Чували сте песента Desert rose на Sting, нали? Пуснете си я сега, защото ще ви е нужна за следващата снимка.

Кадър, заснет от NASA и както космонавтът описва, това е една прекрасна есенна нощ над източното Средиземноморие.

Не е ли истинска пустинна роза? Брилянтен показател за разликата между дивата пустиня и пренаселения Кайро. Чудесната видимост е допринесла за този прекрасен кадър, предоставен от астронавтите в NASA.

А как ли би изглеждало целият източен бряг на Средиземно море-със своите хиляди години история, останки от десетки цивилизации и могъщи градове.

Забележете колко огромен е всъщност град Кайро…Как се вижда от небето. Невероятно снимка, наистина.

По случай именния си ден (11.11.) Вики си има задграничен паспорт, така че стига да е с двама ни, може да напуска България когато си реши…

Понеже в последно време много се говори за личните документи, бързаме да ви зарадваме – опашките доста са понамалели, а и (не знаем дали принципно или само в нашия случай) когато видят малко бебе, хората като цяло отстъпват ред.

Ако и вие сте родители и възнамерявате да вземете хлапето си с вас в чужбина, трябва да му издадете задграничен паспорт. Самото издаване протича на три етапа:

1. Адресна регистрация в общината.

Преди да преминете към подаване на заявление за паспорт, трябва да се направи адресна регистрация на детето в общината. Нужно е:

1. Акт за раждане на детето.

2. Да заплатите съответната такса (не повече от 5 лв.)

3. Единият родител с личната си карта да заяви адресната регистрация на детето. Ако адресите на двамата родители са различни, детето се регистрира на адреса на майката, така че съветът ни е тази стъпка да се извърши от нея.

Получавате бележка за постоянна адресна регистрация на детето. Цялата процедура отнема 15-тина минути без чакането на опашка.

2. Подаване на заявление за паспорт в районния участък на МВР.

Това е частта, свързана с най-много бумащина и най-много чакане, така че се въоръжете с търпение и следните документи:

1. Акт за раждане на детето – оригинал и ксерокопие, което остава в МВР.

2. Бележката за постоянна адресна регистрация от общината (етап 1)

3. Документ за платена такса (10 лв. за обикновена поръчка) – в  по-цивилизованите районни има възможност да си платите и на място.

4. Личните карти на двамата родители. Присъствието на двамата родители също е задължително!

Заявлението се попълва на място на самото гише и се подписва лично и задължително под зоркия поглед на съответния служител на МВР. Ако имате претенции за изписване на името на латиница (както в нашия случай – искахме „Victoria“ вместо „Viktoriya“), отбележете го в заявлението – това е единствената ви възможност да го направите, после става много сложно.

Детето се снима също на място, като родителят трябва да го държи в поза „раждането на Симба“ (виж картинката).

Получавате талонче с номера на заявлението и датата на получаване. Цялата процедура отнема около 30 минути, без да броим чакането на опашка.

3. Получаване на документа.

Това е най-лесната част, още повече, че цивилизовано можете да проверете дали документът е издаден и готов за получаване ето тук:

http://nld.mvr.bg/nld/nweb.nsf/fVerification

След като получите потвърждение (обикновено доста преди посочената в талона дата), можете да отидете и да си вземете паспорта от паспортната служба. Нужно е да отиде само единият родител с талончето. Цялата процедура отнема по-малко от 5 минути без чакането на опашка.

Полученият паспорт е с валидност 5 години.

Да се пази на сухо и проветриво място. Да се използва с удоволствие и мярка

Подобни публикации

• 27.10.2010 — За майките-пушачки (8)
• 04.08.2010 — Книги за родители и бебета (5)
• 11.07.2010 — Благодаря ти! (39)
• 26.06.2010 — Анкета: Имате ли деца? (4)
• 12.10.2010 — 13 октомври – International Suit Up Day (1)
• 01.02.2010 — Little Chopper 2010 (5)
• 09.01.2010 — Триизмерен портрет от паспортна снимка (3)
• 24.03.2009 — Татко си има нов блог. (3)
• 12.08.2010 — За една детска площадка (3)
• 05.08.2010 — Пойнтерът не е само указател в информатиката… (1)
• 08.07.2010 — Виртуалният офис на КАТ (8)
• 20.05.2010 — „Икебана“ или „Блус за двама“ (1)
• 13.04.2010 — Един незабравим уикенд в Единбург (5)
• 28.01.2010 — Центърът на зимна София – в една снимка (5)
• 12.01.2010 — Сайт за луксозен апартамент под наем (11)
• 30.12.2009 — Сватбата ни… (14)
• 28.10.2009 — Броеници (20)
• 07.07.2009 — Дъждове, дъждове… (8)
• 22.04.2009 — Изображения от Рим – преди и сега (2)
• 25.01.2008 — "Как се запознах с майка ви" (How I Met Your Mother) (7)

Социални мрежи:

Невероятни мотори от Япония (30 снимки)

За да разгледаш снимките влез от ТУК

Президентът Георги Първанов ще участва в граждански форум на тема “България – на другия ден” на 11 ноември, от 10.30 часа в зала 3 на НДК по покана на Инициативната група за свикването на форума. Това се казва в съобщение на официалната електронна страница на президентството. В това си беше разчетена пък откровена покана към журналистите от името на президента.

Вече стана известно, че в т. нар. Инициативна група влизат благоевградският кмет Костадин Паскалев, бившият депутат земеделец в 37-ото, 38-ото, 39-ото и 40-ото НС Борислав Китов, бившият началник на Генералния щаб на армията, посланик в Македония и съветник на президента ген. Михо Михов, както и бившият директор на Главна дирекция "Гранична полиция" по времето на Румен Петков, а преди това през 90-те години началник на Специализирания отряд за борба с тероризма и директор на СДВР по време на януарските събития от 1997 г. ген. Красимир Петров.

