За Емил Чакъров музиката беше бог и любов

06/30/18 07:12
(http://terminal3.bg/)

За Емил Чакъров музиката беше бог и любов

Остана млад, неистов в любовта си в правенето на музика и в посвещението си тя да е неговият Бог. Обичаха го и му се възхищаваха страшно много хора в България, но много повече по света. Когато почина преди 27 години диригентът Емил Чакъров беше почетен много повече от меломаните и специалистите от различни държави, където беше гастролирал, отколкото тук, в родината му.

Всяка година на рождения му ден 29 юни музиканти от класата на Веско Пантелеев – Ешкенази припомнят в социалните мрежи какъв музикант беше Емил и как твърде млад даде тласък в кариерите на днешните ни инструменталисти, оперни звезди, за да бъдат световни. Беше „усетил” талантите им, потенциалната им мощ, за да бъдат днес владетели на световните сцени – Веско, Васко Василев, Александрина Пендачанска. А приятелството и сътрудничеството още от Музикалната академия с Минчо Минчев, Димитър Иванов, Димитър Фурнаджиев, Георги Спасов и още, и още бележи и до днес пътя им в музиката.

И нещо съвсем лично, но го споделям, защото е важно за тези изминали 25 години, в които ние тук в България не оценихме, че сме имали такъв изключителен талант, който в една още млада възраст запленяваше с работата си световните оркестри и сцени. Шансът ми да пиша за него е не просто приятелството му, а фактът, че съдбата отпреди повече от 45 години го свърза с моето семейство, с родителите ми, той да им бъде като едно от децата им и те да се чувстват отговорни за неговото бъдеще. Той беше и най-добрият ми приятел и по-големият ми брат. После имаше прекрасни моменти, когато на двама ни със Стефан ни е говорил за плановете си да прави клипове с класическа музика, как заедно тримата, с децата ни и приятели сме си разказвали смешни истории в лифта в Боровец за нивото на нашите управляващи тогава в познанията им за класическа музика. Но това са закачките от едно приятелство, за което не бива да се говори. И все пак държа да споделя един ден, той е паметен за много хора в абсолютно различен контекст.

30 юни 1971 година – Емил имаше концерт с оркестъра на Музикалната академия. В този ден загинаха знаменитите футболисти Георги Аспарухов и Никола Котков. А Емил беше заклет левскар и много обичаше спорта. И аз си позволих нещо абсолютно забранено – когато имаше концерт Емил не контактуваш с никого, дори и в почивката, но аз пред вратата на диригентската стая му казах какво се е случило. Не ми отвори, тогава не знаех, че и за него това е ужасен ден, извън концерта му като студент по дирижиране. В този ден е кандидатствал за продължаване на образованието си в тогавашния Съветски съюз в Московската или Ленинградската консерватория и неговият идол, знаменитият проф. Константин Илиев го беше скъсал. Продължи при проф. Влади Симеонов. След малко време много щеше да му помага Добрин Петков…

Но Емил започна да се готви за конкурса за млади диригенти, създаден от Херберт фон Караян. Като диригент на младежкия симфоничен оркестър към читалище „Владимир Заимов” Емил живееше в къщата на „Парчевич” и се готвеше по партитури и слушането на музика, с плочи, без да дирижира, без оркестър. През септември същата година спечели третата награда с 40 симфония на Моцарт /обожаваше го/ на последния тур. Тогава втората награда беше за Марис Янсонс, до скоро главен диригент на Кралския Концертгебау на Нидерландия, който няколко месеца преди конкурса беше имал на разположение оркестър с множество концерти… Емил тогава беше на 23 години. Следващата година спечели приза на Караян в Западен Берлин за младежки оркестри. Концертмайстор и солист на този оркестър беше Минчо Минчев, а след оркестрантите млади хора, повечето студенти от десетилетия имат световна кариера…

Херберт фон Караян връчва наградата на Емил Чакъров в конкурса за млади диригенти – Западен Берлин, 1971 г.

