Ние, българите, сме големи инати и затова, когато апокалипсисът продължава да не идва, ние си го създаваме сами. За склонността ни да се самобичуваме са отговорни редица фактори, но сред най-важните със сигурност е картината, която ни представят медиите.

Като човек, който е завършил журналистика и следи работата на медиите, аз знам добре, че новинарската индустрия в цял свят следва идентична философия и затова ни запознава на първо място с трагичното, страшното и скандалното. В страна като България обаче този подход има по-сериозни последствия заради изострения ни песимизъм и развиваното с десетилетия усещане за разяждаща несправедливост. Вместо да подхождат отговорно спрямо местните условия, родните медии (в по-голямата си част) рисуват една деформирана (и деформираща) реалност, като се фокусират върху скандали, трагедии и висококалорична политика и представят крайно ограничен брой гледни точки.

Апокалипсисът идва по време на новините

Да, България страда заради корупция. Да, в България се случват кражби, телефонни измами, побоища, изнасилвания и убийства. Да, в България стават транспортни инциденти заради неподдържани или некачествено изградени пътища. Тези и всички останали проблеми действително заслужават вниманието ни и трябва да бъдат решени възможно най-скоро, но те не трябва да ни карат да заключаваме, че тук нищо не върви както трябва. Защото, както пише покойният шведски лекар и университетски преподавател Ханс Руслинг в книгата си Factfulness, едно нещо може едновременно да бъде в лошо състояние и да се подобрява.

Руслинг също така предлага просто, но ефективно средство за запазване на спокойствие при сблъсък с някаква ужасна новина. В тези случаи той ни съветва да се запитаме дали, ако е имало равно по сила положително явление, сме щели да чуем за него.

Родителите ни искаха, ние можем

Веднага давам пример. През последната седмица хиляди българи научиха за учителката от столичното училище, която преподава на четвъртокласници, че човек не е стъпвал на Луната. Този случай е важен, защото повдига въпроса за разделителната линия между критично и конспиративно мислене, и затова е нормално, дори наложително, медиите да ни информират за него. Също толкова нормално и наложително обаче, поне според мен, е те да ни разказват далеч по-често и за хора като Добрин Пелтеков – учител по музика в ОУ „Св. Патриарх Евтимий“ във Велико Търново, който превръща обучението в музикална приказка, като среща учениците си с творци като Звездомир Керемидчиев (Звезди) от група „Ахат“, Мария Мутафчиева от групата Mary Boys Band, Маги Джанаварова, дует „Мания“, музикална формация „Оратница“, музикална формация „Тъпани и гайди“ и др.

Вие чували ли сте за Добрин Пелтеков? Аз лично научих за него едва преди около два месеца.

Преекспонирането на негативното, особено когато липсва контекст, създава отровна среда, която задушава надеждата и поражда гняв или апатия. Такава среда се създава много лесно в епохата на социалните мрежи, когато, за да пламне пожар, е достатъчна само една клечка. В книгата The News: A User’s Manual швейцарският философ, писател и предприемач Ален де Ботон обобщава последиците от подхранването на чувството ни за безнадеждност от страна на медиите така:

„Ако редовно ни се казва, че много от сънародниците ни са побъркани и яростни, ние ще бъдем изпълнени със страх и недоверие всеки път, когато излизаме навън. Ако получаваме фини послания, че парите и общественото положение имат по-голямо значение от всичко останало, ние ще изпитваме унижение, ако водим обикновен живот. Ако се предполага, че всички политици лъжат, ние тихичко ще оставим идеализма и невинността си настрана и ще се присмиваме на всеки техен план и всяко тяхно изказване. А ако ни се казва, че икономиката е най-важният индикатор за удовлетворение и че тя ще бъде в катастрофално състояние поне за десетилетие, ние никога повече няма да можем да погледнем на реалността с голяма увереност.”

Предозиране с политика

Няма нищо странно в това политиката да заема централно място в дневния ред на едно общество. Това твърдение се отнася с още по-голяма сила за страни като България, които продължават да изпитват редица политически, социални, икономически и демографски проблеми в резултат на историческото си наследство. В същото време смятам, че животът ни не се ограничава до политика и че медиите би трябвало да ни информират далеч повече за останалите аспекти от нашия живот.