В групата са гимнастикът Йордан Йовчев и борецът Валентин Йорданов.

Ректорът на Медицинския университет в Плевен Григор Горчев, директорът на Института за философски изследвания към БАН професор Васил Проданов, бившият председател на Организацията на евреите в България "Шалом" Емил Кало също са сред организаторите на форума.

След разискванията по темата „България – на другия ден” ще бъде обсъдено създаването на гражданско движение „Алтернатива за българско възраждане” (АБВ). Участниците ще търсят отговор на въпросите: Защо на България е нужна алтернатива и кои са националните цели, които могат да ни обединят.

Политологът Евгени Дайнов определи начинанието като едно голямо бъдещо ОФ, което може и да не се състои. Идеята е движението да бъде учредено в следващите месеци, да има структури по места, а начело да застане координационен съвет от трима души. Дали това ще бъде гражданско движение, което ще се превърне в политическа партия по примера на НДСВ и ГЕРБ, и кой ще е плеймейкърът и основните играчи, предстои да видим, се пита Фрогнюз.

Този въпрос вече е почти отговорен. И ако президентът Георги Първанов прави опит да се разграничи, то стана ясно, че служителката в администрацията на президента Мариана Тодорова е запазила зала 3 в НДК за 7 часа днес. Нейното име се споменава и сред включените в инициативната група.

Проверка на „По света и у нас” установила, че името "АБВ" - Алтернатива за българско възраждане е било запазено със заявка в Софийски градски съд още през пролетта на тази година от същата тази служителка в президенството - Марияна Георгиева Тодорова. Петмесечният срок за пазене на названието изтекъл в началото на октомври и на 11 октомври въпросната служителка е подала втора заявка за продължаване на срока за запазване. Пред СГС е уточнено, че на 11 ноември предстои учредително събрание на сдружение с обществена полза "АБВ - Алтернатива за българско възраждане", уточниха в "По света и у нас".

От свои източници те научили, че опит да запази същото име е наравил и представител на крило в БСП, но неуспешно, защото закъснял - няколкото дни от месец октомври, през които названието е било свободно, вече били изтекли.

Поканите за днешния форум също са се разпространявали през президентството.

Така че ОФ-то „АБВ” си е на „Г”.

„Не искам парите от моите данъци да се харчат така”, казва по този повод Иван Бедров.

Над 70,000 студенти се събраха вчера в Лондон на протест срещу решението на консервативното правителство да вдигне цените на студентските такси в университетите. Когато шествието стигна до Милбанк Тауър – сградата на управляващата Консервативна партия обаче, протестът се превърна в метеж, след като стотици студенти нахлуха в сградата на Консерваторите и започнаха да я рушат.

Някои от мненията на хора, участващи в протеста:

„Макар, че според правителството това е нужно, за да се помогне на икономиката, знеам със сигурност, че има много други начини“

„Трябва да помислим за какво и за кого е образованието; да разберем, че то е за цялото общество, а не просто начин да си купиш право да печелиш пари“

Вълната от „икономии“, или т. нар. „мерки за фискална строгост“ които европейските правителства избраха за справяне с кризата, предизвикаха редица протести в Гърция, Испания, Белгия, Германия, Ирландия, Литва, Португалия и др. Протестът в Англия (страната с най-голям дълг в Европа) е най-мащабният до момента. За разлика от САЩ (най-големият длъжник в света), където правителството избра стратегия на икономически стимули и покачване на дълговете и дефицитите, страните от ЕС още в началото на 2009 г. започнаха да орязват социалните услуги и да намалят дефицитите, за да могат да продължат да обслужват дълговете си. Важна тук е думата „обслужват“, а не „изплащат“.

Животът на длъжника не е лесен. Въпросът е само: когато дойде време за банкрут, както вече стана в Гърция и Исландия, „как ще стане пречистването“ – с бърза детоксикация или с бавна агония? Бързата детоксикация е кошмарът на банките, а бавната агония е кошмарът на хората. Засега и Европа, и САЩ вървят по пътя на бавната агония. Но бунтовете обикновено забързват нещата.

Въпреки твърденията на МФ за рекордно ниска доходност по държавните облигации, статистиката ни показва нещо съвсем различно. Според данните на Европейската централна банка през октомври дългосрочните лихви на България продължават да са високи – по-високи от българските лихви са само лихвите във фалирали или проблемни страни. Това, разбира се, има негативно влияние върху инвестиционния интерес към България и върху нивата на банковите лихви в страната.

Лихви по дългосрочни държавни облигации в местна валута, октомври 2010

Източник: Европейска централна банка

На графиката по-горе се вижда ясно, че най-високи лихви има в страните, които са фалирали и разчитат на подкрепа от МВФ (в зелено – Гърция, Латвия, Румъния и Унгария). След това се нареждат други страни, които имат тежки финансови проблеми (в сиво – Ирландия и Португалия) и веднага след тях е България. Т.е. България е наредена веднага след най-проблемните страни, нещо което въобще не е за хвалба.

На графиката по-долу се виждат данни за развитието във времето на рисковата премия за България (разликата между български и немски дългосрочни лихви). През октомври тя е цели 347 базисни точки (3.47%) – високо ниво, и в исторически, и в сравнителен план. Голямо намаление на рисковите премии имаше в първите 6 месеца на управлението на правителството, когато то твърдеше, че ще балансира бюджета. След това, раздуването на дефицита увеличи рисковите премии.

