Съюзът на българските писатели се смали рязко в края на тази седмица. Всяка творческа организация се мери не по броя, а по сумарния талант на членовете си. От СБП обаче излязоха с гордо вдигната глава едни от големите имена в съвременната българска поезия.

След като преди около година поетът Николай Милчев смали ръста на Съюза, напускайки го, сега го последваха Виолета Христова, Камелия Кондова, Елена Денева-Трифонова и Росица Ангелова, разклащайки бившия соцгигант на глинени крака.

Съюзът на българските писатели-1913 – между Обломов* и Манилов**

Първа беше Виолета Христова, изключителна поетеса, автор на няколко стихосбирки, сърцето зад литературен кръг „Смисъл“, дългогодишен управител на книжарница-галерия „София прес“. Тя е човекът, който превърна забутаното местенце на „Славянска“ 29 в жив литературен център. Преди известно време СБП се намеси в работата на книжарницата, като забрани продажбата на книги, чиито автори не са членове на съюза. Впоследствие се оказа, че това е само отглас от вътрешносъюзни битки и мераци към книжарница „София прес“. Виолета Христова беше човекът, който успя да се пребори с ретроградното и късогледо отношение на съюзените писатели и разпореждането беше отменено.

Ето обясненията за напускането ѝ, посочени във фейсбук:

„Причини много: вътрешното ми отчуждаване от тази организация, непринадлежността ми към процесите, които текат в нея, отдалечаване на Сдружението от моите разбирания за градивна и свободна творческа общност. А и разминаване в концепциите ни за литературни стойности.

Разбира се, имам носталгии, приятелства, привързаности, навици… надявам се приятелствата да ми останат.

Част от този съюз са талантливи писатели, които, независимо, че вече няма формално да принадлежим към една и съща платформа, едва ли ще излязат от моя свят и полезрение.

Благодаря на всички, които ще ме разберат. Към другите – нямам никакви лоши чувства. Не съм обидена и не възнамерявам да вися по чужди окопи. Само искам да следвам пътя си в следващата му извивка“.

Явно битките на тъмно са продължили и вече е достигната точката на нетърпимост. Среднощното решение на Виолета Христова за напускане, заявено публично в социалните мрежи, повлече след себе си последствия – към нея се присъединиха перата на Камелия Кондова, една от най-талантливите български поетеси, знакова за цяло поколение; младата Елена Денева, автор на 5 стихосбирки и всепризнат майстор на поезията; Росица Ангелова, най-изявеният поетичен глас на Перник, превеждана на руски и албански, също знакова поетеса.

Има нещо символично в това, че поетите си тръгват първи и накуп от организацията на съюзените писатели. Когато поезията напусне, остава прозаичност, а тя обикновено се изразява в материални неща.

Все по-често през последните години изниква въпросът каква е причината за съществуването на Съюза на българските писатели. Това, което се чува за съюзния живот, е свързано предимно със скандали – като с наградата „Иван Пейчев“, която изгуби ореола си на една от най-смислените литературни награди у нас, след като СБП не успя да преглътне факта, че я спечели Петър Чухов, и я бламира.

През 60-те години на миналия век творческите съюзи – на писатели, художници, композитори – са създадени като организации, които да стопанисват независимо от държавата имоти, свързани с творческите нужди на членовете, както и да събират фондове, с които да изплащат авторски възнаграждания. Профсъюзи за творци. След 10 ноември Законът за творческите съюзи практически не е променян, освен че е отразена деноминацията от 1998 г. Всички активи останаха в ръцете на председателите им, които се разпореждат с тях така фриволно, че вече не останаха съмнения – материалният интерес е над всичко. Не само СБП е под властта на Мамона, имотни и финансови скандали зреят и в Съюза на филмовите дейци, и в Съюза на журналистите…

На фона на тези интереси творците практически остават на заден план. Толерирани са онези автори, които действат в услуга на всевластните управителни съвети, гласувайки безрезервно за всичките им решения. Затова и се свива членската маса – ползата от членството е невидима. Свързана е с някакъв условен, все по-залязващ престиж. Разбира се, има и облагодетелствани, които се радват на подкрепа при раздаване на награди, могат да разчитат на засилена публичност, осигурена от критици и журналисти, членове на същия съюз. Но за целта е нужно да се откажеш от свободата си на мислещ човек, а това е твърде висока цена за истинския творец.

Съюзът на писателите живее в паралелен литературен свят. Извън реалния пазар на българска литература, извън сферата на читателския интерес. Ако негови членове издават успешни книги, те го правят въпреки, а не с помощта на издателство „Български писател“, което е част от структурите на СБП. Самото издателство също се е комерсиализирало до степен, в която е склонно да иска плащане от някои от издаваните автори, за да публикува книгите им без оглед на литературните им качества. Трагично е, че издателството, което задаваше критериите, сега е просто място за изява на хора, неспособни да се приспособят към новите времена.

Затова поетите си тръгват. Когато едно място оголее откъм поети, когато останат само епигоните, агонията е близо. Лечението за тези структури, изпаднали в дълбока кома от години, е само едно – промяна на Закона за творческите съюзи от 1965 г. и на Закона за творческите фондове, който не е променян от 1979 г. Пълна промяна на принципите, по които те се изграждат, приемат членове и управляват съюзната собственост.

И най-вече: да не се забравя, че тези съюзи не създават и не притежават българската култура.

"Площад Славейков"