После всичко се разви шеметно за Емил. Но преди това, като ученик на Караян през есента на 1972 година не беше получил още стипендията си и му беше трудно дори и да се изхранва. При едно мое студентско пътуване да Източен Берлин му занесох сак с манджи от България. Сега звучи смешно, но си беше факт. Сподели ми, че са го канили от различни второстепенни оркестри, отказал. Попитах го защо, та той почти гладуваше. А ми каза, че ако го направи няма никога да застане пред големите оркестри на света. Запомних го – важи и до днес какво значи да изстрадаш целта си, но това е друга тема, темата за компромиса.

После, в годините, неговата кариера се развиваше изумително, наричаха го чудо, защото се твърди, че диригентите стават световни имена на по-зряла възраст. Светът го познаваше, обичаше, а той обожаваше публиката и за онези по-стагнирани за България времена. Благодарение на неговия авторитет като музикант, видяхме и чухме най-големите светила в музиката – Караян и Виенска филхармония със забележителната цигуларка Ан-Софи Мутер, Мирела Френи, Елена Образцова, Елизабет Шварцкопф, знаменитите българи Николай Гяуров, Никола Гюзелев и още, и още… А много от световните ни изпълнители, които не бяхме виждали от години, концертираха с удоволствие в България, защото дирижираше Емил…

Правеха се записи от най-авторитетните звукозаписни компании. Последните му концерти бяха по време на новогодишния фестивал в НДК за Новата 1990 година… И незнайно защо тези записи не се тиражират отново. Преди шестнайсет години беше направен телевизионният филм “Като дъх музика”, посветен на Емил Чакъров, със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова, който получи и награди на национални фестивали. В БНТ има прекрасни записи на негови концерти със световни музиканти, БНР притежава също забележителни записи от негови концерти, включително и реализирани в чужбина… Когато Емил почина все още не беше познат за България терминът “стигма”, а се оказва, че и изкуството може да бъде дискриминирано… Той знаеше как да “скрива” различието си, което беше неговият modus vivendi, но беше жив… А сега го няма вече 25 години. Но преди време, когато се запознах с настоящия главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР Росен Гергов, който прави добра международна кариера, ми сподели в неформален разговор, че където и да дирижира, когато се разбере, че е от България всички му споменават за Емил Чакъров…

Тук е мястото да кажа, че преди две-три години се роди идеята Новогодишният музикален фестивал да бъде наречен на името на Емил Чакъров. Странното е, че това предложение получи сериозна съпротива и то не от тогавашното ръководство на НДК, а от хора, които бяха работили с именития ни диригент. Аз лично нямам обяснение за това, а и не само аз…В разговорите ни с Веско Ешкенази, Васко Василев, Александрина Пендачанска и много други музиканти и приятели, всички те са убедени, че Фестивалът трябва да носи името на Чакъров. И може би това ще се случи от следващия 30-ти юбилеен. Паметта и справедливостта го изискват, защото и 25 години от смъртта на изключителния ни диригент, той продължава да бъде ценен, обичан и незабравим много повече в чужбина, отколкото в България.

И за последно пак лично – майка ми Недялка Алмалех беше от хората най-близо до Емил още от времето преди тази знаменателна за него 1971 г. Имаше изключителна документация, която след неговата смърт тя даде на музиковедката до него и вярна съратничка и приятелка, за да напише книга. И до ден-днешен тази книга не се е случила. Оставям без коментар, всеки прави избора си доколко да е в линията на конюнктурата. Само ще спомена, че слава Богу, тогава успях да си взема две снимки на Емил, за да ги имаме със Стефан. Тази година открих още, които мама, светла й памет беше оставила за себе си или по-скоро за нас.

Ще спра дотук, но продължавам с една друга история, която не мога да не споделя. Тази година на рождения ден на Емил Чакъров 29 юни, когато той би трябвало да стане на 68 години много хора в социалните мрежи, между които Веско Ешкенази, както винаги го припомни, между тях и Тодор Митров, виолист от ансамбъл „Софийски солисти”, свирил в знаменития Фестивален концерт на маестрото. Той беше споделил текстове на Борис Контохов за Емил, цяло изследване по дати, световни медийни публикации. Той се оказа невероятна личност – математик, човек на точните науки и задълбочен изследовател на историята на големите български музиканти, разполагащ с богата документация, върху която работи от много години. Неговата лична история е бъдещ наш разказ, той от много години живее и работи в Германия, но да е живот и здраве да се видим, защото личният контакт винаги е най-силното усещане за човека. Господин Контохов беше изключително любезен да ни предостави това, което е събрал за Емил Чакъров и публикуваме малка част с огромна благодарност.

„Изнизват се годините една след друга, на 4 август се навършат точно 25 години откак той си отиде от нас, но едва ли тия, които са го познавали по-отблизо или са работили заедно с него могат да го забравят за четвърт век. Делото му е толкова огромно и впечатляващо, че едва ли тези 25 години са в състояние да изличат дълбоките следи, които този вдъхновен тълкувател на музикалното изкуство е издълбал в музикалната съкровищница на България. Защо да говоря хубави и величаещи думи, когато дейността му – толкова кратка по време в сравнение с тази на наложили се вече по целия свят големи диригенти – може спокойно да се сравнява с тяхната! Колко са българските симфонични и оперни диригенти на неговата възраст по това време, които са успели да обърнат внимание на големи звукозаписни компании като Sony , Deutsche Grammophon, EMI Classics, Erato, Brilliant Classics и други, които да издават негови изпълнения? А неговите постижения като диригент на такива световни оркестри като Берлинската филхармония, Бостънския симфоничен оркестър, Израелската филхармония, Френския национален оркестър, Лондонския симфоничен оркестър, Оркестъра на Лос Анджелис, Оркестър Tonhalle в Цюрих, Кралския филхармоничен оркестър на Фландрия в Антверпен, Чешкия филхармоничен оркестър.

Всичко това са неизлечими следи и болката от факта, че Емил Чакъров така рано ни напусна в разцвета на възхода си не може бързо да премине. Кой знае какво би бил той сега, какви оркестри и оперни театри щеше да ръководи и какви награди да получи за всичко. Така си мислех наскоро и за колегата му Месру Мехмедов /носител на наградата за диригенти Димитри Митрополус 1969 г., загива в самолетна катастрофа 1971 г. в Цюрих – б.а/, когато писах преди месеци статия във връзка с негов рожден ден. Но Месру току-що беше започнал тази възходяща световна кариера, докато Емил вече постигаше редица големи успехи в най-различни жанрове и държави”. Борис Контохов цитира многобройни възхитителни рецензии за Емил Чакъров, преди всичко от чуждестранни медии и световни музиканти не само българи, завладели музикалните сцени. Изключителна документация, която съдържа материали не появили се в българските медии не само за именития ни диригент, но и за други български музиканти, които за жалост не са намерили място в българските издания. Но това е друга тема, която предстои.

А аз за малко ще се върна във времето. На един от първите му концерти в България с Пловдивска филхармония сред изпълненията в програмата беше симфоничната поема „Дон Жуан” на Рихард Щраус. В антракта, след изумителното му, по младежки вдъхновено изпълнение на „Дон Жуан”, без да искам дочух разговора между две достолепни възрастни дами: „Както дирижира това момче такова емоционално произведение, посветено на любовта, ще дарява и невероятна любов! Блазе на тези, на които ще дарява любовта си!”. А любовта му беше музиката. И само ще добавя сред многобройните му артистични прояви „Така правят всички жени” на Моцарт в Софийската национална опера с незабравимите Валери Попова и Нели Божкова, да е светла паметта им и концерта за пиано и оркестър номер 3 на Рахманинов с Алексис Вайсенберг със Софийската филхармония – най-сложния концерт и за пианист, и за диригент. В него сякаш всичко е казано и за самия Емил, и за целия му сложен и зашеметяващ път. Вероятно някъде в небесата дирижира своя оркестър под зоркото око на големите си учители… Не знам, но ми липсва неговата музика и не само на мен в нашия съдбата ни среща с големите, целунати от божественото.