Разлика между българските и немските дългосрочни лихви, %

Блогът за икономика 2010

Лесопарк Липник се намира близо до Русе. Това, вероятно, е един от най-благоустроените градски паркове. Има си от всичко по много - гора, полянки, алеи и красиво езеро с живописна пътечка през него, сякаш плочките са над водата.

На яркочервен фон президентът Първанов обяви днес в София целите на проекта си АБВ ( Алтернатива за българско възраждане) като непартиен, но не и антипартиен, атакувайки по всички възможни начини партия ГЕРБ, но без да спомене по какъвто и да било начин грешки и слабости партията (си), управлявала най-дълго през прехода, включително в рамките на [...]

Само преди 2 дни петчленен състав на Върховния административен съд (ВАС) остави в сила Наредба щ 3 на Министерството на финансите. Документът задължава всички производители на алкохол и горива да монтират измервателни уреди в складовете си, които да бъдат постоянно свързани с Агенция “Митници”. Държавата твърди, че ще получи с 250 млн. лв. повече от акцизи. Бизнесът твърди, че вече е похарчил десетки милиони, за да монтира новите уреди. И добре че го е направил навреме, защото съдът засега отказа да спре действието на наредбата. А можеше и да не го направи.

Само този пример е достатъчен, за да си представим колко огромна е властта на Върховния административен съд. Само с това решение съдът засегна интереси за десетки милиони. Не е необходимо човек да е много учен, за да е стигнал до следния извод - където има много пари, има и много натиск. Най-различен. Поредицата решения на ВАС за приватизацията на БТК заслужават отделна страница в историята на институцията. И там ставаше дума за милиони. Списъкът с подобни случки е дълъг, защото ВАС е единствената институция, където да бъдат оспорвани решенията на Министерския съвет, на Българската народна банка, на Висшия съдебен съвет… Откъдето всъщност идва проблемът.

Висшият съдебен съвет (ВСС) избира в понеделник председател на Върховния административен съд, след като досегашният председател Константин Пенчев беше избран за омбудсман. ВСС се състои от 25 магистрати. Т. е. успешният кандидат трябва да събере повече от половината гласове, за да бъде избран. Дотук нормално. Сега идват ненормалните неща: кандидатът е само един и на всичкото отгоре вече има 17 гласа. Кандидатът е председателят на Софийския градски съд Георги Колев, а 17-те осигурени гласа са на 17 членове на ВСС, които подписаха неговата номинация. Най-слабото определение за ситуацията е, че изборът е предрешен и всъщност няма да има избор.

Последният председател на Върховния административен съд Константин Пенчев рязко се открояваше от останалите ръководители в съдебната система - диалогичен, откровен, признаваше пороците на системата. Не е без значение, че по време на мандата си не успя да се забърка в някой от типичните за магистратите пикантни скандали. Летвата е вдигната и данъкоплатците заслужаваме ако не по-добър кандидат, поне публичен избор.

Тази ненормална ситуация засега не личи да притеснява тези, които временно управляват държавата. Реакция има от гражданското общество, отделни медии и Съюза на съдиите, който призова за публично изслушване на единствения кандидат. Съюзът дори намекна в декларацията си за възможна сделка между управляващите и ВСС - избирате точно този председател, а ние ви оставяме да изкарате мандата си. Контекстът на подобна сделка са идеите за законови промени, които да прекратят мандата на този ВСС и да доведат до избор на нов.

Тази ненормална ситуация засега не личи да притеснява президента, премиера, председателя на парламента, правосъдния министър, лидерите на основните политически сили. В тази ненормална ситуация личността на кандидата не е най-важното. Но пък не е и съвсем без значение. Не са без значение въпросите и малкото отговори около имотното му състояние. Георги Колев има кариера на полицай, завършил е школата в Симеоново. Твърде много станаха с този профил в управлението…

коментар от в.Пари

картинка: slate.com

Сподели във Facebook

Какво не е наред в webmasterbg.org?

Продукти за 4 порции:
6 едри ябълки
3 глави целина
250г орехови ядки
4  листа къдрава зелена салата
4ч.л. майонеза
4ч.л. заквасена сметана
щипка сол

Приготвяне:
Листата зелена салата се измиват много добре. Вземат се 4 стъклени купички на столче . На дъното им се поставят листата зелена салата. Ябълките и корените целина се измиват, обелват и стържат на едро на ренде. Слагат се в купа. Ореховите ядки се смилат. В купичка се разбиват майонезата, сметаната и щипка сол. Ореховите стърготини се слагат в купата с настърганите продукти. Добавят се майонезеният сос. Салатата се обърква добре. Разпределя се в 4-те купички. Поднася се охладена.

Днешният пътепис може с голямо удоволствие да бъде ползван като пътеводител за приятно прекарване в Истанбул. Приятно четене, водач ще ни бъде Ико:

Истанбул за неделя

Миналата седмица някъде към вторник с Магито си говорихме да ходим някъде. Почти на майтап споменахме Истанбул, но решихме, че колко му е да отидем. Не го обсъждахме въобще. Аз дори веднага писах на двама от couchsurfing, които познавам там, и единия веднага отговори, че няма проблем да ни приюти. До петък все още не беше ясно дали ще ходим, но решихме да го направим, като дори си взема понеделника почивен ден. Така с Магито и Митака в събота рано (6 часà) сутринта потеглихме. Аз вече два пъти съм бил в Истанбул, но сега ми беше като за първи път. Предишните пъти (1 2) все бях по работа и не съм имал време да се разхождам колкото си искам. А и за първи път отивах с моята кола и се наложи да шофирам из Истанбул. Както знаете там движението е ад – всеки бибитка и се движи където си иска. С магистралата също ми беше малко неясно как стават нещата – има едни карти, които се зареждат и после автоматично ти взима от кредита. Проблема е че приемат само кеш. Ако нямате турски лири (както ние), чичката на гишето е и ченчаджия. Естествено не по най-добри курс. Все пак се оправихме някак си. Soner, host-а ни от couchsurfing живееше в азиатската част на града и така аз за първи път бях в Азия. След като минете моста над Босфора дори има табела „Welcome to Asia“. На обратно естествено е „Welcome to Europe“. След като пристигнахме първо се срещнахме със Сонер, което беше добре, защото ни обясни как стоят нещата с придвижването и кое къде се намира. За първата вечер решихме да разгледаме централната част около Таксим, а старата част (и най-туристическите обекти) да оставим за следващия ден, който ще бъде целия на наше разположение. Това ми посещение в Турция не беше така кулинарно, както предишните, но хита ни бяха едни сандвичи с риба, които ги продават от едни сергии и ги има на много места. Препоръчвам ги !

[singlepic id=6902 w=600 h=450 float=center]

Сергия за рибни сандвичи

От целия ми престой най ме изкефи, че фериботите са градски транспорт :) Така ние отивахме и се връщахме всяка вечер с корабче. Много по-приятно от рейсове. Дори им научихме разписанията и спирките. Така за лира и половина отиваш или се връщаш от Европа.

[singlepic id=6903 w=600 h=450 float=center]

Ферибот – градски транспорт

Първата вечер изкарахме в най-оживеното място в Истанбул – разбирайте тази

главната улица от кулата Галата до площад Таксим (не знам как се казва*)

Хванахме си корабчето от Кадъкьой (където бяхме) до Каракьой и от там пеша. А то народ, народ, народ ! Наистина пренаселено. Нашата главна по време на нощта на музеите и галериите не важи. Наистина е едно море от хора. По някое време не издържаш и свиваш по малките улички, където положението е само малко по-добре. Наистина не бих ходил всеки ден там, но това стълпотворение от хора просто трябва да се види. Разходихме се, пихме по една бира (нещо което не се намира навсякъде и е скъпо), видяхме нощен Истанбул и с корабчето в 10, обратно “в къщи” :)

[singlepic id=6904 w=600 h=450 float=center]

Тълпа към площад Таксим

Неделята започна сравнително късно (след като се наспахме почти до 10). Първо отидохме със Сонер на закуска и чай в едно крайбрежно заведение с изглед към Босфора и старата част на Истанбул.Всъщност закуските взехме от една пекарна по пътя и бяха много вкусни (и сладките и солените). Това беше и най-дългото време през което се видяхме със Сонер. Поговорихме си за пътешествия и културните обичаи на народите. Към обяд хванахме

ферибота за Еминьоню,

което на практика е стария квартал на Истанбул, в който са и повечето туристически забележителности. Започнахме ги подред – джамията Еминьоню, египетския пазар за подправки, парка Гюлхан, замъка Топкапи, света София, Синята джамия. След това отидохме в

Yerebatan Sarnici** – нещо като огромен подземен резервоар за вода

от византийско време. Място за което не бях чувал, но Сонер ни го препоръча и много се радвам че го посетихме. Вече е направено доста туристическо, но е приятно за разходка и много успокояващо с тази спокойна вода навсякъде и все още капеща от тавана. Сонер ни каза че целогодишно е с почти постоянна температура и през лятото се разхлаждаш там, а зиме е топло. Всъщност това беше единственото нещо за което платихме вход (10 лири).

[singlepic id=6905 w600 h=450 float=center]

Цистерна на Юстиниан (Yerebatan Sarnici)

След като се нагледахме на туристически забележителности седнахме в един ресторант да хапнем и оставихме че вече е 18:30 т.е. Капалъ Чарши вече е затворена и няма смисъл да ходим. Останахме да доразгледаме

Синята джамия

и дори изчакахме да свърши вечерната им молитва, за да влезем вътре. Там съвсем случайно попаднах до един турчин който много бавно и разбираемо на английски обясняваше доста интересни факти за джамията. Като например как целия таван е бил черен от дългите години използване на свещи за осветление и чак през 80-те години са изрисувани нови, който би трябвало да са като оригиналните. Точно мислихме да хванем последния ферибот от Еминьоню в 9 часа, когато решихме

да разгледаме една временна изложба

точно пред света София, озаглавена „1001 inventions – discover the muslim heritage in our world“. През деня опашката беше огромна (все пак беше безплатно), но сега беше по-малка и решихме да изчакаме. Направена и е от англичани и наистина е МНОГО интерактивна. Първоначално гледате едно кратко филмче, след което се влиза в една по-голяма зала пълна с мултимедии. Има видеа, игри, макети, touch екрани … дори една малка стаичка в която управляваш всичко само с движение на ръцете си. Наистина цялата изложба беше най-интерактивното нещо, което съм виждал. Ако имате път към Истанбул до 5 октомври, Ви препоръчвам да разгледате.

