Орташката кобила кучета я яли
Залудо работи, залудо не стой
За мъртвия или добро, или нищо
Брат брат не храни, но зле му който го няма

Мисля, че първата - за орташката кобила - е предсказание за нашия капитализъм, уви!...

Ченгето мошеник Моллов на "новия" капитализъм да въздигне в икона държавния мошеник Буров. Срамно е невежеството, възмущението ми не е морално - четете Стефан Бочев и Румен Аврамов. НО: Моллов и Буров са типични дребни мошеници за слаборазвита държава, смучещи от нея, защото няма откъде другаде . Никакви особени злодеи не са. Би било странно да няма такива като тях.

Този текст ще е гаден и неприличен. Предупреждавам, не го четете! Вреден е за вашето здраве!

Оттук нататък - на ваша отговорност. Защото ще оплюя това, що е въздигнато от кирливата ни преса в ранга "интелектуалец" - казвям "онова", а не "онези", едно, защото не искам да придавам персонален вид на тезата ми; и второ, по-важно - защото не персоните са важни, а явлението. Всеки, минаващ себе си днес за интелектуалец, може да изброи поименно интелектуалната дружинка на Гоце; кръчмарската компания на Тошо Тошев и прочие известни столични бохемски кръгове, различаващи се от онези - по соцвремената, по едно единствено, но мното съществено нещо - всички сегашни "интелектуалци" от кръговете са не само приближени до властта, те се хранят директно от нея. Така, както и дедо Тодор директно не ги хранеше. Умишлено не споменавам конкретни имена, защото ще спомена три - на Дончо Цончев (лека му пръст!), Милена Фучеджиева и Валерия Велева. Милена написа по повод на (впоследствие се разбра, че е предсмъртно) интервю на Дончо, остри, но истински и точни думи за слугинската същност на днешната и вчерашна творческа дружинка на властта. Написа ги персонално, за Дончо - след което едва ли не публично я остракираха. Защото Дончо почина два двена след статията й. Милена нямаше как да го знае това - че е на смъртно легло (друг е въпросът, че авторката на последното интервю на Дончо - явно на човек в проблемнто състояние - Валерия Велева от "Труд", е знаела това). Но подобните на Дончо - защото с ръка на сърцето ще кажа, че освен таланта си, той имаше и ред нелицеприятни черти - решиха да избършат гузната си съвест. Като обвинят Милена, че едва ли не била морална убийца на Дончо и "удобно" пропускайки нейните оценки и обвинения към оная каста, които пряко засягат и тях.

Гнусно. Тези, за които говоря, знаят това и не им пука. А Милена е или прекалено емоционална, или прекално морална, за да говори по-конкретно.

Милена - с теб съм.

----------------------

А ко някой не вдява за какво иде реч, има гугъл - пусни "милена фучеджиева", "дончо цончеив" и ще вденеш. нЕкой път вЕрно се ядосвам и мисля, че наистина няма смисъл да говоря на хора, които не разбират това, за което говоря. Милена ще разбере това и ми стига.

Разбира се не изключвам напълно възможността цялото това нещо да се окаже фино замислена пиар акция в подкрепа на предстоящата премиера на новия филм на Дейвид Финчър The Social Network. И разбира се, дори това да е така, лошо няма. Силата на добрите пиар акции е в тяхната многопластовост и в широкия обхват от обществено значими теми, които засягат. Но да не се отклоняваме прекалено от фактите. Ето какви са те:

От една страна - Фейсбук, най-голямата социална мрежа (над 500 милиона активни потребители през юни 2010) и една от най-бързо развиващите се компании (около 52 милиона долара приходи през 2006, около 1 милиард и 100 милиона - през 2010).
От друга страна - Грийнпийс, природозащитниците, които причиняват стомашни киселини на полицейските части, натоварени с охраната на форумите на G8, примерно.

Точка на пречупване - плановете за строеж нова инфраструктурна база на Фейсбук в щата Орегон. И по-точно - плановете тази база да бъде захранвана с енергия, придобита от въглища. Да, въглища - едни такива вкаменелости, популярни и масово използвани за добив на топлинна енергия през 19 век.

Грийнпийс са известни с това, че не само не спестяват критиките си към всичко, което е в разрез с техните принципи, а дори напротив - често отиват до шокиращи за повечето хора крайности. В този случай обаче, трябва да признаем, че “зелените пирати” са по-скоро от добрите. Те обвиняват интернет гиганта в подкрепа на технологията, която е най-големият причинител на замърсяване на атмосферата с въглероден двуокис (от човешки произход). От Фейсбук отговарят, че локацията на новите съоръжения е такава, че не е възможно да се използват възобновяеми източници на енергия. Грийнпийс контрират: “Ами защо не си избрахте друга локация бе, пичове?!”

Проблемът всъщност е по-дълбок и има повече имиджов характер. Важно е, разбира се, кой с какви малки и големи ежедневни действия допринася за намаляването на вредните емисии. По-важното обаче е, кой как използва възможностите си за популяризиране на новите технологии. Предвид това, че всеки 14 човек в света днес е потребител на Фейсбук, примерът, който компанията дава е меко казано от голямо значение. Още повече, компания, която е известна с новаторските си възгледи, и която претендира през цялото време за своеобразно лидерство в използването и въвеждането на “зелени” практики.

