските граждани. Всеки ден 1.7 милиона души преминават границите, за да работят в друга държава на ЕС. 16 милиона граждани на ЕС живеят в друга държава членка, където работят, където учат или където се пенсионират. И ние, европейците, пресичаме вътрешната граница Шенген невероятните 1.25 милиарда пъти годишно. Няма митници, няма паспортни проверки или бариери – и именно така трябва да бъде!

Да, има нужда да положим повече усилия, за да защитим външните си граници, но никога не бива да изоставяме свободата, която сме постигнали вътре в Европа. Ако направим това, ще имаме различна Европа от тази, за която много от нас мечтаят.

Някои държави, включително Германия, въведоха отново „временен граничен контрол“. Искам да подчертая, че временните проверки не бива да се превръщат в постоянни такива. Не може да обърнем времето и не може да нараним Европейския съюз по такъв начин.

Дами и господа,

Външната политика е третата сфера, в която ЕС трябва да демонстрира повече единство  и сила.

„Ние, германците, сме убедени, че все по-силен съюз между гражданите на Европа е неотложно нужен, защото хората ни трябва да споделят отговорността за запазването на световния мир с повече решителност и защото единствено обединявайки ограничените сили на отделните нации, те ще могат да изпълнят тази задача…“

Това е цитат. Обаче той не е от тази година, а от реч, държана през 1967 г. от Вили Бранд, който е германски външен министър по това време. Изглежда, че заключенията ни не са се променили много през последните 50 години. Но междувременно светът е станал несравнимо по-сложен, отколкото е бил по времето на желязната завеса.

Държанието на администрацията Тръмп поставя съвсем нови предизвикателства пред Европа. Ние сме изправени пред:

• прекратяването на Парижкото климатично споразумение
• изтегляне от ядрената сделка с Иран и открити заплахи за санкции срещу европейски партньори
• и завръщането на протекционизма.

Всичко това разклаща вярата ни, че със САЩ сме съюзници в борбата за многополюсност и свят, основан на правила. И не бива да си създаваме илюзии – тази сигурност за съжаление вече е разклатена толкова силно, че се простира много отвъд президентството на Тръмп.

Съвсем естествено САЩ остават най-близкият ни партньор по отношение на външна политика и сигурност извън ЕС. Но е време да преработим трансатлантическото партньорство – не с цел да го изоставим, но за да го запазим в променен глобален контекст.

Нуждаем се от балансирано партньорство със САЩ. Това означава:

• Да се концентрираме над съвместната работа там, където ценностите и интересите и на двете страни са балансирани.
• Да положим повече усилия там, откъдето партньорите се оттеглят.
• И да създадем силен европейски противовес, когато САЩ пресичат червената линия.

В последно време и в частност последните няколко седмици разбираме, че когато САЩ открито поставят под въпрос нашите ценности и интереси, ще трябва да заемем по-силна позиция в бъдеще.

Първото изпитание за този подход ще бъде ядреното споразумение с Иран. Ние, европейците, искаме да защитим тази сделка и сме единни относно това. Целта ни не е да подкрепим Техеран, а по- скоро да избегнем ядрена надпревара в Близкия изток – нещо, което би имало опустошителни последствия за собствената ни сигурност тук.

Това може да бъде постигнато единствено ако обединим силите си с Франция относно множество проблеми. Под управлението на президента Макрон Франция открива силата да извърши важни реформи и направи амбициозни предложения за бъдещето на Европа.

Кристално ясно ми е, че единственият отговор на това може да бъде силно „Да!“. Няма нужда да стигаме до съгласие за най-малките детайли веднага след началото на дебата, но имайки предвид несигурността, в частност на трансатлантическите връзки, трябва да бъде абсолютно ясно, че работим ръка за ръка, особено днес.

Това не означава, че сме главните тартори, които диктуват пътя на другите държави членки. Гледаме на себе си като на мотивираща сила, която работи решително за продължението на Европа.