[singlepic id=6906 w=600 h=450 float=center]

Изложба 1001_inventions

Тръгнахме да се прибираме, но въобще не бързахме – все пак това ни беше последната (макар и втора) вечер в Истанбул :) А и трябваше да вървим чак до Каракьой … по пътя хапнахме пак рибен сандвич, правихме снимки … изпуснахме ферито в 9:30, след това в 10:00 … а знаехме че последното е в 11 (в неделя вечер бяха през половин час). Ако изпуснехме и него беше по-добре да си търсим хостел, отколкото да хващаме такси :) Все пак успяхме да се приберем много приятно с корабче. След това един душ набързо и в леглото. Бяхме доста изморени. Сутринта трябваше да станем в 6:30, защото в 7 трябваше да излезем заедно със Сонер. Това ни беше последния ден и нямаше как да останем, след като той тръгне за работа. Общо взето нямахме план какво да правим този ден. Първо естествено отидохме на закуска с чай. Там обсъдихме вариантите. Сонер беше споменал за едни острови близо до Истанбул – Принцовите острови, и на мен много ми се ходеше. Маги и Митака май нямаха много желание, но в крайна сметка успях да надделея. Дано не ми се сърдят за това. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Принцовите острови (Princes’ islands или Adalar)

са 4 по-големи острови, които са на около час с ферибот от Истанбул. Интересното при тях е че по тях не се движат коли. Има само пожарна, полицейски и линейки. А аз видях и няколко товарни електромобила. Честно казано не им трябват коли на хората там – островите са малки и основния транспорт е велосипеди и каруци (има и карети, който са като таксита). Ние отидохме само на втория остров – Burgazada (ada е остров на турски, така че просто БургаЗ :) . Много ми хареса ! Явно след Самотраки и Гьокчеада съм станал любител на островите. Малки къщички, китни заведения, не е претъпкано с хора … и конкретно тук – няма спрели коли навсякъде по улиците :) Успях и да си топна краката и в Мраморно море ! Вече замислям ново пътешествие до там с посещение на четирите острова (може четири дена – четири острова :) ). Билетчето за ферибота от Истанбул е 3 лири.

[singlepic id=6907 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=6908 w=320 h=240 float=right]

Из Бургазада, Принцови острови – забележете, че няма коли

[singlepic id=6910 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=6909 w=320 h=240 float=right]

Крайбрежни заведения и пристанището на Бургазада

След като се върнахме от островите, вече трябваше да тръгваме към България. Дори Сонер ни беше казал, да изчакаме да мине поне 10 часа сутринта преди да тръгваме да излизаме от Истанбул, защото трафика е ужасен. Ние тръгнахме чак след обяд, когато беше по-спокойно (ако това може да се каже за движението в Истанбул) и благодарение на GPS-а не се мотахме много. След Истанбул се чувствам една идея по-опитен шофьор :) Иначе след това магистралата е дълга и скучна. Добре че имаше кой да ме сменя. Спряхме в Одрин да разгледаме, защото Маги и Митака не бяха ходили, но наистина беше за кратко. И честно казано след Истанбул ми се стори доста постно. За границата за пореден път успяха да ме изнервят ! Първо не знам защо попаднахме в ужасно задръстване в което всеки се навираше от всички страни, а в крайна сметка колоната беше по една кола, второ имаше *много* коли (не знам защо ?!?), трето имаше един момент в който половин час въобще не помръднахме … но всичко това беше нищо в сравнение с държанието на българските митничари и цялата система на границата. Навсякъде въпроса беше колко цигари носим (сякаш не може да отидем в Турция за друго) и много ги изненадвахме като нямахме никакви. Общо над 2 часа стояхме на границата (за това време можехме да се приберем в Пловдив). Не стига границата ами 2-3 километра след това едни полицаи ме спират и отново – „от къде идвате ?“, „колко цигари носите?“ … ако нещо са пропуснали митничарите, те да намажат. Дори ми намериха че светлината на задния регистрационен номер не ми свети и се заядоха за нея … но явно като видяха, че няма какво да ми вземат ме пуснаха без нищо. Като изключим последната част сме много доволни от пътешествието ни. Ето така трябва да се получават нещата – просто решаваш и тръгваш. Всичко останало си идва само. Времето беше с нас – на Burgazada снимах един термометър, който показваше 34 градуса. Дори и вечер беше идеално за разходки. Разбира се Истанбул не може да опознае за 2-3 дена, затова някой ден пак ! Снимките ми от пътешествието са тук и тук. Автор: Христо Илиев Снимки: авторът * Булевард Истиклял – бел.Ст. **Цистерна на Юстиниан – бел.Ст. Още снимки от Истанбул:

• Още преди да се създаде, АБВ на Първанов лансира една от най-спекулативните теории в политиката изобщо – че правилният път на демократичното общество е не партньорството, включващо и нормалната практика на противопоставяне, дори силно, между партиите, а някакво си цялостно обединение 

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Най-хубавите мустаци на всички времена са на художника Салвадор Дали – стана ясно от една електронна анкета. За тези, които не се сещат как изглеждат мустаците на  въпросното Дали, мога да ги опиша така – артистични до извратеност, иронични до наглост, изтънени до изтънченост и вирнати до небесата с присъщата на гения скромност. В класацията следват звездата от кеча и киното Хълк Хоган, физикът Алберт Айнщайн, актьорът Чарлз Чаплин и други. От патриотизъм, но и не само, аз бих класирал доста напред и геройските мустаки на нашенския войвода Панайот Хитов, но организатори и участници очевидно не са били патриоти.

Не съм въодушевен от тази класация, някак несправедлива ми изглежда. В края на краищата, мустаците са природна даденост, не можеш изначално да си ги избираш, както не избираш родители и родина. В този смисъл те могат да се отглеждат, но не могат да се сравняват така, на ангро. Ако отглеждаш красиви рози в градината, не участваш с тях в състезание за лалета, нали? Пък и доста потенциални победители в случая са дискриминирани, като не са допуснати до участие – например онези жени, които определено имат мустаци, макар да не се хвалят с тях публично, както и мъжете, които не носят мустаци, но биха могли да си пуснат и да спечелят.