Междувременно най-забавната част от превърналия се в значима междуособица сблъсък е, че верни на себе си Грийнпийс създават група във Фейсбук, за да дадат възможност на потребителите да “харесат” или не факта, че любимото им занимание през работно време е свързано с изгарянето на “полезни” изкопаеми и замърсяването на атмосферата. Както се казва: с техните въглища, по тяхната глава.

И на всичкото от горе, Грийнпийс са направили велико двеминутно филмче по темата, което ти препоръчваме да не прескачаш:

Още за кампанията

–

Текстът вече е бил публикуван в Една седмица в София.

След като БНТ показа филм за Ливан тази вечер, bTV се отправя към Сирия и Пътя до коприната. Цитат:

Следващата събота, 23 октомври, точно в 12:00 часа на обяд предаването „Глобусът” ще отведе зрителите на bTV до една невероятна дестинация – Сирия. Пътешествениците ще тръгнат по стъпките на историята, ще спрат в красиви цитадели, храмове, ще минат по пътя  на древните кервани, пренасяли ценни стоки и информация и разбира се, ще се насладят на много екзотика.

Пътуването ще започне от един от най-старите постоянно обитавани градове в света – Халеб. Още от създаването си той е бил важна спирка по дългия път на керваните и до ден днешен е известен с текстила и сапуните си. Там се намира и един от най-големите покрити пазари в света, където ще видите как водещата Карина няма да се задоволи с традиционно купуване на сувенири, а ще се метне на едно мило магаренце и ще го подкара в лек тръст между сергиите. След  това ще имате удоволствието да влезете  заедно с екипа в истински керван сарай  и да научите лично от собственика му тайните на добрата търговия.

Зрителите на bTV и любителите на „Глобусът” ще видят още една от най-трудно превземаемите крепости в света – цитаделата в Халеб, и ще научат повече за древните мъртви градове, разположени в околностите на града. А за да бъде удоволствието пълно, пътешествието ще завърши на сирийските седем езера, наречени Мушкита, които наистина удивяват със своята неземна красота.

Емоциите, които развълнуваха Карина, местата, които я омаяха и историята, която я завладя, ще бъдат представени в три поредни издания на предаването. А за любители и познавачи ще има специално отделено внимание на Фестивала на коприната, който всъщност е причината за посещението на екипа в Сирия.

Една от метафорите на лявото и дясното в политиката е образът на човека с ножа пред огледалото. Той стои с нож в дясната ръка, а от огледалото го гледа отражението му с нож в лявата ръка. През тази седмица с болезнена натрапчивост ме мъчи подозрението, че и аз съм попаднал в огледалния свят. Че нещата са безвъзвратно обърнати и факелът на реформите не е в дясната ръка на премиера, а в лявата.

Ако една политика предпочита да се съобразява със синдикатите, а не с работодателите, то тя лява ли е или дясна? В нашия случай може би не е нито едното, нито другото, а е политика на плахото оцеляване, което се огъва пред всеки, който го заплаши с протести. И понеже по-скоро синдикатите ще се вдигнат на стачка, отколкото работодателите, политиците на плахото оцеляване ще ги слушат тях и техните настоявания ще изпълняват. Синдикатите стачкуват лесно, а работодателите са стачкували само веднъж и то в измисления утопичен свят на онзи роман от Айн Ранд.

Конкретният повод за тази моя огледалност са скандалите около увеличаването на осигурителната вноска. Два ли, три ли или един и половина процента да е – това не е важно. Сбъркана е философията. Не разбирам логиката на правителството. Защо то си мисли, че ако поиска от хората повече пари, те ще му ги дадат, особено ако няма откъде да ги вземат?  Това е все едно жена ми да ме попита: „Мъжо, какво ще ядем догодина? С какво ще се обличаме?”, а аз да й отговоря: „Жено, знаеш, че имаме едно таванче, което даваме под наем на студенти. Тази година го даваме за 100 лева и парите не стигат. Затова съм решил догодина да го дадем за 1500 лева. Така и за храна ще има, и за дрехи”. „Как не сме се сетили досега!” – ще се плесне по челото жена ми. Остава само студентите да има откъде да ми плащат, но това си е техен проблем – моята работа е да залагам приходи в бюджета!

Вместо до ефективна събираемост, повишаването на осигурителната вноска най-вероятно ще доведе до намаляване на приходите на работниците, до съкращаване на работни места и до преминаване на нови хора в сивия сектор, а само за 2010 година броят на преминалите там вече надвишава 200 000. Освен работниците ще пострадат самоосигуряващите се и малките фирми. Ще се свие потреблението и държавата ще закъса за ДДС. Но дори и хипотетично държавата да успее да събере новите вноски, те ще потънат безнадеждно в мътните водовъртежи на Сцила и Харибда, тоест на НЗОК и НОИ. И никой няма да ги види.

Затова не трябва да се доизтупва празния чувал, който така или иначе повече няма да пусне, а да се реформират здравното и социалното осигуряване. Но за да стане това, факелът на реформаторството трябва да е в дясната, а не в лявата ръка на премиера, пък бил той действителна личност или само огледален образ.