Ако Берлин и Париж намерят смелостта да работят много по-цялостно заедно над икономическите, финансовите, енергийните проблеми и над проблемите със сигурността, отколкото го правиха в миналото, силно вярвам, че останалите ще последват примера. Това ще създаде нов импулс за Европа като цяло. И именно по този начин ще се приближим към постигането на целта за  по-голяма стратегическа автономност на Европа.

Дами и господа,

Позицията ни по отношение на фундаменталните ценности на либералната демокрация съвпада с тази на САЩ. В други части на света обаче авторитарните режими напредват в позициите си.

Конфликти разяждат съседите ни – в Сирия, в Украйна и в Близкия изток, и не сме стигнали доникъде, що се отнася до тяхното разрешаване, защото се провалихме в това Европа да бъде чута достатъчно. И все още се проваляме.

Европа трябва най-накрая да реагира – не завъртайки няколко болта в апарата на Брюксел, а променяйки собствените си нагласи. Имаме нужда от повече кураж, амбиция и воля да оформим външната политика. Може да се каже, че най-накрая трябва да бъдем способни да водим външна политика в Европейския съюз. За да постигнем това, от нас се изискват две неща:

• първо – решителността да оформим заедно обща външна политика и
• второ – способността да приложим тази европейска външна политика.

Все още сме много далеч и от двете.

Европейски съвет за сигурност вече бе предложен през 2016 г. от Франк-Уолтър Щайнмайер, който днес е федерален председател, и после от френския външен министър Жан-Марк Еро, неговия колега по това време.

Подобна институция би определила рамката на кохерентна европейска стратегия за външна политика и сигурност. Това би била предпоставката за създаване на европейски места в Съвета за сигурност на ООН. Дотогава всички 27 държави могат да се срещат веднъж в годината като Европейски съвет за сигурност.

В крайна сметка светът няма да чака, докато ние в Европа приключим с дискутирането на структурните си проблеми.

Аз в частност виждам един начин за нас да бъдем по-способни, дори тази година, да предприемаме действия относно външната политика.

Това би включвало край на проклятието на абсолютното съгласие, което често води до политики, базирани на най-малкото общо кратно. Тази система е явна покана към чужди сили да ни разделят и да се възползват от потенциала на единични членки да налагат блокада.

Едно предложение в такъв случай би било Европейският съвет да дефинира първите области, които могат да бъдат решени незабавно с гласуване на мнозинството и да направи това възможно най-бързо.

Онези, които твърдят, че това ще намали суверенитета, грешат. В крайна сметка кой все още сериозно вярва, че европейска страна може да постигне националните си цели в който и да било външнополитически конфликт от глобално значение сама? Независимо дали става дума за Иран, Украйна или Сирия, отговорът на тези конфликти винаги е един и същ – Европа трябва да действа единно. В противен случай няма да има решение!

Създаването на стабилност в съседните държави трябва да е приоритет за европейската външна политика.

Това се отнася особено силно за страните от Западните Балкани.

Ако ЕС не успее да постигне прогрес в процеса за приемане на тези държави – а в момента ние обсъждаме този проблем – последствията ще са фатални. От дълго време други сили – Русия, Китай, страните от Средния изток, тоест страни с тотално различна идея за ред и стабилност от европейските – се мъчат да запълнят тази празнина.

Естествено приемането на тези страни в ЕС означава ясно дефинирани критерии. Това никога не е било под въпрос.

Фокусът е на либералната демокрация и на функциониращата държава, която почива на върховенството на закона. Някои страни постигнаха добър прогрес в тези области. Един пример е бившата югославска република Македония, която ще се нарича Република Северна Македония в бъдеще. Албания също направи значителни крачки, осъществявайки амбициозни съдебни реформи. Затова аз подчертавам подкрепата си за условно отваряне на преговорите за присъединяване за тези две държави. Ако отнемем възможността им за присъединяване, всички реформи, които те направиха, ще бъдат напразно.

Дами и господа,

Нуждаем се и от нова Ostpolitik, тоест европейска западна политика, която показва нови начини за сътрудничество с Русия в интересите на всички европейски държави – а не само на тези, избрани от Русия, – имайки предвид опасната тишина между Вашингтон и Москва.