Това ми даде повод да се запитам например как ли би изглеждал вече-не-президентът Георги Първанов с мустаци. Трудно е да си го представим, защото през годините той неотклонно се придържа към съвременната представа за сериозния човек, който ходи гладко избръснат и сме свикнали да го възприемаме голобрад като яйце. А специално при него съществува и допълнителният въпрос кое от лицата му е истинско и на кое от тях най-добре можем да си представим естетически прораснало въпросното украшение – на човешкото му лице, на агентурното, на политическото…..

Дали ще успеем? При всички случаи покрай проекта АБВ ще успеем ако не друго, то поне да видим каква почва е намерила и да си представим докъде може да стигне с пипалата си политическата растителност, прикачена на физиономията на Първанов. А оттам и докъде може да ни докара новият стар месия, ако пак му повярваме. То вече някои неща станаха ясни, де, но да ви призная, граждани, известното не ме прави оптимист за бъдещето на първановите мустаки в споменатата световна класация. Което, от друга страна, си е добра новина.

На първо място имам предвид съставът на десетчленната “инициативна група”, която се очаква да превърне България от място, където след толкова години комунизъм обществото поне прави опит да възроди демократичните си традиции и да възприеме европейските ценности, в място, където се възражда алтернативата на тези традиции и ценности – азиатската имперска диващина, която едва-едва прикрива срамотиите си със смокиново листо. Този състав наистина е пъстър. Сред него виждаме един кмет, един икономист /при това жена/, двама спортисти и двама професори, има си представител на малцинствата, хора от армията и полицията, привлечен е и един бивш политически противник от уж десния земеделски спектър.

Цялата тази компания от иначе напълно одиозни фигури явно в очите на Първанов изглежда нещо като гръбнак на бъдещо правителство и вероятно така ще се разпознае от подопечните на президента медии, които пък ще се опитат да го внушат и на обществото. Само че аз не съм сигурен, че обществото, колкото и ниски да смятаме неговите критерии, ще се съгласи, че генерал Красимир Петров, който изпрати полиция и жандармерия да бие беззащитни хора по софийските улици в горещите зимни дни на 97-ма, може да бъде лице на едно бъдещо достойно управление. Нито пък генерал Михо Михов, който има собствено мнение по даден въпрос само когато Първанов му обясни какво собствено мнение трябва да има. А какво да кажем за проваления отвсякъде десен политик Борислав Китов, който явно в случая е нещо като мъжки вариант на Мария Капон. Но няма нужда да коментираме всички. Ясно е, че  единственият човек в тази компания с реално отношение към политиката, е кметът на Благоевград Костадин Паскалев. Само че той от една страна е достигнал тавана си на некомпетентност, а от друга – също е човек от миналото, не от бъдещето, както и самият му политически бос Георги Първанов.

На второ място – голям интерес сред мен породи лозунгът на инициаторите: “Не е време за обяснения кой е ляв и кой е десен, днес залогът е бъдещето на нашето отечество!” Колко малко думи, граждани, а колко много причудливи и силно разклонени политически мустаци в тях.

Единото им пипало очевидно се е протегнало и цели да сграбчи в челичен юмрук душите на възможно най-много наивници изсред кохортата на патриотите български с отправеното внушение, че отечеството е в опасност, щом самото му бъдеще е заложено. Вероятно на карта са имали предвид. Второто мустакато пипало се опитва да поддържа и задълбочава сред обществото старата, добре известна като неистина, но и добре служеща на кукловодите версия за това, че в момент на опасност няма леви и десни, всички сме едно. Чували сте я, предполагам, във всякакви варианти, част от които – сътворени и изразени на българска почва от самия Първанов в различни изказвания: българските политици трябва да загърбят противоречията помежду си; деленето на сини и червени е вредно за България; да се обединим, за да преодолеем кризата /по избор – ситуацията, да излезем с чест от положението и т.н./

Това е една от най-спекулативните теории в политиката изобщо – че правилният път на едно демократичното общество е не партньорството, включващо и нормалната практика на противопоставяне, понякога дори силно, между партиите, а някакво си цялостно обединение. Зад завесата на подобни внушения, граждани, може да се забележи как винаги надзърта мустакатото лице на диктатурата, на тоталитаризма – било украсено с мустаците на Хитлер, било с тези на самия Сталин, всъщност разлика няма. Истина е, че в България в момента нещата са на малко по-друго ниво, затова реалното проявление на тези обединителни призиви не води чак до там. Но пък ни води все по-дълбоко в тресавището на политическия популизъм, в което затъваме вече десет години и от което измъкването по принцип е адски трудно.

Още едно мустакато пипало, което се протяга от споменатия по-горе лозунг, за да ни стисне за врата, е претенцията, граждани. Претенцията, че ние, учредителите на АБВ-то, сме най-големите патриоти, защото виждаме опасността; че сме най-умните, защото знаем как да я избегнем; и след като сме най-умните, ще трябва да се обедините около нас, каквото и да ви струва това. Да сте забелязали някога някой политик, когато  призовава към обединение, да има предвид, че то трябва да се състои около идеите или фигурата на някой друг политик, не около него самия? Е, аз не съм, поне по нашите географски ширини не съм виждал, а и не съм чувал за такъв случай.

Третият фактор, който ме кара да мисля, че мустаките на бъдещата първанова партия няма да настигнат по хубост онези Дали, а ще продължат да предизвикват само отговори на въпроса “дали?”, е следната заявка на инициативната група: “на България е нужна алтернатива, която поставя в основата ценностите, заложени дълбоко в българския дух и държавност. На форума ще бъде потърсен отговор на въпросите защо на България е нужна алтернатива, каква алтернатива и кои са националните цели, които могат да ни обединят.”