Но какво правят много от родните медии, особено телевизиите? Те не просто отразяват случващото се в родната политика. Те ни заливат почти изцяло с политика, а когато не го правят, ни бомбардират с новини за катастрофи, престъпления, терористични атаки и всякакви други катаклизми, гарнирани от интервюта с „ВИП“ персони, станали популярни с това, че са популярни заради участието си в риалити формати. И да не си помислите, че можете да не мислите за политика събота и неделя, защото според българските медии няма по-приятен начин да започнеш уикенда от това да слушаш същите празни приказки за същите политически боричкания, които слушаш цяла седмица, цял месец, цяла година...

Облъчването с политика е по-вредно в България, отколкото на други места, поради това, че тук в повечето случаи става дума за чиста проба политиканстване. Политиката, както например я представят много от родните телевизии, прилича по-скоро на шоу програма, включваща политически скандали, безхаберия и манипулации. Тези материали създават усещането, че гледаш филм, който жанрово съчетава елементи на екшън и комедия, които на моменти преливат в трилър и пародия.

Едни и същи говорещи глави

Проследете сутрешните блокове и публицистичните предавания по телевизията за няколко седмици и ще установите, че в тях участват неколцина (настоящи и бивши) министри, депутати и анализатори. Ако ги гледате за по-дълъг период, дори ще се научите да познавате кой ще говори само на базата на темата на разговора. Ще забележите също, че има немалко хора, които получават покани да говорят по всякакви теми, и съвсем естествено ще се запитате кога изобщо работят представителите на правителството и парламента, след като постоянно прескачат от едно телевизионно студио в друго.

Защо се получава така ли? Ами защото по този начин всичко се случва по-лесно и по-бързо. Медиите имат контактите на един кръг от политици и могат просто да ги поканят за интервю, вместо да търсят различни гледни точки, хабейки време и енергия. От своя страна политиците с радост приемат поредната покана, защото хем напомнят за себе си, хем имитират дейност. Постоянното говорене по едни и същи въпроси, представени през погледа на едни и същи хора, ни кара да се чувстваме така, сякаш годините си минават, а ние стоим на едно място. Не се изненадвайте, че много образовани и предприемчиви млади българи не гледат телевизия и дори нямат телевизор у дома.

Нека влезе позитивното

С този текст не искам да кажа, че трябва да си затваряме очите за проблемите в България. Напротив, днес повече от всякога се нуждаем от медии и журналисти, които ни осигуряват достъп до проверена информация, анализират предизвикателствата пред страната ни в подходящия контекст и разкриват нередности от обществено значение. Същевременно обаче споделям мнението на Ален де Ботон, че медиите имат отговорност да ни показват повече от онези истории, които изваждат на повърхността нашата по-добра страна:

„Новинарските медии имат за задача не само всекидневно да ни напомнят за най-големите недостатъци на обществото, но също – понякога – да развиват и да насочват капацитета ни за гордост, издръжливост и надежда. Националният упадък може да бъде ускорен не само или основно от сантиментален оптимизъм, но и от форма на клинична депресия, причинена от медиите […] Наред с обичайния си фокус върху катастрофи и злини, новинарските медии би трябвало понякога да изпълняват критичната функция да дестилират и да концентрират малко от надеждата, от която се нуждае една нация, за да премине през трудностите, пред които е изправена.”

Добрата новина: у нас вече има проекти като „Вярваме в доброто“ с Лиляна Боянова (bTV), „Завърналите се“ с Петя Кертикова (Bulgaria ON AIR) и „Успелите“, които ни разказват за добрите дела и добрите хора около нас. Позитивното си пробива път и в други телевизионни и радио предавания, сайтове и печатни издания и така предлагането постепенно започва да отговаря на търсенето. А повярвайте ми, потизитивните истории се търсят все повече, за което свидетелства простичкият факт, че един-единствен репортаж с главен герой Доброто – „Магазинчето в Пазарджик, в което всеки ден е Коледа“ – е гледан над 1,3 млн. пъти и е споделен повече от 15 000 пъти във Facebook.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

„Генерация Z“ – с подкрепата на „Америка за България“