За в-к “Пари“, 15 октомври 2010

(детска притча, терапевтична приказка за деца, търпение, вежливост, скромност, самохвалство)

... Било време, когато птиците не умеели още да пеят. Един ден разбрали, че в далечна страна живее стар, мъдър човек, който учи на музика. Тогава птиците изпратили при него Щъркела и Славея, да проверят истина ли е това.
Щъркелът много бързал. Нямал търпение да стане първия в света музикант.
Толкова бързал, че влетял при мъдреца без дори да почука, не поздравил, а креснал с всичка сила в ухото му:
-Ей, старче! Научи ме на музика!
Но мъдрецът решил първо да го научи на вежливост. Извел Щъркела на прага, почукал на вратата и казал:
-Така трябва да се прави!
-Ясно! - зарадвал се Щъркелът. - Това ли било музика?!
И отлетял, за да може по-скоро да удиви света с изкуството си.
Славеят със своите мънички крилца долетял по-късно. Той внимателно почукал на вратата, поздравил, поискал извинение за безпокойството и казал, че много би желал да изучава музика.
Мъдрецът харесал приветливата птица. И научил Славея на всичко, което знаел сам. Оттогава скромният Славей станал най-добрия певец в целия свят.
А чудакът-Щъркел умее само да почуква с клюн. Но още се хвали и учи другите птици:
-Ей, чувате ли? Трябва да правите ето така, ето така! Това е истинска музика! Ако не вярвате, питайте стария мъдрец.

Валентин Берестов

Ако приказката ви е допаднала, имам преведена от същия автор още една много приятна приказка - "Честна гъсенича" , а по отношение на вежливостта се сещам за една забавна камбоджанска приказка, тя е от първите материали в блога - "Вежливото зайче". Препоръчвам ви ги и двете! :)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Източник: Прессъобщение на БНБ от 15 октомври 2010 г
Благодаря на Римл@нин от клуб Политика за своевременната информация, включително и затова, вместо мои тълкувания, предлагам неговия коментар (ако и да се различаваме в разбиранията си за езикова стилистика):

Видяло се е, ще целувате ръка на Дянков и ще искате прошка, Криза вече няма.

Много лошо, а? за всички, които чакаха провал на бюджета за 2010. Още по-лошо ще е през 2011. Очертава се ръст от около 4-4,5%. ГЕРБ се справиха много добре.

http://www.bnb.bg/PressOffice/POStatistica..._S_BOP_PRESS_BG

Хайде, и бъдете честни. Признайте си, че Дянков беше прав когато ви каза февруари месец, че кризата ще свърши есента. Тоя човек наистина е финансов магьосник.

За януари – август 2010 г. текущата и капиталовата сметка е положителна и възлиза на 451.4млн. евро (1.2% от БВП2), при дефицит от 2119.4 млн. евро (6% от БВП) за януари – август 2009г.

За август 2010 г. текущата сметка е положителна, в размер на 612.8 млн. евро. През същия месец на миналата година тя е положителна – 98.8 млн. евро. Основни фактори за излишъка по текущата сметка са по-високия търговски баланс (с 283.4 млн. евро) и по-високото салдо по статия Услуги (със 161.8 млн. евро).

Износът (FOB) за януари – август 2010г. е за 9795.7 млн. евро, при 7407.3 млн. евро за януари – август 2009г. Това е ръст от 32.2% на годишна база, при спад на годишна база от 30.1% за януари – август 2009 г. През август 2010 г. износът (FOB) е 1449 млн. евро, при 981.9 млн. евро за август 2009г. Той се повишава с 47.6% на годишна база, при намаление на годишна база от 25.5% за август 2009 г.

http://www.dnevnik.bg/pazari/2010/10/15/977506_tekushtata_smetka_e_izliazla_na_izlishuk_v_kraia_na/

Обърнете внимание на коментарите на ICO 77 и Free to choose

Източник:
Видяло се е, ще целувате ръка на Дянков и ще искате прошка, Криза вече няма.

Други мнения на Римл@нин-а има в частния Клуб Политика. Някога имаше общност от форума Политика на dir.bg - немалка част от които напуснахме дира и благодарение на някои кадърни души (мн.ч. от "душа") сред нас получихме независим форум. Чудех се дали да не разправя повече за тая епична история, чието начало е още в дълбоката древност на форумите на Гювеча и съдбовно свързана с Павката като модератор, но се отказвам. Има по-древни и по-мъдри форумци, които някой ден ще я разкажат. Това е една от двете истории на български политически форуми, които си струва да не останат само във виртуалното форумно небитие, защото логиката на еволюцията им е до голяма степен показателна за еволюцията на обществото. Другият подобен стойностен форум е този на в."Сега" - където някога, пак в дълбоката древност, основна група мислещи избягаха от форума на "Монитор".

"История на бг политическите форуми" - не би ли звучало интересно ;-)

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Меродавното списание “Икономист” тези дни направи преглед на ситуацията около конкурентните проекти за газопроводи от Централна Азия до Европа. Анализът излезе с оптимистично заглавие – “Разрушаването на руския газов монопол в Европа вече не е нереално”. В текста колегите определят европейския газопровод “Набуко” като “водещ проект” и изтъкват редица фактори, които му дават предимство пред руския “Южен поток”.