А тази заявка поражда редица неясноти. Как така например първо твърдим, че на България е нужна алтернатива, а чак после обсъждаме защо е нужна тя. Казваме, че тепърва ще си задаваме въпроса каква точно да бъде алтернативата, след като предварително сме отговорили, че тя ще се базира на ценностите на българския дух и държавност. В това отношение ми липсват поне две уточнения – дали въпросните български ценности включват или изключват европейските, които ние като общество така или иначе сме приели засега за пътеводна звезда, а също – кои точно исконни ценности на българския дух и държавност се имат предвид. `Щото ние си имаме много и разнообразни, също като видовете мустаци по света.

Например дърпането надолу в казана на онзи, който макар и малко изплува отгоре, си е нашенска традиционна ценност отвсякъде. И от векове. Също рубладжийството, както бае ви Захария Стоянов определя способността ни винаги да си слагаме наколенките, щом само си помислим за Големия брат Русия. Е, рубладжийството не е чак толкова стара ценност на българския дух и държавност, само от няколкостотин години. Но и тя се е превърнала вече в традиционна, поне сред част от населението и родните ни политици-патриоти. Имаме също ценност, чрез която изповядваме необходимостта от пълно сразяване, включително физическо, на всеки мернал се наоколо политически и идеологически противник, за да не би той да попречи на предприетата от нас и само от нас правилна линия на управление в полза на хората. И така нататък. Мисълта ми е, че добре е да знаем към кои ценности наистина се придържат Първанов и героите около него, та да си направим сметка дали те са и наши или само техни си.

Да кажат, де! – ще каже някой. Ама не казват, напомням аз. Само настояват и искат да им вярваме, че единствено с големи ценности АБВ-то ще ни такова занапред като народ. Че ще ни обслужва политически и морално, имам предвид, вие какво си помислихте.     

А от всичко дотук според мен следва, граждани, че ако трябва да опиша с малко думи онази част от мустаците на президентския проект, които засега се виждат публично, бих казал, че те са всъщност антипод на гореописаните най-хубави в света мустаци на Дали: извратени са, без да са артистични, нагли – без капка ирония, искат да ни водят по тънък лед към реализация на тънки сметки, ала им липсва всякаква изтънченост, вирнати са до небесата, но само вирнати – без скромността на гения да ги краси.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Едно предаване на „Стани богат“ ме накара да се погавря с Ники Кънчев. Става дума за предаването от 9 ноември, в което той показва обща култура за Северна Африка и какво означава „медина“ (брех колко арабска дума!).

Шкумбата пее „Мами блу“ и то на няколко езика. С това показва, че е най-добрият избор за дипломатическа служба и се връзва с професионализма на правителството.

Ако човек види жив дракон, той ще вярва в него до края на живота си.
А ако види умна, красива, порядъчна жена, даже сто пъти да види, пак няма да повярва.
Какво ни кара така да се доверяваме на драконите?

Ако човек види жив дракон, той ще вярва в него до края на живота си.
А ако види умна, красива, порядъчна жена, даже сто пъти да види, пак няма да повярва.
Какво ни кара така да се доверяваме на драконите?

Почва като че ли да се оформя 10-ти ноември като ден на паметта. Денят, в който хората си спомнят. А в България това е много полезно занимание, защото паметта по традиция е къса.

Ще ви разкажа за моето ранно детство почти без политически детайли. Имах интересно детство, неприличащо много на това на другите деца около мен и може би това още ми влияе, а може би не.

Майка ми беше стюардеса в БГА „Балкан“. Баща ми беше инженер, който прекара цялата си кариера в Министерството на енергетиката и НЕК. За времето си бяха хора с възможности и бяха виждали и други държави освен България.

Първите ми спомени, обаче, са от село. Роден съм по една случайност в Пловдив, около 20 дни след смъртта на дядо ми, и естествено, съм кръстен на него.

Та първите спомени са ми как разнасям едни списания Мурзилка (съветско списание за съвсем малки деца, с целулоидна грамофонна плоча с приказки и песнички на руски между страниците) на село, под вековното дърво на мегдана (и май затова селото се нарича Брестник) и някакви хора непрекъснато се интересуват на колко съм години. На две и половина, обяснявам с гордост.

Не обичах да живея на село, защото беше нечовешка скука, особено вечер. Не ми даваха да си играя с други деца, освен с братовчедките ми, които бяха в съседното село и не ги виждах много често. Книжки имаше малко и бързо ги научавах наизуст, играчките ми бяха омръзнали до смърт. Можех също да правя експерименти с кокошките в двора или да ровя в градината.

Живеех с баба ми и сестра ѝ (леля ми, така ще ѝ викам). Живеех при тях, защото родителите ми, въпреки че имаха хубави професии, работеха на смени и на ненормиран работен ден и нямаше как да се занимават с мене. Така че, аз растях на село. С баба ми ходехме на гости непрекъснато, аз се познавах с приятелите ѝ, пред които рецитирах стихотворения и таблицата за умножение. Най-трудно ми беше 7 х 8, така че като го казах правилно за пръв път, си спомням, че баба ми беше наистина горда с мен, а точно тогава бяхме на гости на приятелско семейство, в което мъжът свиреше на акордеон.

Въпреки, че не ме пускаха да излизам, къщата беше много социално място - изсипваше се цялото село на гости, защото баба ми –
а) беше добра шивачка, имаше шевна машина „Singer“ с педал и маховик отпреди войната (Втората световна), подарък за завършването на гимназия;
б) разполагаше с годишните каталози на „Некерман“ и много броеве на „Бурда“, които майка ми влачеше от чужбина, които бяха нещо като библията на соц. консумеризма.
в) обличаше цялото село и си докарваше по някой лев с шиене докато беше жива. Особено натоварено беше в сезона на сватбите.

Баба ми имаше същия или почти същия модел шевна машина. Аз много харесвах орнаментите ѝ, особено сфинкса, и се наслаждавах на перфектните форми на американския промишлен дизайн. След половин век интензивна употреба златистите неща се бяха поизтрили. Машината натрупа към 65 години стаж преди да се пенсионира в началото на 90-те. Какво ли щяхме да правим без държеливата немска и американска техника отпреди войната? Снимка 

Като се замисля сега, то си е било направо като селски моден клуб, като съвременно кафене с манекенки и с Fashion TV на стената.

Бях измислил многобройни игри с копчета (война с копчета, артилерия с копчета, надбягване с копчета, мозайка с копчета, строителство на крепости с копчета), с карфички и с парцалчета. Имах едни раирани червени стъклени копчета и едни раирани сини стъклени копчета, които съставяха основата на двата враждуващи отбора, а разни метални, пластмасови и дървени изделия се присъединяваха към една от страните според ситуацията.

Леля ми работеше в пощите и на работното ѝ място имаше нещо фантастично интересно дори за днешните разбирания - тръбна пневматична поща, с която умирах да си поиграя малко. Веднъж успях и това ѝ докара мъмрене по служба.

Най-големият празник наставаше, когато нашите ми идваха на гости и особено, когато ме взимаха в София. Но понеже си бях доверчив и шматка, чак когато минавахме над река Марица при връщането в Пловдив, разбирах предателството и се захлупвах на задната седалка на колата да рева и да удрям с юмруци.

“Ллека Маллица, не искаам, не искаам плли баба, не искаам.“

Но и при баба си имаше екстри, които ги нямаше в София, като есенния панаир, който беше като посещение на друга планета, където обичах гигантската надуваема кукла на Мишелин, невероятните забити в небето жълти кранове, палатата на ГДР заради огромното детско влакче с планини, гари, тунели и села, съветската палата заради макетите на ракети и спътници, страхотните природни снимки и играчките, които никога не видях извън палатата и палатата на ФРГ, където всичко изглеждаше страхотно, дори помпите и дрелките. Лошото беше, че беше проблем стигането до там – селските рейсове ги командироваха на други маршрути и тези, които се появяваха все пак в селото на големи периоди, бяха натъпкани до козирката и успявахме да се качим чак на третия-четвъртия.


Спомням си, че баба ми няколко пъти се включи в изработката на кукерски маски за селото, а кукерските маски, производство на баба ми, имаха една много приятна особеност. Част от декорацията им – поради лъскавите си червени, зелени и сребристи хартийки, бяха бонбоните „Карамел Му“. На готовата продукция не посегнах, но опустоших с кеф производствените излишъци.

Много обичах да ходя с баба ми на сватби, защото обичах да гледам окичените с гердани от сини десетолевки булки (в онова „идеалистично“ време процъфтяваше финото изкуство на money-art-а), да слушам оркестъра и да хапвам постни лозови сърмички и кебапчета. Сватбите се провеждаха в нещо като платнен хангар, който се опъваше като гигантска армейска палатка на някоя улица и на което му викаха „салаш“, с дълги дъсчени маси и дървени пейки покрай двете стени.

Също така, в много редки случаи с баба ми и леля ми ходехме в Родопите до Бачковския манастир или за шипки.

Но да се върнем на София. Всичко в София беше страхотно. Нашите си бяха купили голям апартамент, в единствения блок в район от селски тип (Хладилника, зад „Кошарите“) със зашеметителна гледка (тогава) към Витоша. В първите години нямаха пари за обзавеждане, тъй че в началото карах колело на висока скорост по стаите. Колелото толкова ми харесваше, че исках да бъде при мен в банята, докато се къпя. Тогава нямаше и отопление и през зимата беше неприятно студено - отоплявахме се с два самоделни радиатора, изработени от някакви индустриални отпадъци, които имаха дупки отгоре, където нашите доливаха вода с чайник, за да компенсират изпарението. Когато нашите купиха първата газова печка, беше голям празник, защото поне около нея температурата през зимата беше ок.

В София имах много приятелчета. Както при всеки нов блок, заселниците предимно са млади семейства, с прецизно семейно планиране, така че в тайфата бяхме около 15-тина хлапета с разлика 1-2 години и предимно момчета. Това предразполагаше към военно-стратегически игри - фунийки (прадядото на пейнтбола), стражари и апаши, шпаги и картечници (от бъзовите храсти около блока), клечки (в купчините пясък около блока, нареждаш клечките в редичка и с камък гледаш да събориш всички клечки на конкуренцията), както и към много изобретателни пакости.

Например, веднъж намерихме магнетофонни ленти в боклука. Връзвахме единия край на лентата на оградата на правителствената болница, а другия край на някое дърво в горичката и залягахме в храстите, да чакаме да се появи някоя кола. Нещастният шофьор виждаше лентата, мислеше си бог знае какво, набиваше спирачки, обикновено късаше лентата, от прозореца изгърмяваха няколко особено сочни псувни и ако беше по-кибритлия шофьора, тръгваше да ни гони из горичката. Ние обаче бяхме на собствен терен и обикновено се откопчвахме със здрави уши от полесражението.

Всъщност целта ни беше научна - да изследваме дължината на спирачния път на различните марки коли, да съберем колекция от такива следи и да задоволим любопитството си кои коли оставяха най-зрелищни следи по асфалта. Мисля че „Варшавите“ и старите „Волги“ бяха без конкуренция.

Следва продължение.