Тази нова Ostpolitik трябва да подаде ръка за източно сътрудничество със страни като Грузия и Украйна, които в много отношения са толкова европейци, колкото и ние, в начина, по който мислят и се чувстват.

Трябва да вземем предвид нуждите на всички европейци – тези от балтийските държави и Полша, както и тези на западните държави.

И тя трябва да намери баланса между интересите на сигурността, икономическото сътрудничество и съвместната работа над културни и академични въпроси. Това би генерирало позитивен импулс във връзките на Европа с източните държави членки.

Нещо повече – нуждаем се от съвместна европейска политика за Африка. Политика, която не дефинира континента само като реципиент на финансови помощи или износител на кризи и мигранти. По време на първата ми визита в Африка стана ясно, че Африка не иска просто помощи за развитие – тя иска истинско партньорство.

Нуждаем се и от съвместна стратегия за това как да се справим с апетита на Китай за власт, отчасти за да може да работим заедно в противодействие на опитите да се посее разделение в Европейския съюз.

Затова сме решени да направим нашето членство в Съвета за сигурност на ООН през 2019/2020 европейско членство. Разбира се, че надписът с името ни ще казва Германия, но когато говорим в Съвета за сигурност, ще говорим от името на всички държави, членки на ЕС, от 1 януари 2019 нататък. И когато гласуваме, ще ни водят повече от всякога европейските политики, които искаме да създадем с партньорите си в ЕС. Това е предложението, което отправяме!

Дами и господа,

Освен куража да се обедини, ЕС се нуждае и от правилните инструменти, за да може да приложи тези политики. Част от новата трансатлантическа реалност е, че трябва да поемем повече отговорност за собствената си сигурност, защото вече не може да разчитаме на другата страна на Атлантика да го прави вместо нас. Нуждаем се от истински европейски съюз за сигурност и защита.

Наистина постигнахме значителен прогрес, що се отнася до защитните структури, благодарение на постоянното структурирано сътрудничество.

Но по-нататъшни стъпки са необходими в този случай. Затова подкрепям предложението на Франция за Европейска интервенционистка инициатива – Европейски екип за кризисен отговор е вероятно малко по-подходящо име, който ще бъде скачен с Постоянното структурирано сътрудничество. И трябва да предложим на Обединеното кралство възможността да се присъедини към тази инициатива въпреки Брекзит.

Въпреки това не бива да извръщаме очи от друга реалност – ако поемем по този път, Германия ще трябва да запълни празнините във възможностите на Бундесвер-а. Това ще струва пари, но инвестицията в екипировката със сигурност не е същото нещо като превъоражаване.

Между другото не правим това с оглед на последните команди на президента Тръмп, а по-скоро защото искаме да изиграем своята роля в изграждането на европейски структури за сигурност, които съответно са важен компонент от – и в никакъв случай заместител за – външна европейска политика, която цели мир и сигурност.

Както се посочва в коалиционното ни споразумение, това трябва да върви ръка за ръка с увеличение на инвестициите във всички форми на дипломация – от кризисни превенции до културно разбиране. Силната защита и силната дипломация са две страни на една и съща монета, както знаем от източната политика на Вили Бранд.

Очевидно е, че европейската външна политика може да бъде само политика на мир, тъй като нито един конфликт не може да бъде перманентно решен чрез военни действия.

Овладяването на цивилни кризи трябва, в такъв случай, винаги да бъде в сърцето на европейската външна политика и политиката за сигурност. 2017 бе годината, в която постигнахме прогрес по отношение на Постоянното структурирано сътрудничество. Нека направим 2018 г. годината, в която най-накрая достигаме до промяна в цивилната част, в цивилна обща политика за сигурност и защита!

Подкрепяме управляващите в Мали, помагаме за тренирането на сили за сигурност в Сомалия и подпомагаме установяването на законност и ред в Ирак. Но първо трябва да намерим, обучим и подкрепяме експертите, от които се нуждаем за тези неща. Искаме ЕС да бъде способен да прави това самостоятелно вбъдеще. И препоръката ни към всички държави членки на ЕС е да подкрепят подобни експерти за нови цивилни пасти за европейска стабилизация.