Не съм специалист и не съм се ровил толкова дълбоко в темата, че да мога да кажа дали и доколко всички аргументи в анализа са правилни. Сигурен съм обаче, че поне един от тях е абсолютно погрешен и това ме кара да изпитвам страх, че в случая оптимизмът е леко прибързан. И дано да е само леко – защото като всички нормални хора и аз искам да бъде разбит руският газов монопол, който влече след себе си политически натиск и проблеми.

Става дума за онзи пасаж в текста, който излага накратко българската позиция по въпроса и в който се казва: “България още е разярена от прекъсването на газовите доставки по време на руско-украинския газов конфликт през януари 2009. София иска да намали енергийната зависимост на страната от Русия, а не да я увеличи.” Е, как пък от тези две изречения поне едното не се оказа истина?

Защото всъщност истината е следната. Първо, в България почти никой вече не помни – част от хората просто са забравили, а друга част съзнателно са забравили – случилото се през 2009-та година. А съм забелязал, че като си разярен за нещо, не го забравяш толкова лесно. И обратно – ако си забравил нещо, то няма как да си разярен заради него. Второ – София никога не е казвала, че иска да намали енергийната си зависимост от Русия. Нещо повече, ако се съди по конкретните стъпки, които се предприемат през последните няколко месеца, става съвсем ясно, че официална София всъщност продължава да увеличава тази си зависимост. И го прави с удоволствие, като се имат предвид резултатите от последните разговори на Алексей Милер тук и усмивките, които по този повод раздаде публично българският министър Трайков.  

Ако аналитиците на “Икономист” още живеят с информацията за българската позиция от миналата година, когато премиерът Борисов и финансовият министър Дянков направиха опит да поведат политика на дистанциране от руската енергийна експанзия, време е да се коригират. От лятото насам тази политика вече не е актуална, играта стана друга.

Защото сме божем европейци, управляващите в България наистина не се отказват и няма да се откажат  открито от “Набуко”, но в действителност правят всичко възможно “Южен поток” да се случи преди него и така практически да обезсмислят европейския за сметка на руския проект. Колеги, ако по този въпрос не вярвате на мен, питайте президента Първанов, той всичко ще ви обясни, защото следи работата отблизо.

Така че проявите на оптимизъм по отношение на България в европейския печат са хубаво нещо, но само когато се базират на реалности, иначе водят до опасни самозаблуди.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

[видео]

[край на видеото]

Благодаря на poor, че с клипа, който ми показа, ме присети за безумно-шашавата анимация "Кошмари преди Коледа". Все си падам по такива смахнати неща. Като другите филми на същия режисьор - Тим Бъртън: "Едуард Ножиците", "Бийтълджус", "Слийпи Холоу", "Булката труп", "Чарли и шоколадовата фабрика"...

Не пропускайте и клипа на poor - великолепен като визия, общо внушение и настроение къвър на "Alabama Song (Whisky Bar)" --> http://www.youtube.com/watch?v=NLMp50iK0G0]

Не ми хареса обаче "Алиса..." на Тим Бъртън. Стори ми се прекалено политизиран, приземен, сиреч ограничен към някакви днешни реалности. Може би съм преголям фен на оригинала и затова не ми се нрави версията на Бъртън. А може би с всяка киноверсия на добра книга е така - след като си я чел, и най-гениалният режисьор не може адекватно да реализира това, което вече имаш в главата си.

Което за пореден път иде да ми каже, че най-големите съкровища се крият в собствената ни глава. "Дребният" проблем е, че обикновено нито знаем това, нито дори да го знаем, ни е ясен пътят, по който да ги постигнем.

Благодаря на всички, които изразиха отношение, като гласуваха в анкетата тук и по този начин ми помогнаха да взема решение.
До момента са гласували 151 човека и приблизително 80% от тях заявяват, че нямат нищо против да публикувам и детско съдържание. Само по себе си, действително е по-добре детските притчи и терапевтични приказки да си имат свое местенце, но в момента ми е истински проблем да разработвам още един блог и така ме облекчихте. :)
В анкетата беше зададен въпрос, какво разбирам под терапевтични приказки за деца. Ще повторя това, което написах там - обхващат изключително широк диапазон. Една примерна категоризация, на която попаднах: дидактически, художествени, диагностични, профилактични, лечебно-психологически, медитативни. Нямам за цел да давам толкова силен психологически привкус на нещата, защото не съм и специалист. Ще качвам това, което имам в наличност - поучително-възпитателни; такива, които биха подпомогнали преодоляването на някои детски страхове и/или проблеми в общуването и много рядко дидактически - такива, които подпомагат усвояването на нови знания за света, ако особено много са ми харесали.
Най-общо, ще гледам да не разводнявам прекалено тематиката на блога. И когато съдържанието е адресирано към детска аудитория, ще слагам етикети в скоби веднага след заглавието, така че тези от потребителите, които не проявяват интерес, да не си губят времето. За някои от притчите е трудно категорично да се каже, че са за деца или за възрастни и това ми създава известно затруднение как да ги маркирам, но с такива ще процедирам, както преценя на момента.
Благодаря ви още веднъж!

Advertising Agency: Memac Ogilvy, Dubai, UAE

Изтрита, заради Google Reader, който не позволява премахване.

---

| | Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email

Днешният пътепис ще ни води до един музикален фестивал, който стана много популярен в с последните години. Представям ви разказа на Елида за тазгодишния концерт на Продиджи в Бургас. Моля някое добро другарче да регистрира разказа в Свежо :) Приятно четене:

Prodigy в Бургас

Петък сутринта. Алармата звъни в 4:30. Прибрала съм се от рожден ден малко по-рано. Обличам пуловер, защото ми се спи и ми е студено. Елена идва с такси, за да стигнем до гарата. Не знам как точно се е зародила идеята да се ходи с влак и в какво състояние съм била, за да се съглася, но е факт, че го направих. Кратката ми версия за случилото се е, че не бях пътувала с влак от повече от 10 години и сега проумях, че има причина. Още по-кратката е нещо като БДЖ, you suck. И крадете лога. Това ви е най-малкият кусур, но все пак трябва да го спомена. Не знам как никой не е умрял все още в тези влакове и как машинистът не е направил някоя по-сериозна грешка – на фона на тази жега би били повече от разбираемо. Трябва да отбележа и гадният скърцащ звук на гарата, който е там явно по всяко време на деня и който лично на мен ми действа като бургия в мозъка. Както и да е. Помотахме се, установихме, че не знаем разликата между перон и коловоз, но пък „1и” е за „първи перон (коловоз?) изток”, а малко по-късно бяхме съвсем щастливи, когато разбрахме (по трудния начин), че не е нужно да слизаме на долния етаж, за да стигнем до него. Заспах много скоро след качването във влака и се събудих почти умряла, защото още бях с пуловера, а вече минаваше 10. Ироничното е, че в този момент си мислех, че ми е топло и че потта по челото е горната граница. Колко съм била наивна... [geo_mashup_map]

Пристигането на гарата в Бургас

е все едно някак си се пренесъл в Куба – има кафе, полуголи тъмни хора, но няма вентилатори. Лично аз си мисля, че в Куба има много вентилатори. В Бургас няма. Потегляме към „главната”, за да си намерим нещо за ядене и след 10 минути вървене пеша, аз се сещам, че не съм си купила билет за София и се наложи да се върнем. Опашката за билети е нещо, за което ти трябва предварителна психическа подготовка – няма вентилатори! (Натъртвам на вентилаторите, за да разбереш колко утопична е самата идея за климатик), има много хора и е много, ама много топло – въздухът наистина не се движи. На опашката момичетата са със зачервени рамене от тежестта на раниците и саковете, правят си вятър с каквото имат и внимават да не припаднат. Пред мен групичка гърци си купува билети за понеделник – res на касиерката, която ги обслужи на английски, а бе на видима възраст 50+. Пред мен има някакво русо момче, което се прави на много важно и разбиращо, но и той се мота 5 минути преди да обясни точно какво иска. Идва моят ред и тук настъпва шок в главата ми – за леко интро ще кажа само БДЖ, you suck: резервацията на билети става чрез една купчина листчета, на която има нарисувани схеми на местата във вагоните и жените с химикал задраскват заетите места. Малко преди това бях задала риторичен въпрос на Елена защо няма автомати за продажба на билети и че това би улеснило всички. Както казах, наивна съм. Вече съм купила билети за мен и Дени (по-късно ще ми благодариш за пътуването) и се насочваме към квартирата, защото Марто ми е обяснил кротичко, че те също не са яли. Оглеждаме се за таксита и малко се колебаем – предната вечер ми бяха изчели старателен инструктаж да внимавам на гарата, защото са „мошеници”. Гледам им цените – 0.79лв./km – верно са мошеници. За доста кратко време установявам, че май това е цената, промърморвам нещо за къси разстояния, а и вече ми е все тая. Квартирата се оказва близо до входа на фестивала (разбирай 15-20 минути пеша) и аз съм щастлива. Там сме много хора, но пък все едно ни е сефте да сме дядовата ръкавичка. Излизаме, защото трябваше да се отиде до плажа и поради известната ни способност да се организираме, отиваме всички вместо част от групичката да се отдели и да отиде да яде. А и нека не се лъжем – яко си е да ходиш пеша в 14:00 при 38°C. Чувството да влезнеш в помещение с климатик след това е сравнимо само с прераждане. Имаме кофти опит от влизането миналата година и сме решили да бъдем там рано, освен това се е заформила

мантра “Apollo почват в 9”.

Тук благодарности на Илиян, който ни подари програмка с часове. Илиян също така ни уверяваше, че има още много такива програми и беше прав – накрая почти можехме да се замеряме с тях. Няколко думи за организацията – поздравления за това, че има няколко входа. Малко е тъпичко, че хората с еднодневен билет не можеха да напускат фестивала. Това винаги ме кара да се чувствам като някакво животно, затворено в кошара, което много ме дразни. Продължавате да събирате всякакви течности на входа, което също е глупаво в моите очи, но както и да е. Като цяло влизането е много по-лесно. На самата територия на фестивала се създава странното впечатление за по-свободно движение. Може би някой е помислил за усвояване на пространството. Няколко крачки по-напред разбирам, че еди-кой си вход бил само за фотографи и отказвам подавания ми Cosmopolitan. Благодаря. Насочваме се като хрътки към главната сцена, все едно има шанс концертът да започне по-рано и ние да видим нещо уникално. Сцената е по-голяма, изглежда по-стабилна и това ми харесва. Звукът с нищо не дразни. Забелязваме, че хората носят картонени чаши на Beck’s и с Марто ни стига само един поглед, за да си кажем „Всичко е по-добре от Tuborg”. Стигам само веднъж до бара, където симпатично момиче с треперещи ръце ми сипва бира. През останалото време някой друг се жертва в името на общото благо, за което не мога да изразя благодарността ми. Тоалетните са разделени на женски и мъжки, което е симпатично. Имаше и чешма, но дори не съм правила опит да боравя с нея, особено след като видях как един младеж се опръска целия.

На сцената са Gravity Co.,

гледам, че публиката е доволна. Нужни са две реплики между Нина и мен, за да обсъдим Явор по женски, след което се заемам да огледам публиката. Има хора със зелени коси. „До някои не е достигнало мемето”, казва ми Марто и пак се смеем. За други не мога да си обясня какво правят там, но концентрацията на алкохол, видима в очите им, обяснява много. Малко се притеснявам накъде ще ги избие тия всичките, защото не се славя с особено едър ръст, а това все пак не е симфоничен концерт. Все тая. Продължавам да си зяпам и някой донася брой на Vice. Да, знам какво си мислиш – освен че все още излиза, явно и никой не им е казал, че съществува tumblr.

[singlepic id=6616 w=320 h=240 float=center]

Става 21:00, излизат Apollo 440.

Юън се раздава, скача по сцената и ние също нещо пеем. Решаваме да се преместим по-напред, заформяме се по-сериозна групичка, всички постепенно спират да шават напред-назад. Лично аз останах малко радушна към изпълнението на Apollo 440, но всички други казаха, че им е харесало, така че навярно наистина е било добро. Сбогуват се с нас, ръкопляскаме и пак можем да се отадем на приказки.

[singlepic id=6615 w=320 h=240 float=center]

Мокра съм. Надавам по едно ухо на музиката в паузата, която е доста добра, а публиката като че ли не чува – естествено има неща на Kill the noise, не реагира на това и изобщо е малко странно... Мисля, че и тук се забавлявах да снимам значките, които Мартин ми подари, а той от своя страна се забавляваше да ми дава още. В крайна сметка имам три значки и не знам колко снимки на тениската ми. Наближава 11, вече не чувам какви песни пускат, слухът ми се е настроил само за едно. Момче, което знам от предишни концерти и което съм си кръстила Митко, ме пита поне три пъти за колко са обявени

Prodigy,

после колко е часът и всеки път ми казва, че ще почнат с 30 минути закъснение.

Топло е. Мокро е. Светлините стават по-заглушени. Звукът за тяхна сметка става по-ясен. Тълпата е готова. Всички погледи са вперени в сцената и чакат появата им. На няколко пъти се подлъгваме, докато накрая те наистина излизат. -- Нямам нищо по-сносно като видео материал, всичките завършват с моето подскачане, съжалявам... Нека го кажа направо – когато Prodigy са прохождали на сцената, аз съм прохождала на училище. Не мога да ти разкажа историйки за първите им албуми и какво съм правила на тях, когато те са излезнали. Не мога да ти разкажа нищо за първия им концерт тук през 1999, защото и тогава съм била на крехка възраст. Напълно в духа на тези мисли аз харесвам последния им албум. Едно от първите неща, които казах за него, беше „Абе все едно слушаш истинските Prodigy, обаче в осъвременен вариант”. Щях да се подразня, ако имаше повече стари парчета. Целта на този концерт не е такава, освен това те имат нов албум, така че не е нужно да лежат на стари лаври и да се държат като застарели рокаджии, изпълнявайки основно неща отпреди 15 години. Не мисля, че някой може да се оплаче от сет листа на този концерт. Но да се върна на самото изживяване – топло е, задушно е. Никога не съм била толкова мокра. На няколко пъти се усеща как публиката иска да изкрещи повече, но просто няма сили. Недоволствахме, че са ще бъдат малко над час, но след първата песен си даваш ясна сметка, че повече не би оживял. Това е. Максим крещи Are you hot?!?, а ние надаваме неопределен вик. През останалото време, когато може, той ни подканва с All my Bulgarian people. Командва ни, а ние нямаме нищо против да бъдем подчинени. Мартин е плътно зад мен и ме пази, а в някакви стотни от секундата ме пита какво се случва с пулса ми. Тук е моментът да обясня, че моят сърдечен ритъм в нормално състояние е 80-90 удара в минута. Можеш да си представиш какъв е бил в този момент. Настава суматоха в главата ми, не знам кое парче след кое е, само знам, че умирам от удоволствие. World’s on fire, too close, you’re too close to the wire; Take me to the hospital, welcome to the scene of the crash; Breathe (Funny, eh?); I hear thunder, but there’s no rain ииии...Абе ДА!!! Хората не се бутат особено, по-скоро е с цел да видят сцената, отколкото нещо друго. На няколко пъти някакви идиоти се врязаха, но няма да го коментирам. Очаквах да е доста по-страшно. Чуват се викове Smack my bitch up и тя накрая идва. Максим вече се гаври с нас, знае, че ни притежава. Кийт ни гледа победоносно и знае същото. Крещи Down, down и ние, естествено, слушаме. На сън да ни бутнеш, знаем в кой момент настъпва кулминацията на песента. Всички скачат. Имал си шанс да поемеш въздух, ясен поглед към сцената и в този момент си направо окрилен. Някъде тук Никола ми подава бутилка вода и си поемам глътка. На фона на всички загубени течности и изтощение, това си е направо дар. Всичко завършва с Out of space. Хората толкова щастливо размахват ръце и пеят, че за момент можеш да си помислиш, че си на реге концерт и всички говорят за мир и любов. Няма и помен от хаоса преди секунди. Накрая те слизат. Знаем, че няма да се върнат. Нямаме и сили да ги молим.

Изтощени. Мокри. Мръсни. Без глас. Главата ми се пръска от жегата. Искащи още. Изтощени.

Губят ми се моменти тук. Гледаме се с празни погледи и невярващо към сцената. След малко някой се съвзема и формираме дълга индианска нишка към морето. Прекъсвам я, защото виждам Антон и хвърляйки му се на врата, му крещя „Казах ли ти, че албума е добър, казах ли ти, че албума е добър!!! Убиха ни!”, а той само кима. Адреналинът продължава да ни държи още малко, но след малко се стоварваме на плажа и не можем да мръднем. Пред сцената има прави не повече от 20 човека. Има и някои мърдащи, но приличат на зомбита. Разговорът се върти около едно. Поглеждам се – в пясък съм до коленете, тениската ми е мокра, нямам глас, жадна съм и все пак, ако ме питаш, бих се гмурнала пак там. Превъртам в блаженство моменти от концерта и наистина, наистина се чувствам добре.

Andy C заедно с MC GQ

трябваше да започнат в 1:00, но някой прояви разум и не го направиха. Почнаха след 2:00. По неизвестни причини аз имам сили за още танци, даже подканвам хората около мен. MC-то започва с First of all, I want you to give it up to the Prodigy и ние пак крещим. После ни смаза главите. [caption id="" align="aligncenter" width="610" caption="Prodigy на Spirit of Burgas"][/caption]

Обича да повтаря Tell me what you want, tell me what you need и след около час танци съзнанието ми крещи Rest!!! Всъщност самият MC GQ е доста добре оформен физически и дори само да го гледаш е удоволствие. Примирявам се с тази мисъл и към 3 и нещо се предавам и сядам на пясъка. Учудващо някои все още имат глас и крака. Продължава с това, че не вярва какво е видял. Преди последната песен спират всичко и той ни поздравява за подвига – разказват ни как са били по концерти, фестивали, но такава публика не са имали. Завършва с Thank you for having us here и дълбок поклон. Завършва с парче на Sub Focus, докато самият Andy C ни снима за спомен. Добре де, дори да го правят всеки път, пак е яко. Пък и наистина си заслужавахме похвалата. Тръгваме си размазани. Ходим бавно. Краката ме болят, дясното ми коляно почти се е отказало да ме слуша, имам мускулна треска на ръцете от махане. Ушите ми не пищят и не са заглъхнали, така че искрено поздравявам за озвучаването. По пътя към квартирата минавам през бордюрите с внимание, каквото никога не съм им отделяла – имам чувството, че и най-малката пречка би ме накарала да се строполясам и да не мога да продължа. Тотално блажено изтощение. Индианската нишка в квартирата за банята продължава и вече към 6 съм заспала. Мисля, че сънувах пак концерта. Сутринта си пиша съобщения с Дени, за да се разберем къде да се чакаме под предлог, че всички спят и не искам да ги будя. Всъщност нямам глас и сили. Оставям бележка на Елена, че тръгвам и им пожелавам весело останалите вечери. Напълно съзнателно бях решила да бъда само за концерта на Prodigy. Не исках нищо друго да ми размива впечатленията, както и бях сигурна, че след тази вечер всичко останало би ми бледнеело. Няма да описвам

прибирането с влак, който тръгва в 15:40 от Бургас и пристига с 30 минути закъснение в София

Ще кажа само, че за тези два дена изкарах всякакви токсини от моето тяло. Може би това трябва да е алтернативната реклама на влаковете тук. Когато се прибрах в София, продължавах да бъда превъзбудена и мислено да се намирам на същия концерт. Днес, понеделник, продължавам да говоря с променен глас, но пък спомените все още извират и извират в главата ми. Благодаря на Елена, Марто, Мартин, Нина, Никола, Жорката, Антон и на всички, които бяха там тази вечер и без които със сигурност изживяването не би било и ½ толкова добро. Ако трябва да направя кратко описание на вечерта, мога да кажа само, че бях чувала легенди за концертите на Prodigy, но това е нещо, което трябва да се види, за да се разбере и изживее. Със сигурност могат много повече. И искам пак. Край Автор: Елида Караиванова Снимки: авторът Още снимки от морето: [nggallery id=43]

28 септември 2010г., ж.к. Дружба. Всяко ново начало пониква от края на някое старо начало. Мисля, че това се опита да ни каже утрото, преди да се сбогува.

Още по темата:

1. София следобед
2. Нежна е нощта
3. Малка/Голяма гара

видеото във Vimeo.

Ирина Каракехайова за лошите майки.

ХРАНАТА КАТО НЕОБХОДИМОСТ

Мъж влиза в ресторант. Поръчва супа. Сервитьорът я носи и се отдалечава. Клиентът го вика отново и му казва:

– Опитайте супата!

– Защо, какъв е проблемът?

– Опитайте супата!

– Солена ли е?

– Опитайте супата!

– Безсолна ли е?

– ОПИТАЙТЕ СУПАТА!

– Добре, добре… Ще я опитам. Къде е лъжицата?

– А–ХА!

ХРАНАТА КАТО ХРАНИТЕЛНИ СЪСТАВКИ

Веднъж френският екзистенциалист Жан Пол Сартр седял в любимото си кафене и пишел. Сервитьорката се приближила и го попитала какво ще пие. “Кафе със захар и без сметана, както винаги”, отговорил Сартр и продължил да пише. След малко сервитьорката се приближила отново и казала: “Съжалявам, мосю Сартр, свършила ни е сметаната. Какво ще кажете за кафе със захар и без мляко?”

ХРАНАТА КАТО ОБЩУВАНЕ

Когато попитали големия комик и музикант Хени Янгман каква е тайната на продължителния му брак, той отговорил: “Отделяме време да ходим два пъти седмично на ресторант. Вечеря на свещи, лека музика, танци. Тя ходи във вторник, аз – в петък.”

ХРАНАТА КАТО УДОВОЛСТВИЕ

Дай на човека една риба и ще го нахраниш за деня.

Научи го да лови риба и той ще стои по цял ден в лодка и ще пие бира.

–

Форум Храна, 27 ноември 2010

РЕГИСТРИРАЙ СЕ

България бе привлечена в Южен поток в Румъния, пише „Газета.ру“ Москва, 16 октомври /БТА/ След като Газпром сключи споразумение за Южен поток с Румъния, България рязко се активизира: аналогично споразумение с тази страна трябва да бъде подписано следващата седмица, пише руският вестник „Газета.ру“ в електронното си издание. Експерти казват, че Русия е използвала Румъния, за [...]

С Н. бяхме тръгнали на „БСП - Бесни страшни пенсии“(оригинално заглавие RED), което доказва, че има преводачи с чувство за хумор и в България, но се оказа, че филмът е предпремиерен, с неприлично високи цени, та остана вариант 2 – „Писател в сянка“.

лирично отклонение
Въпреки че The Mall е съвсем прясно предприятие, и всичко е чистак-бърсак ново, не знам какво си мислят собствениците на заведенията на последния етаж. Досега не съм попадал на нищо, което става за ядене, освен в безобразно скъпото ресторантче в дъното. Може би трябва да се обърна следващия път към KFC и да не правя експерименти със средиземноморска, здравословна или българска кухня. В заведението за средиземноморска кухня ми сложиха кюфтетата директно върху хартията на таблата (няма майтап!), а кюфтетата в българската кухня бяха кофти. Рибата още не съм я пробвал, но са ѝ обявили доста смели цени. Суши не ям в момента. Добре че има „Старбакс“ където пък се пуши на масите отвън, но не сменят често пепелниците. Хейт даден. 

„Писател в сянка“ има всичко, необходимо за един як политически трилър - политик с магическа харизма (Пиърс Броснан), талантлив писател, който иска да изкара някой паунд (Юън Макгрегър) и разни други по-периферни, но зловещи персонажи.

Напоследък ми върви да дращя материали на политическа тематика, та, сюжетът за писател близо до политиката, ми се видя интересен.

Роман Полански е майстор на съспенса (демек на напрежението във филма) и зрителят не се отпуска нито за секунда с глупости. Всяка минута е двусмислена, всеки миг е на ръба. Отлична режисура.

Ким Катрал, вече поузряла, говори с идеален британски акцент и играе специалната помощница в работата и в живота на премиера Ланг (Броснан), като че ли щедро взаимствал черти от характера на Тони Блеър.

Действието се развива в типичен Хичкок стил, в прекрасна изолирана къща на остров, на брега на морето, с лошо време и трупащи се загадки.

Иначе сценарият е пълен шит (боклук) и представлява долнопробна и съшита с бели конци (ама много, много, МНОГО бели конци) теория на конспирацията. Героите се държат като надрусани и винаги предприемат най-опасните и нелогични действия, които да ги вкарат във възможно най-тежки проблеми. И така до финала.

За съжаление, политическите трилъри трябва да имат поне приличен сценарий.

Изборът на режисьор, преследван от закона, съвсем не е случаен. Гледай на свой собствен риск. 3/5