Дами и господа,

Ние във Федералната външна служба ще продължим да уреждаме детайлите на тези ключови проблеми в идващите седмици и месеци и ще търсим напредък в това отношение на ниво политики.

Моята цел е подробни работни планове за балансирано партньорство със САЩ, нова европейска западна политика и установяването на суверенна и силна Европа.

Дами и господа,

Като местен от Саарланд идвам от регион, който постоянно се разменя между Германия и Франция през последния век. Баба ми прекара целия си живот в същия град, същата улица и в същата къща – и въпреки това е имала пет различни паспорта в живота си. Не защото самата тя е променяла адреса си, но защото светът около нея се променяше.

На моето поколение му бяха спестени подобни турбуленции. Пораснах с усещане за мир, в обстановка на помирение и с чувство за свобода. Аз съм част от поколението Interrail. През лятото, когато навърших 17, обиколих цяла Европа с влак.

Демокрация, върховенство на правото и човешки права – голяма част от това, което някога се приемаше за даденост от моето поколение, днес е поставено под въпрос. И отново трябва да се научим как да противостоим на това, а не просто да бъдем безучастни зрители.

Затова „Пулсът на Европа“ е невероятна инициатива. Тя събра десетки хиляди хора на улиците – но не фрустрирани, гневни хора. Вместо това най-накрая виждаме хора, които са изпълнени с оптимизъм и имат позитивно послание. Това е възможно и в Германия!

Ентусиазмът за Европа не идва сам. И затова трябва да създадем повече възможности и събития за хората – най-вече младите хора – да се срещат. Например Европейски ден на младежта, в който всички млади хора от всички държави членки да могат да се срещнат, да празнуват, да говорят и да откриват заедно приликите и различията на европейската култура.

Или защо да не използваме по-добре дигиталната технология в дебат из цяла Европа, например Европейски киберфорум, в който всеки европеец ще може да изрази със свои думи, чрез дигитален преводач, който превежда казаното в реално време?

Естония вече разви този тип онлайн инструмент и съм сигурен, че нашите приятели естонци с радост ще споделят своя опит с нас.

В частност този последен аргумент – повече политически дебат – е много важен за мен. Европа означава повече от хармония и приятелство между държавите. Европа означава политика, което означава дебатиране на мненията демократично и отвъд границите.

Нуждаем се от нова форма на политизиране, за да преодолеем поляризацията, причинена от тази нова форма национализъм, на която сме свидетели.

• Колко средства искаме да изразходваме в борбата с безработицата сред младите?
• Колко могат да бъдат ограничени гражданските свободи в борбата срещу тероризма?
• Какво искаме – да пестим повече или да инвестираме повече?

Всички тези въпроси са силно политически. Германска, френска или каквато и да била национална позиция не е проблемът. Съревноваващите се политически идеи са проблемът. Нима има нещо по-изумително?

Новият Европейски парламент ще бъде избран след година.

Не може да оставим тези избори на националисти и популисти, които са неспособни на компромиси.

Затова трябва да използваме кризите и очакванията в Европа за създаване на конструктивна политизация. Там, където няма дебат, електоратът губи ориентация.

Когато гласоподавателите останат с впечатление, че бюлетината им няма силата да донесе демократична промяна на курса, тогава става много лесно за популистите да поставят системата под въпрос, както видяхме много пъти през последните години.

Така че нека си припомним старото преимущество на демокрацията – да спорим честно един с друг! Европа има нужда от надпревара между най-добрите идеи.

Дами и господа,

Може ли някой всъщност да се гордее с определена националност? Считам, че това е нещо, което всеки трябва да реши за себе си. Историята на Саарланд във всеки случай показва, че националността може да бъде въпрос на съвпадение.

Аз се гордея със свободата, демокрацията, отвореното ни и толерантно общество, мирното ни съвместно съществуване и социалната кохезия. Нито едно от тези неща не може да се приема за даденост – ние сме се борили за тях и те се защитават от хората в тази страна. Това е, с което се горде

Свързани новини: