Министърът на икономиката Трайчо Трайков казва, че ако цената на едро на дизела в България е по-висока, трябва да има повече внос. Ако няма повече внос, значи или има картел между търговците, или има затруднения при вноса.

Общо взето, правилно съждение. Дори нещо повече – двете неща са свързани и се свеждат до затруднения при вноса. Защото картел може да има само ако е трудно навлизането на пазара. Ако навлизането на пазара е лесно, картел не може да има, дори компаниите много да искат да го направят.

В крайна сметка, всичко се свежда до въпроса с тежестите при внос на гориво в България – и доколко те могат да се снижат. Както вече писах, това е основната възможност да се увеличи конкуренцията и да се намалят разходите, т.е. да се намалят цените.

Но тук възниква по-важен въпрос – защо въобще се приемат тежки и скъпи административни изисквания без никаква оценка на разходите, без никаква оценка на влиянието върху пазара, без никаква оценка на ползите от тези изисквания? В крайна сметка, немалка част от тези изисквания са приети от сегашното правителство. Може би е време икономическият министър да започне да изисква такава оценка на въздействието или дори да я извършва сам – и да се бори против всякакви необосновани административни тежести, идващи от неговите колеги. Най-добре да получи право на вето към всяко утежняващо бизнеса регулиране и да използва това вето когато се налага. Защото ако никой не върши тази работа, то регулирането ще расте безкрайно, както и неговата икономическа цена.

Разбира се, министър Трайков не бива да пропуска и изискването за биодизел, както и начина му на приложение в България – все пак, неговото министерство е отговорно за закона за ВЕИ и биогоривата. Тук също може да се направи нещо. Между другото, това отново е скъпа регулация с недоказани ползи (биогоривата е спорно дали са екологични, но в същото време очевидно повишават цените както на храните, така и на горивата). Което пък трябва да ни напомня, че когато се приемат изисквания на ниво ЕС е добре да участваме, да правим анализи и оценки на ползите и разходите и да защитаваме разумен подход – защото в противен случай ще плащаме тежестта.

Като говорим за евродирективи и тяхното прилагане, вчера се дискутира и това, че в България задължителните запаси от нефт и нефтопродукти също са вменени като тежест основно на бизнеса и тази тежест ще расте, тъй като още не сме достигнали минималните изискуеми равнища (твърди се, че Лукойл-Нефтохим има 400 милиона лева инвестирани в запаси). Но тази тежест не може да се намали – би могла само да се прехвърли в по-голяма степен към държавата, което обаче в крайна сметка също ще се плати от данъкоплатците. Така че тук едва ли може реално да има облекчение.

Блогът за икономика 2011

В Перник няма театър! – мине не мине и някой компетентен търкулне тая фраза, без да се замисля. Разбира се, в такъв случай, който и де е изказващия се, има на ум проточилия се ремонт на опожарената през 2004г. театрална зала. Възстановяването й така и не се случва, но в Перник има театър – така да знаете.

Доказателство за това е поредния спектакъл на културното средище, създадено още преди повече от 90 госдини и сега съществуващо като Общински драматичен театър „Боян Дановски”.

Снощи в не най-удобната за театър зала на някогашния Пионерски дом се игра „За мишките и хората” по знаменития Стайнбек. И това наистина си беше истински театър.

Като ги питаш хората какво се сещат при споменаванета на името на именития американски писател, повечето отговарят различно – „Тортила Флет”, „Улица „Консервна”, „На изток от рая”, „Пътешествие с Чарли”. По-малко се сещаха „За мишките и хората”.

Сега обаче за всеки перничанин, който отиде да гледа новия спектакъл, няма съмнение, че това ще бъде траен спомен.

Трудно беше да си представиш отнапред „мачото” Асен Блатечки заради бандитския образ на повечето му роли като режисьор на подобна пиеса, която е за нежните чувства, вярното приятелство и за надеждата. Още по-трудно преди да го видиш е да си представиш как този хашлак ще изиграе грубия, недодялан, як като бик, но нежен в душата си Лени Смол. Това обаче се оказва не само възможно, но и превъзходно.

Пиесата тече близо два часа, без антракт, но зрителят е ангажиран с всяка реплика и мизансцен и трудно на пръв поглед може да открие режисьорски грешки. Не може даже да проумее триковете, които са използвани за по-силно внушение, защото и те са майсторски.

Актьорът Блатечки и патньорът му Калин Врачански ( в ролята на Джордж) са популярни от телевизора, но в „Мишките и хората” те са своите персонажи. И ако Асен Блатечки представя може би най-доброто от себе си и прави повече от успешен опит да вникне в психологията на нетепичния за него образ на глуповатия и много нежен Лени, то Калин Врачански засега е малко плах пред пернишката публика, но неговият Джорж носи силното послание за приятелството.

Традиционно силни образи са изградили и добре познатите на перничани актьори Илия Добрев, Божидар Попчев, Васко Чушев, Алексей Кожухаров, Васил Банов, Иван Чипиков и Васко Пенов. Запомняща е и новата за театъра Силвия Петкова като сърпуга на Кърли.

Към химерната мечта за собствена ферма на двамата близки човеци Лени и Джордж води и оригиналната сценографска работа на Антония Попова и избраната от Христо Намлиев музика.

Спорове може и да има, но за мишките и за хората като зайци, за които да се грижи някой Лени, дълго ще се говори в Перник.

Една непроизнесена реч…

Неджла Келек *

На сутринта преди пристигането си в Германия турският премиер Ердоган посети конгрес в защита на децата в Истанбул. Там той препоръча на младото поколение да си избере като идеали за подражание султан Мехмед, завоевателя на Цариград и Мустафа Кемал Ататюрк, основателя на Турция. Ердоган се провикна: „Вие сега сте на възрастта, на която султан Мехмед завладя Истанбул. Сред Вас е Мустафа Кемал на бъдещето!“

Както някогашните султани

пред поданиците си в цариградския хиподрум, вечерта, но вече в поп-арената на Дюселдорф, Ердоган бе посрещнат триумфално от подбрани в джамийските общности на Германия 10 хиляди сънародници. Пред тях той изнесе предизборна реч, по страшна от всичко, което можеше да се допусне. Премиерът се обърна не към интегрираните и асимилирани турци в Германия, а към своите мюсюлмански братя и сестри.

Ако Ердоган бе държавник, проникнат от европейската идея, който се застъпва за европейските ценности, който вниква в политиката на Турция и желае интегрирането на сънародниците си, живеещи в чужда среда, той нямаше да се държи сякаш е дошъл в Дюселдорф на роднинско гости. Тогава той трябваше да изнесе съвсем друга реч, вместо да се обръща като някакво „бате“ на „ти“ към хората, а щеше да им говори с респект на „Вие“.

Речта, която щеше да е добре да чуем от турския премиер можеше да звучи така:

„Уважаеми дами и господа,

преди 50 години Вие бяхте принудени да напуснете Вашата страна, Вашата родина, Вашите семейства, защото по онова време Турция не беше в състояние да Ви осигури работа, сигурност, здравна помощ и образование на Вашите деца. Дълбоко съжалявам за това и съм безкрайно благодарен за шансовете, които Европа Ви предоставяше през всичките тези години.

Готови заради по-добър живот в новата родина на

най-тежката работа в най-сложни условия,

вие носехте полза и на двете ни страни. На Германия – чрез своето трудолюбие, а на нас – чрез финансовата помощ, която редовно оказвахте на семействата си в Турция, чрез безбройните къщи, изградени там със заработени от Вас пари.

Знам, че междувременно много от Вас живеят в Германия като второ и трето поколение. Мнозина са решили да станат граждани на тази страна. С това доказвате, че сте готови да поемете отговорност за новата си родина, че желаете да участвате в развитието на нейното общество. То означава, че Вашите деца са част от германското общество и говорят езика на тази държава. Това е похвално. Сред Вас има лекари, предприемачи, писатели, работници и държавни служители. Искам да пожелая на всички Ви успех по Вашия път!

Сред Вас има и такива, които се чувстват у дома в двете култури – в турската и в германската. Те са онзи мост, който ни свързва и който осигурява взаимното проникване на всичко най-добро, което има в двете култури. Други пък биха желали да се върнат обратно, но се опасяват, че може да не се ориентират в старата родина на бащите си. Готови сме да помогнем на тези хора за да могат да се интегрират в днешна Турция. Защото на нас ни е нужно богатството на техния натрупан опит. С тяхна помощ ще продължим да изграждаме страната си и по-лесно ще станем част от Европа.

Но сред Вас има и немалко на брой, които сякаш никога не са напуснали своето село, които искат и тук да живеят както си знаят,

според старите традиции,

все едно че са останали завинаги там. С това обаче те възпрепятстват напредъка на своите деца и внуци. Към тях се обръщам днес: необходимо е да напуснете селото и духом, защото и в модерна Турция тези села нямат бъдеще. Възползвайте се от шанса да промените своя живот, помогнете и на децата си да стъпят на крака!

В багажа, с който сте дошли в Германия, вие носехте и Корана. Свободата на религията в Германия Ви дава възможност да строите джамии и да водите живот на вярващи мюсюлмани. Това е човешко право и ние сме категорично решени да гарантираме необезпокояваното упражняване на това човешко право и в Турция.

Нека християните строят своите църкви, а алевитите – своите молитвени домове. Ние трябва така да съблюдаваме своята религия, че тя да помага на хората, да ги утешава и успокоява. При това е време да проверим дали в името на религията не се легитимират и някои всъщност отживели времето си традиции и обичаи. Защото религията е съставна част от нашата свобода и дълбоко личен въпрос на всеки отделен човек.

Ако искаме да изграждаме света заедно, трябва заедно да се застъпваме за универсалните човешки права и за правото на всяка личност на свобода и щастие. Вие – тук, а аз – на моя пост.“

За съжаление турският премиер реши да произнесе друга реч.

Той не изрече нищо от горното и избра съвършено различен тон. Ердоган не говорѝ като политик на частно посещение, а се обърна в стила на султан към поданиците си. Същевременно той фамилиарничеше като някакъв селска „ага“ и говореше на публиката на „ти“, сякаш всеки турчин е член на неговото семейство. Той се вживя в ролята на старейшина на рода, към когото всеки трябва да се отнася с любов и респект.

Ердоган казва: турци сте и ще си останете турци, без значение къде живеете и дали имате германски паспорт или не. Публична тайна е, че турските власти се стараят по всевъзможни начини да осуетяват отказа от турско гражданство. Консулствата на Ердоган пращат на екс-съгражданите си паспортите по пощата. А сега въвеждат и някаква нова „синя карта“, която ще получава всеки роден някога като турски гражданин. С нея фактически Ви заковават за вечни времена към Турция.

Веднъж турчин, турчин – завинаги?

Ердоган казва: учете се, станете инженери, лекари, адвокати, но го правете за нас. Възпитавайте децата си в мюсюлманската вяра, учете ги първо на турски език, участвайте в живота на новата си страна, но не се приспособявайте! Ердоган си присвоява ролята на защитник на турците в Германия. Индиректно той призовава турците към нелоялност спрямо Германия според лозунга: Турция на първо място. Той внушава на тукашните турци, че те са посланици на турцизма и на исляма. С други думи, той повтаря речта си от конгреса на децата в Истанбул: „Вие сте султан Мехмет, вие сте Ататюрк!“

* Публицистката и социоложка Неджла Келек, родена 1957 г. в Истанбул, живее в Германия. Тя е автор на ползващи се с голяма популярност и предизвикващи оспорвани дебати книги. Носителка на реномирани литературни и обществени награди. Повече подробности за нея тук.

---

Превод: Милен Радев

смятах да кача истината за себе си във фейсбук, но се оказа, че трябва да дам мейл за роднината ми, а нямах и се отказах. така ми го поискаха:

"Family Member:               God

Популярната кръчма на разклона при трънското село Парамун може да остане без уникалните си мезета. Вече няма да има домашно приготвено шкембе. Няма да може да се похапва спържа и боб с люти чушки, нито сушеницата, направена по сръбски тертип.

Управниците се заканиха да определят менюто на кварталните кръчми, загрижени за нещо си. Едва ли това е обаче за нешето здраве, нито пък за малкия и средния бизнес.

Добрутро, господа управници!

Моля, да се събудите и да разберете, че просперитета на една държава не идва от големите корпорации, нито от монополните фирми, които вие защитавате като Матросов пред амбаразурата, а от просперитета на отделния човек, на всяко семейство, на семейния бизнес, на малката фирма.

Оставете пазара да регулира потреблението и не посягайте на мезето за ракийката, която е единстевената утеха в безрадостните времена, защото всяка надежда вече изчезва.

Не е работа на държавата да ни казва какво да ядем, ами е нейна работа да създаде правила и да следи те да се спазват и това да става без условия за корупция. Още не създадена Агенцията за безопасност на храните и нейни служители вече прибират подкупи.

Със стандартите за хляб, като и с менютата на кварталните кръчми, ще стане същото като със „Старата планина” за колбасите, защото като се прави нещо, трябва да е добре измислено.

Няма как да се промени менюто на кварталните кръчми, защото просто хората си го искат.

А кое си требе, оно си сака.

Ванга не е нищо повече от една съвременна магьосница, а Петър Дънов е лъжеучител. Това доказва в книгата си „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста”
Негово Всепреподобие йеромонах Висарион, втори епитроп на българския светогорски манастир „Св. Георги Зограф” в Света гора. Той е поканен в енорийски столичен храм да защити позицията на православието и така да демистифицира двамата българи, смятани погрешно от народа за феномени.

Добрутро на свещопалниците християни!

Най-сетне се намери православен духовник, който да разобличи мита за Ванга и да обясни на православно безпросветните люде, че не може да си в Господа и да слушаш гласа на мъртвите и не може земен човек да се има за по-велик от Бога, по чиято воля всичко е станало и става.

С дълготърпение и всеопрощение Българската Църква и клириците премълчаваха истината за появилите се лъжепророци, за които предупреждава и светото Писание.

Петър Дънов, признат в целия свят все пак е основал учението си върху христовата истина и учи хората на праведен живот в името на Христа, съобразно природата, но и той се има за Месия.

Не сме ние, тук на Земята, които да съдим, но Господ все пак дава на някого да каже на човеците и неговата истина.

В Пернишко избухна проблем заради спрени маршрутки. хората от селата около областния център няма как да отидат на работа и на училище до софия, защото се оказаха от обествен превоз, който досега са ползвали години наред.

В опитите си да уязви кмета на Перник, който е от БСП, транспортният министър на ГЕРБ Александър Цветков яко се оплете на тема специализиран превоз, транспорт, транспортна схема, Закон за автомобилните превози.

Добрутро, гос’ин транспортен министър!

В тая работа няма политика. Колкото и да Ви се иска да изскарате виновен някой кмет, трябва да потърсите вината първо в себе си.

Най-напред дълго, дълго умувахте и Вие, и депутатите Ви върху ЗИД (възможно е да не знаете - това значи „закон за изменение и допълнение”) на Закона за автомобилните превози. И така го скроихте, че да е сгоден на голяма транспортна фирма с напазарувани поне двама депутати от Вашите.

После без готовност и логика променихте наредба 33 за превозите, без да си давате сметка за последствията, но не променихте наредба 2 – за транспортните схеми.

Колкото и да се оправдавате, че борите сивия сектор, това не грее хората. Едно е да ходиш на работа с удобна и бърза маршрутка и съвсем друго да те лангърка по дълъг законен маршрут автобус на близка на управляващите фирма.

Всичкото дето го разправяхте по телевизора, че била виновна кметицата на Перник, хич не грее народа. Само дето и на Вас като на всеки обикновен пътник явно не ви е ясно какво е транспортна схема и как кметът възлага превоз на пътници.

По едно време се говореше, че имате мерак всичките договори да ги подписва министърът. То няма лошо. Направете и в транспорта монопол. Вчера и Костов каза, че това го умеете. Дайте всички линии на една единствена фирма – Ваша, партийна, а другите – да умират. Тогава и транспортна схема няма да е нужна.

С глоба от 1 000 или 2 000 лв. заплаши от колуарите на парламента кметовете на Перник и Трън и на още някои други общини земеделският министър Мирослав Найденов.

Санкцията щяла да бъде заради липса на общински кучкарници или за това, че нищо не правят за по-добра грижа за бездомните кучета.

Добутро, гос’ин министъре!

Само дето си сбъркал адреса. Вярно, че законът вменява на общините това задължение, но е вярно и че никой не ги е обезпечил със средства да го изпълнят.

Няма национална програма за тази задача нерешимка, няма финансиране, няма и решение и не бива да се санкционират кметове за това, че са предпочели да финансират детски градини, а не кучешки приюти.

Пък и като ги заплашвате кметовете, гос’ин министъре, не очаквайте рушвет. Те не са като производителите на колбаси „Стара планина”, нито като хлебопроизводителите, нито като търговските вериги, за да ви заплашват със съд, а после кротко да се споразумеете ... под масата.

В пернишкия соманодобивен завод "Стомана Индъстри", под грохота на пещите до ЕСДЦ от години се гуши параклис под рамото на св. Георги. Светията бди над металурзите и молитвено се застъвя за тях пред Господа.

Параклисът под рамото на светията благодентства под индустриалния грохот на Електро-стоманодобивния цех във фирма „Стомана Индъстри” от 1994г. Построен е в памет на загинали при трудов инцидент работници. И до днес хората си спомнят за тях и ги споменават по име – Аделина, Цветан, Кире, Първанов, Никифоров.

Нещастната случка е от година преди това. Горещ метал покрива телата на работниците и въпреки грижите на лекарите в „Пирогов”, те не оцеляват.

По онова време има и други инциденти в цеха. Понесло се поверие, че някога на това място, където през 1982г. била вдигната новата производствена мощност, имало светиня - оброк или храм, не се знае точно . Така се решило да се вдигне параклиса.

До скоро за него се грижел специален човек, отварял го всеки ден и хората – работници и служители, палели свещичка и отправяли молитвени молби към Господ за закрила и към светията за застъпничество.

Кризата съкратила човека, но параклисът пак се отваря всеки път, когато някой пожелае.

В чест на Господа и светия Кръст и в памет на погиналите металурзи, колегите им са измайсторили кръстове от стоманско желязо.

Утвърдила се е традицията всяка година на 19 януари, когато е Богоявление по стар стил, да се отлужва молебен и да се дава курбан за здраве. И тази година трима свещеници осветили курбана и отслужили водосвет.



Сетих се за това тези дни, когато се появи информация, че в Министерски съвет ще бъде направен параклис. Още през есента на миналата година Светият Синод на БПЦ дал багословия за начинанието. Сега и министрите от кабинета на Бойко Борисов ще трябва да вземат решение за градежа. Предстои да се определи и точното му място. Идеите са да е във вътрешния двор на "Дондуков" 1 - по подобие на ротондата "св. Георги, или под колонадата на Гранитната зала. След това ще се обяви конкурс за облика на параклиса. Параклисът ще носи името на св. Иван Рилски Чудотворец. Предложението дошло от премиерският съветник Светослав Спасов, но Бойко Борисов го приел радушно.

На 18 март, петък, от 17.00 часа в сградата на Младежкия дом във Велико Търново (ул. Христо Ботев 15 А, ет.3) ще бъде открит новият Европейски информационен офис на евродепутата от ГЕРБ/ЕНП Илиана Иванова.

имам да показвам няколко торти, да разказвам разни случки, но тези неща мисля да почакат още малко. помните ли онзи специален подарък? и тази година не изневерих на себе си. естествено, че Рошла първа заслужава много специални подаръци, а и не само подаръци: и усмивки, и вълшебства, и приказни дни, и слънце, и здраве, и [...]

Трябваше на горките японци да им се разкатае фамилията, за да се случи най-сетне логичното: няма да има АЕЦ-Белене.

Basta. Nada. Niente. Bupkis. No pasaran и Venceremos!

Този път няма мърдане. Против АЕЦ-а се събра огромно войнство, включващо не само българското обществено мнение и Синята коалиция, но и целокупна Австрия, Анхела Меркел, еврокомисарят по енергетиката, всички европейски Зелени, Грийнпийс, медиите и пр. И това са само онези, които се обозначиха в последните 48 часа. Срещу тях са... руснаците и техните български креатури, за които още Захарий Стоянов въведе презрителното прозвище „рубладжии и серсеми всякакви”. Станишев вече се развика против Европейската комисияа, да не си бъркала гагата в нашите АЕЦ-ове. Чакаме да скочат и останалите изменници на българската държавност – Гоце, Овчаров и подобни.

На снимката ясно се виждат заседнали атоми от ядреното гориво и част от обзавеждането от контролната зала на АЕЦ “Даиичи”. В този ред на мисли, модни икони споделиха, че най-актуалното питие за настъпващата ядрена пролет е коктейлът “Йод с кола”.

Един “замразен” засега проект на КРОКОТАК:) . Списние КРОКОТАК – по тази идея отдавна работим, дори имаме и два броя готови. По ред причини, засега изчакваме пускането му на печат:). Разгледайте го, все пак е почти готово.

Центърът за изследвания “Ал Джазира”, съвместно с Middle East Monitor (MEMO) и Европейският мюсюлмански изследователски център (EMRC) в Exeter University проведе проучване през януари 2011 г., целящо да се прецени британското и европейското схващане за продължаващия близкоизточен конфликт между Палестина и Израел. От 2003 г. няма сериозни изследвания от подобен тип на европейско ниво, когато проучване на Европейската комисия показа, че 60% от европейците виждат Израел като най-голямата заплаха за световния мир.

Настоящият доклад представя резултатите от социологическо проучване от името на ICM Government & Social Research Unit, Al Jazeera, MEMO и EMRC. ICM са интервюирали 7045 души в шест големи европейски страни: Великобритания, Франция, Испания, Холандия, Германия и Италия.

 

 

Основни заключения:

 

50% смятат, че да си критичен към Израел не те прави антисемит;

70% смятат, че про-израелското лоби влияе върху медиите;

67% смятат, че про-израелското лоби влияе върху политическия дневен ред;

58% смятат, че европейското право не трябва да се променя, за да улесни онези, обвинени във военни престъпления да посетят Европа;

65% смятат, че Израел не третира еднакво всички религиозни групи;

45% смятат, че “Хамас” трябва да бъдат включени в палестинските мирните преговори с Израел;

41% смятат, че потисничеството на палестинците е една от най-големите пречки за мира в Близкия изток;

40% смятат, че израелските селища са най-голямата пречка за мира в Близкия Изток;

51% се сещат за Ивицата Газа, когато чуват думите “израелско-палестинския конфликт”;

34% смятат, че Израел не е демокрация, но 65% вярват, че (демокрация или не) има потисничество и господство на една религиозна група в Израел върху друга;

13% считат Израел, че е по-голямата заплаха за световния мир, в сравнение със 7%, които казват същото за палестинците;

53% знаят, че израелската икономическа блокада над Ивицата Газа е незаконна;

64% заявят, че израелският въоръжен отговор срещу “Флотилията на свободата”, превозваща доставки за Ивицата Газа през май 2010 година е незаконно действие ;

60% са били наясно, че израелското навлизане в Ивицата Газа през зимата на 2008-2009 г. е незаконно;

48% смятат, че Израел се възползва от историята на страданието на еврейския народ в Европа, за да генерира обществена подкрепа;

39% смятат, че израелско-палестинския конфликт дава повод за “ислямофобия” в Европа;

54% вярват, че Ерусалим трябва да бъде неутрален международен град;

European Public Perceptions of the Israel-Palestine Conflict [Summary Report January 2011]

Изтеглете пълният и подробен анализ и какво означава тази статистика, събрана от MEMO.

Public Perceptions of the Palestine Israel Conflict [FINAL REPORT January 2011]

Изтеглете подробен доклад, изготвен от ICM.

 

Няколко дни след първото писмо за участие в конкурса „Аз чета с мама” за месеците март и април, получихме още едно. Паулина Кирова ни разказа историята за дъщеричката си Криси, за техните „четящи” навици и ни показа нещо много интересно. Вижте сами:

Сайтът Еuronews пусна шокиращо интервю със Саиф ал Ислям, в което той казва: “Саркози трябва първо да върне парите, които е взел от Либия за финансиране на неговата предизборна кампания. Ние го финансирахме и ние имаме всички доказателства за това и сме готови да разкрием всичко. Първото нещо, което ние искаме този клоун да направите, [...]

 

Вземете един долар, пет евро, пет лева или която и да е друга валута, до която можете да се доберете. Сега помиришете банкнотите. Нямат мирис. Те са просто хартийки, загубили истинската си стойност още преди век, но все още имат разрушителна сила.

Древните римляни явно са съзнавали каква сила имат парите, независимо от повода “Парите не миришат” да излезе от устата на император Веспасиан.

Явно е, че западните правителства се нуждаят от либийския петрол. Договорите, сключени през последните 10 години действат като камък на шията на европейските лидери, които днес трябва да понесат цената на мълчанието относно самолетните удари по бунтовниците в либийските градове. Муамар Кадафа използва това много умело. Той заплаши, че всички европейски страни, освен Германия, ще загубят шансове за нови договори с Либия, тъй като се предали доверието на половник Кадафи. Защо само Германия не е в списъка? Външният министър на федералната република бе изрично ясен – Берлин няма да подкрепи резолюцията, забраняваща полети над Либия, тъй като не се знаело дали ще доведе до нещо успешно.

Не по-назад остана синът ни либийския лидер, Сейф Ал Ислам, който предупреди Италия да не предава доверието на Триполи. Френското правителство, което бе от първите реагирали остро срещу методите на Кадафи за справяне с опозицията, притисна редица европейски страни, сред които и България, да признаят либийският опозиционен съвет. Бойко Борисов реагира гневно:

„Обясних на европейските лидери, че членове на съвета в Бенгази са сред хората, измъчвали българските медици в продължение на осем години и това ни струва близо 60 милиона долара”, заяви българският премиер Бойко Борисов пред журналисти след европейската среща в Брюксел.

С което страната ни официално застава зад полковник Кадафи и опитите му да смаже бунтовете. Признаваме ли за правилно избиването на над 7 000 души (вероятно и повече) от силите на Кадафи? Това е въпрос, който ще трябва да получи своя отговор.

Финансовите интереси продължават да влияят на решенията на международната общност. Чувства ли се сигурен Кадафи с текущия американски президент, Барак Обама? Определено Обама не отправя ясно послание относно позицията на САЩ по въпроса за външна намеса в Либия. Положението е определено сложно, като се има предвид и нежеланието на американците да започват нова война, за която нямат средства. Войските в Афганистан губят контрол, а в Ирак все още няма ясна представа за бъдещото развитие на страната. Една нова интервенция, този път в страна, като Либия, би било опасно за американската икономика и политика. От друга страна Арабската лига напълно отрича възможността САЩ да се намесят с военна сила в Триполи. Страховете са обясними, имайки предвид американската атака над Ирак – никой от външните министри на арабските страни не иска нова операция “Иракска свобода”, ако това ще включва инвазия на чужди армии в Либия. Остава вариантът за намеса на арабски войски, но това решение не е дискутирано на първо четене на заседанията на Арабската лига в Кайро.

Единственият печеливш от земетресението в Япония се оказва, че е Муамар Кадафи. Докато светът гледа с ужас трагедията в Страната на изгряващото слънце, самолетите на полковник Кадафи бомбардират бунтовниците и се отправят към Бенгази. Големите страни, имащи право на глас в тази ситуация, трябва да забравят за момент договорите си с Либия. Продължаващо обмисляне би означавало още повече жертви.

 

* “Парите не миришат”, латинска крилата фраза, приписвана на римския император Веспасиан, изказана от него срещу критиките, че се налага данък и върху тоалетните.

Смятам, че най-големият плюс на науката е, че всяко твърдение може да се изследва и да се подложи на опити, за да се провери наистина такива ли ще са резултатите, както ни се твърди или не.
Затова смятам за напълно нормално хомеопатичните лекарства също да бъдат подлагани на тестове. Защото науката е подчинена на принципа на пробата и грешка, а не на сляпата вяра, другото пада в графа религия.

Има нещо много странно с хомеопатичните лекарства според мен.
Хем в повечето случаи са разредени много, много, много пъти и имат съвсем малки остатъци от веществата, които са лечебни в тях, хем се твърди, че имат по-соляма сила и успеваемост от класическите лекарства. Което ми е много интересно как точно се получава.
Когато човек е болен, той страда от нашествие на някакви болестотворни микроби, които тялото се опитва да избие, с по-голям или по-малък успех и ние приемаме лекарства, за да му помогнем.

Не харесвам хомеопатията поради няколко причини. Не мога да намеря достатъчно изследвания, за да мога да им вярвам на твърденията.
Изключителната агресивност, с която се посреща всеки опит за академична дискусия над начина, по който хомеопатията претендира, че работи.
Паметта на водата.
Извинете, но последното винаги ме настройва ужасно скептично.
Нямам против да бъда опитно свинче за даден продукт… ако съм предупредена, че съм опитно свинче. Нод а бъда такова, без едно лекарство да е минало 4-те етапа, през които преминава всяко лекарство и всички възможни тестове (double blind test e.x.). не ми допада. И цитирането на разни духовно-теоретични доводи хич не ми увеличават вярата ама на грам.

Така че тестът, който Бегемот е предприела ми е изключително любопитен. Просто, защото ми е интересно да видя какво ще се случи в нейния опит с всекидневния прием на хомеопатичното лекарство. Идеята е, че ако има нещо в него, тя ще се предозира и ще получи странични ефекти, иначе казано, ще докаже, че хомеопатичните лекарства са повече от захар, вода и малко цвят.
Или ще докаже, че не са нищо повече от захар, вода и оцветител. Зависи коя е вашата гледна точка.

Както самата Бегемот пише:

Това което привлече вниманието ми беше предложението на тази госпожа:

За паметта на водата и замаскираното осмиване на хомеопатията. Предлагам на госпожа авторката да взима например всеки ден по 1 капка 10М потенция от Лахезис мутус в продължение на 10-на дни…с надеждата, че няма да си докара някоя пареза на списващата SS ръчичка

Предложението изглежда е подкрепено:

Ц, не 10М, а ниска потенция.. да речем 15С, или дори десетична 6., 9D, и да я повтаря честичко. Страшни хубавини ще си докара.  И тогава чак да си позволи да пише, че хомеопатията е плацебо.  
Ако се постарае да отговори на зададените по-назад въпроси за Ротарикса, ще бъда толкова добра да не и пожелавам трайни последици от Лахезиса, както е станало с д-р Херинг, който го е доказвал.

Не знам на колко от тях децата наистина не са ваксинирани, или само приказват против. Във всеки случай аз стоя зад убежденията си демонстративно. И понеже злоупотребата с хомеопатични лекарства ми е хоби, аз обещавам да приемам Лахезис мутус и което и да е друго хомеопатично лекарство в продължението на 10 дни. При това не в потенция 10-15 С, а във внушителните, супер-силни 200С.

Знам, че казват че хомеопатията е индивидуална и едни и същи лекарства не действат при някои хора. За щастие се оказва, че Лахезиса би трябвало да е подходящ точно за мен поне според информацията за лекарството публикувана ТУК . Аз действително съм слаб и блед енергичен човек, ненавиждам дрехи около врата (мога да покажа, че нямам нито едно поло в гардероба ми), страх ме е от вода и т.н. – всичко изброено ми отговаря.

И така.
Не казвам, че хомеопатията е нещо лошо. Но е хубаво да сме наясно какво Е и какво НЕ е.
Ако тя работи на принципа на плацебото, да се знае, а не да й се приписват мистични свойства и чудотворни способности, които може да не може да покрие. Ако пък наистина работи… и това да се знае. Достатъчно болести има, които имат нужда от лечение, ако има още лекарства в списъка, които работят и лекуват, а не вредят или не са безсмислени и безполезни, само точки в наша полза.
Нямам някакви илюзии, че евентуалния негавитен резултат от експеримента би променил мнение на фанатизираните, но пък е просто нещо интересно, което де факто би помогнало на хомеопатията да спре да бъде нещо, което предизвиква подхилкване и сакрастични коментари сред хората с академично образоеание, а наистина да бъде подложено на реална критика и съотвенто, или да се развие, като всяка  всяка жизнеспособна теория, или да отмре, отново като всяка неадекватна теория.

Filed under: абсурдно, бръмчащи мисли Tagged: здрав разум, критика, медицина, съмнение, тест, хомеопатия

Чичопеят като се е разпял от сутринта, не можах да не го отразя. :D
Кликайте на картинката за увеличение


Чичо Стоян

Сейран Атеш, от днешния бр. 11 на в-к “Седем”

Родената в Истанбул авторка е от турско-кюрдски произход и живее от дете в Берлин. Атеш израства в семейство на мигранти с ниско социално-културно ниво. В традиционната за отечеството й мюсюлманска патриархална среда, тя е жертва на всекидневно битово насилие. От рано опознава унизителната слугинска роля на дъщерята и сестрата, без правото сама да направи и крачка извън къщи. Бяга рано от семейството си и записва право в Свободния университет в Берлин. Финансира сама следването си чрез работа в социални учреждения за помощ на травматизирани от семействата си турски и арабски жени.

Сейран Атеш си спечелва известност като адвокатка и правозащитничка преди всичко на тероризирани от своите родове и съпрузи туркини в Германия. Като адвокат и публична фигура тя се обявява срещу насилствените бракове, срещу задължителните забрадки и фереджета, срещу т.н. „убийства на честта“. Пише с компетентност и от позициите на личния опит книги като „Историята на една германска туркиня“ и „Заблудата на мултикултурализма“.

За гражданския си ангажимент в полза на интеграцията и равнопоставеността Атеш е наградена от Бундесперезидента с най-високото отличие Кръст за заслуги.

От гледна точка на турските консервативни сдружения Сейран Атеш е враг номер едно и предател. Тя е обект на непрестанни атаки, на заплахи и дори стана жертва на физически саморазправи от нейни сънародници. През 2006 г. Атеш върна своя адвокатски лиценз от страх за живота на децата и внуците си. По-късно по настояване на свои съмишленици отново започна работа като адвокат, стана и член на Ислямската конференция – обществен орган към правителството. В началото на втория мандат на Меркел новият министър на вътрешните работи я освободи от тази институция заради безкомпромисните й позиции.

През 2009 г. Сейран Атеш обяви публично, че се оттегля от обществена дейност поради конкретни масирани заплахи с убийство след новата й книга „На исляма му е нужна сексуална революция“.

Публикуваме първия й от дълго време публицистичен текст от в-к „Ди Велт“, написан по горещите следи на гласовитата и оспорвана реч на турския премиер Ердоган в Дюселдорф миналата седмица, която вече бе коментирана тук в блога Де зората.

М.Р.

---

Вече повече от година живея и работя в пълна изолация, тъй като не исках да излагам семейството си и самата себе си на заплахите и отвратителните нападки заради книгите ми и заради моите политически заявления.

Често пъти ми се налага да се оправдавам пред самата себе си и да се самоуспокоявам, че съм капитулирала и съм замлъкнала, защото нямам правото да разполагам своеволно със смъртта си.

Тази неделя получих електронно писмо, което все пак ме изненада и разгоря у мен яростта, която изпитвам от седмици, изправена пред кадрите от Либия, Тунис и Алжир. Яростта от това да трябва да мълчиш, яростта от това да нямаш сили за съпротивление срещу насилието, с което се сблъскваме. Ние, които се стремим към свобода, които сме петимни за свобода. Да бъда свободна в качеството си на туркиня, да съм свободна като мюсюлманка. Защото като германка аз съм свободна. Само дето не мога да живея истински тази си свобода.

Причината за моята несвобода са хора като авторът на този мейл, както и обстоятелството, че неговите заплахи могат лесно да станат реалност.

Ето превода на мейла, който получих:

Относно: „Ти си станала истинска германка, ма. Щом си асимилирана значи преди това си била курва.“

Текст: „Ти не си от нашите и ние не сме като теб, това да го знаеш. И си дръж езика, не обиждай и не се прави на интересна, защото може да ти го резнем.“

Мейлът е изпратен от потребител на име „Искендер Бююк“. В превод: Александър Велики.

Бих искала да запитам господин Ердоган дали съзнава какво предизвиква със своите изказвания срещу асимилацията у онази съвсем елементарна част от турското население, към което той апелира. Дали е наясно, че такива приказки водят до мейли като горния. И до днешното положение, когато турски мъже и жени не се осмеляват да изкажат различаващо се мнение защото ги е страх от насилие.

Освен германска аз съм и турска гражданка. И то такава, която не само пази своята култура, традиция и език, но и с удоволствие ги предава на следните поколения. И въпреки това съм поставена в положение да бъда ругана, обиждана и заплашвана.

Нека г-н Ердоган се замисли дали е привърженик на идеята за „идеалния турчин“ и за „идеалната туркиня“. Защото неговата публика очевидно има съвсем точна представа какви трябва да са те. Питам се защо турската държава не прави нищо за да защити мен, турската гражданка от такива турци. Нали Турция е демократична държава и затова е недопустимо аз да бъда накарана да замлъкна. Особено пък в чужбина.

Щом г-н Ердоган иска германското правителство да се допитва до него по въпросите за интеграцията на турските мигранти в Германия, нека е така добър да отговаря на въпросите и на такива съграждани като мен. Аз ще се чувствам по-сигурна в Германия, където живея, ако турското правителство ме защити от онези побъркани турци, които искат да ми отнемат живота, защото според тях съм станала прекалено голяма германка, защото съм се асимилирала. Нещо, което според г-н Ердоган било престъпление.

Превод: Милен Радев

Русия и Беларус подписаха договор за строителство на АЕЦ в Беларус, предаде РИА „Новости“. Руската компания „Атомстройекспорт“ ще построи централата по модерни технологии и с гаранции за безопасност, обеща руският премиер Владимир Путин при подписването на договора. Принципната договореност е била постигната през 2009 година. Новината си проси очевидния коментар за абсурда на тези подписи [...]

Собственикът на българската маркетингова група Publicis MARC Николай Неделчев е родният двойник на Колин Фърт. Това избраха почитателите на носителя на Oскар в конкурса за двойник на издателство Intense "Търси се кралят", в който PR екслертът събра 212 гласа.

Наскоро реших да си направя тефтер и да си записвам всички „умни” пасажи от книгите, които оставят у мен дълбоко впечатление. За да не си прекъсвам нишката на повествованието, отбелязвам страницата с малка хартийка и после се връщам там, за да си препиша мъдростите. Книгите, в които си отбелязвам по нещичко са наистина много, но една определено ме порази за пореден път. Започнах да я препрочитам и се оказа, че…май трябва да я препиша цялата. Не, не ви лъжа и за да се уверите сами – ето снимка как изглежда книжката след прочита ми…

Добре, сега вече знаете, че говоря за „Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери. Малка книжчица, уж за деца, а предизвикваща сериозни полемики между възрастните. Сигурна съм, че под статията ще прочета много отрицателни коментари за нея, но…мили хора, всеки има право на мнение. А моето лично е, че книгата е от най-хубавите на света!

За пръв път се сблъсках с нея в Класическата гимназия, когато директорката ни преподаваше „Любословие”. Първите й думи в първия учебен час бяха: „Мили деца, прочетете „Малкият принц”! Като супер примерна ученичка, го направих, обаче тогава май не успях да вникна надълбоко в скритите тайни на малката книжка. В течение на годините няколко пъти я препрочитах и откривах по нещичко ново, важно и интересно, но днес май достигнах до върха на прозрението…

Не бих желала да ви преразказвам историята на закъсал в пустинята пилот, който се среща с едно необикновено момченце и научава за неговия живот, за планетата му, за една овца, едно цвете и една лисица. Не това е важното. По-скоро бих ви приложила теста от началото на книгата с боа отвътре и боа отвън, за да установя дали сте успели да забравите детството си и да се превърнете в големи скучни хора, които искат да видят, за да повярват; които са забравили, че най-важното е невидимо за очите и може да се усети само със сърцето…

Най-доброто, което мога да направя, е да взема мъдрите думи на Гергина Тончева и да ви кажа и аз: „Мили малки и големи деца, прочетете „Малкият принц”! Ще добавя обаче и един съвет: не приемайте историята буквално. Всяка дума в нея е като съкровище, скрито от очите, което може да се открие само със сърцето. Опитомете изреченията, за да станат те точно толкова специални за вас, колкото и за мен :)

Продукти за 4 порции:
500г прясна коприва
1ч.ч. смлени орехи
2 малки консерви зимни шпроти
200г синьо сирене
3 стръка зелен лук
1/2 лимон
щипка сол
3- 4 стръка пресен магданоз

Приготвяне:
Листата на копривата се отделят от стъблата. Измиват се 1 по 1 на течаща вода. След това се накисват в купа с вода. Водата в купаta се сменя 2- 3 пъти. Отцедените листа се накъсват на дребно и се слагат в чиста купа. Рибките се отцеждат от мазнината, режат се на малки парченца и слагат при копривата. Добавят се смлените орехи и половината лимон нарязан много на дребно. От консервите се вземат 2с.л. мазнина. С нея се полива салатата. Стръковете лук се почистват, измиват и режат на колелца. Разпределят се при останалите продукти. Накрая разядката се поръсва със ситно нарязан копър и щипка сол. Копривената салата се обърква. Оставя се за 30 минути на хладно. После се разпределя в 4 салатни купички на столче. Сиренето се реже на кубчета. Най- отгоре на всяка салата се слагат по няколко кубчета сиренце.

В коментарите се появи следната фраза: “Добър пост с опит за обективна оценка на снимките. От такъв анализ има нужда и за Грузия и за Чехословакия 1968 – за някои манипулирани и монтирани клипове и снимки.” Защо не? Можем да направим сравнение с Чечения, но няма да се връщаме към Чехословакия 1968 нито към Грузия [...]

Разказват, че падишах Акбар веднъж, след като дълго се занимавал с държавни дела, решил да се отпусне и позабавлява. Разговорил се с придворните. Един казал едно, друг - друго. Изведнъж в паметта на владетеля изплували стиховете на древен поет:

Кой не може да бъде мъж на жената?
Кое не може да изгори в жарък пламък?
Никога да не изчезне в дълбините на морето?
Кое, кажи, не е подвластно на времето?

Попитал падишахът придворните за отговорите на тези въпроси, но нито един не съумял да отговори. Тогава изпратил да извикат Бирбал, който лесно се справял с такива загадки. Когато пристигнал, падишахът му прочел стиховете и той веднага отвърнал:

Синът не може да бъде мъж на майка си.
Вярата не изгаря в пламъка.
Славата не може да се скрие в дълбините на морето,
а името не се изтрива от времето.

Падишахът останал много доволен от мъдрия отговор и го наградил богато.

"Забавни разкази за великомъдрия и хитроумен Бирбал, главен съветник на индийския падишах Акбар"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Продължаваме с експедицията на Таня сред нашенците – гораните на Косово. Бяхме на горанска сватба в село Драгаш, а сеге ще отидем до крайграничното село Рестелица. Приятно четене:

При нашенци в Косово

част втора

Гораните от Рестелица

Рестелица: „Никой не ни приема за свои”

Рестелица е най-голямото село в Призренска Гора, кацнало високо в Шар планина.

Селото има около 9000 жители, над 1500 домакинства, повечето са на гурбет. Тук постоянно живеят към 2 хил. души, предимно стари люде, останалите са на гурбет предимно в Италия, има печалбари и в Австрия, Германия, Швейцария. “По-паметните са слезли в Призрен”, признават местните. В Рестелица по време на Рамазана през деня всички кафенета са затворени, местните хора тук са ревностни мюсюлмани и постят. В селото има над 100 хаджии. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Изкачвайки се по път, покрай който се вият високи борове, човек има чувството, че отива на планински курорт. Пейзажът на трите горански села в косовската част на Шар планина - Рестелица, Зли поток и Брод, прилича на българските Родопи, на Широка лъка. Рестелица има голям туристически потенциал. Селото се намира на 100 км от Охрид през планината Маврово и отварянето на границата между Рестелица и Македония през планината в бъдеще ще даде тласък на туризма. Границата с Албания е само на 3 км от селото. От другата страна на планината в Кукъска Гора също са нашенци, които идват на гурбет в Косово.

Пътувам на стоп за Рестелица с мъж и жена, които от 30 години живеят в Цюрих. Преди селото те спряха на една чешма и жената облече сива мантия, като ми обясни, че в Рестелица е невъзможно жена да ходи непокрита. Според мъжа селото е кръстено на двама братя. Ристо отишъл високо в планината и основал Рестелица, а Драго – в ниското и така възникнал Драгаш. Рестелица е смятано за най-богатото село в Гора заради многото гастарбайтери в Западна Европа, които строят къщи като прогимназии на 4-5 ката, накацали върху бърдата, една връз друга, с твърде малко пространство. В Рестелица има много добри музиканти и певци. Оттук са известните братя Мушка, чиито новокомпонирани песни звучат на горанските сватби. Мурат Мушка е певец на горански песни, свири на кавал и саз (тамбура), разказва, че освен старите горански песни в последните 20 години са композирани около 450 нови, всяка година излизат по 15 – 20 нови. Те се популяризират на сватбите, а също и от местното радио “Бамбус”, което излъчва на горански обяви и песни за Рестелица, Глобочица, Зли поток и Крушево. “Не може да се пее като преди 100 години. В музиката се краде, музикантите са крадци, културата приема само доброто”, коментира музикантът Мурат Мушка, докато пием кафе в центъра на Рестелица. “Опитваме се да пеем на чисто горански. Имаме речник, но някои думи са се забравили. По-рано имало доста турски думи, сега – доста сръбски.” Нашенци в Рестелица са по-затворени. “В Рестелица мъжете са изключително консервативни, най-ревностните мюсюлмани”, смята руснакът Игор, полицай от УНМИК в Драгаш, докато пътувахме за Рестелица през лятото на 2004 г. Игор можеше да пътува из Гора и с вързани очи. Даже беше научил и нашенски.

С него видяхме горанка на средна възраст, която на едно бърдо переше на ръка бяло халище с вода, която е толкова студена, че реже като нож. Щеше да стане хубава снимка, но жената изпадна в паника, когато видя обектива на фотоапарата. “Ако мъжът ми разбере, че си ме снимала, ще ме изгони”, почти се разплака тя. Съпругът й беше на гурбет в чужбина. Мелгаип е сред малцината жители на Рестелица, който знае, че в селото има текке и ме води, за да ми го покаже (бекташийски храм, суфи – бел. прев.). Всъщност то се оказа тюрбе (гроб на бекташи – бел. прев.). На Селим дедо тюрбе му трябват още малко, за да хлътне вдън земя. Покатерило се е на едно бърдо близо до училището. Построено е от камък и тикли. Край тюрбето има няколко стари гроба. Според Мелгаип в селото имало и дервиш, но в момента и той припечелвал в Италия. През август 2010 направо ми се доплака, когато отидох да видя дервишкото тюрбе в Рестелица. Беше напълно порутено. Стъклата на прозорците са изпочупени и от дупките по стените на храма са плъзнали лишеи и мухъл. Рестелица се модернизира. В центъра до единствената джамия е построен нов търговски център на три ката. В магазин “SRNA 1979” се продават всякакви стоки – плодове, зеленчуци, храни включително горански дрехи шир потреба – “терлик” за 10 евро, панталони, кошула, “мантия” за 50 евро.

Сядам в кафенето до джамията

и разпитвам за роднините на Ремзиян Кука. “Славата ни е, че сме много богати. Ние сме работни люде со зной (пот, бел. авт.), майстори, екстра майстори”, обяснява Берсим, златар от Сува река, който е приятел на Ремзо. Водят ме при Ибро и Садик Кука – чичовците на Ремзиян в голяма семейна кооперация, малко по-късно идва и братовчед му Мунезер. Сядаме във вътрешния двор, който прилича на патио, от всички страни са се надвесили облицованите с луксозни плочки стени, комбинацията с високите дувари създава впечатлението, че сме в крепост. Садик Кука е работил в Белград във фабрика за работни дрехи, в момента е пенсионер. В момента доходите му са мизерни, през 1992 по времето на Югославия вземал 600 марки пенсия, после - 150 марки от Сърбия. Имал апартамент в Белград, но го заменил за жилище в Прищина. “После стана урда и нищо не остана”, жалва се той (“урда” е бъркан млечен продукт в Гора, Албания и Македония между извара и катък – бел. авт.) Садик разказва, че в Рестелица празнуват Джурджевден като Летен ден, а не като сърбите. Празникът е свързан с овчарството, който преди е бил традиционен поминък за нашенци. Сега има малко животновъдство, “ситна стока”, общо 2 хил. овце за цялото село, а едно време имало 10 хил. Младите люде са отишли на печалба. Половината село живее в Италия. Братовчедът на Ремзо Мунезер Кука е бивш учител по математика, бил е активист на Партията на демократично действие. Обяснява, че в Италия има много горани от Рестелица, най-вече в градвете Сиена, Болцано и Верона. Работят като майстори строители. Сега заради кризата се препитават по фабрики, а също и като шофьори. Той живее със семейството си в Сиена.

Разказ на Мунезер какви са нашенци :

„Всеки пише, както му е угодно. Ако питаш сърбите, албанците и българите какви сме, всички ни присвояват, че сме техни. Нашият език е между македонски и български, може да е по-близо до българския, отколкото до македонския, това е старославянски език. Има интересни свидетелства за нас от времето на цар Душан, когато Призрен е бил главен град на Сърбия. В душаново време, ХІІ - ХІІІ век, тук е имало пасища на Сърбия, понеже е било високо място. Заселването започва през ХІ век, а през ХІІІ век вече има селища със сегашните имена – Рестелица, Зли поток. Една година зимата започнала много рано, паднал сняг и заварил хората на високото. На пасищата идвали бедни люде от Босна, най-вече от Фоча, а също от Призре и от Македония. Снегът ги заварил тук и така те разбрали, че на това място може да се зимува и започнали да правят селища. Нашият род е от Фоча, Босна, там са били бедни хора. Има хора от Рестелица с потекло от България, Турция, Карпатите, от богомилите също. Започнали да правят селища, тук идвали хора отвсякъде, такива, които са се крили. Тук не е имало закон. За да научиш кой от кое потекло е, гледай презимето – по него се познава дали е от Босна, Турция, България. Ако е дошъл терзия от България, фамилията му е Терзич. Тук се заселват хора през Средновековието, а също и в по-ново време, след войните. През Средновековието тук е имало църква, имало е също и долу в областта Ополйе. По онова време там не е имало албанци, а са живели старославянски племена, същите като нас. ХІV век след битката на Косово поле всичко тук е било християнско, православно. В Рестелица имало местността “Кръст” – Долна и Горна Карпа. Тук има староседелци илири. Ислямизацията в Косово започва от ХІV век. (Според И. С. Ястребов в югоизточната част на село Рестелица, в местността “Кръстине”, е имало православно гробище и църква “Св. Варвара”. Харун Хасани смята, че има сведения за съществуване на надгробна епитафия на кирилица в Зли Поток, за сребърни кандила в Любовища, обредни кръстове в Брод и Радеша, икона и стари библии в Брод, както и мраморна притвор на черква в Зли Поток и Рестелица – бел. авт.) След балканските войни, като турците напуснали Рестелица, в това село дошли австрийците и отмъстили на местните, защото помагали на турците, имало жертви, убити. Селото се намирало на главния път Призрен – Стамбул, през Македония (Маврово). Като се изтеглила турската войска от селото, тук турците имали ятаци, те знаели какво ще им се случи и затова също мигрирали в Турция. През Втората световна война България присъства в Гора като съюзник на Германия, в Рестелица тогава е имало е българи, а също и българско училище. За съжаление имало и зулуми, войниците са били остри, дръзки... българските и турски войници са много строги... Сега положението е много по-различно, отколкото преди един век. За 10 години има големи промени. Призрен преди войната през 1999 има 40 % неалбанско население – сърби, турци, роми, сега там са 100 % албанци, ние, гораните сме 10 %. В Рестелица бошняци се появиха отскоро. Като започна разпадането на Югославия, ние бяхме мюсюлмани. Откакто Европа направи държава Босна, всички мюсюлмани, които останаха извън нея - в Сърбия, Македония - промениха името си на бошняци. Нас никой не ни попита. Ние бяхме мюсюлмани като религия и мюсюлмани като народ. По време на преброяването през 1992 работих в училището в Рестелица и бях в комисията. Тогава тук имаше около 92 % записани като бошняци, 6 % албанци и около 2 % неопределени - тези, които бяха като сърби. Ако сега се направи преброяване, същите тези хора ще се обявят 40 % за албанци, или даже 50 %, за да имат бъдеще в новата държава Косово. Положението диктува темпото и сега то се мени на 10 – 12 години, а не през един - два века. 80 % от хората в село Вранища още от сръбско време бяха свързани със Сърбия, имаха работа и до ден днес получават заплати от Белград. Тук, в Рестелица, ние никога не сме имали работа в Сърбия, хората са независими от Косово, винаги сме били нещо отделно. Тук от 9 хил. души население само 30 – 40 души работят в държавния сектор, ние не сме зависими и затова не чакаме директиви. Трябва да бъдем реалисти, защото сме обкръжени от албанци. Ние албанци няма да станем, но трябва да знаем албански, за да останем в Косово, децата ни трябва да научат албанци. Гораните, които живеят в Косово, са проалбански настроени, защото трябва да живеят тук, тяхното бъдеще е тук. Имаше СФРЮ, Сърбия и Черна гора, Сърбия... Ние имаме сръбски паспорти и косовски паспорти. Ние не сме свързани изобщо със Сърбия, до 20 – 30 години проблемът с Косово няма да се реши. Ние участваме в косовските институции и трябва да останем в тях. Косовските институции трябва да ни обърнат внимание, независимо дали се определяме като горани, сърби, албанци. Нашата държава е Косово и ние трябва да спазваме законите. Като наближат избори, тук дойде някой политик и почне да обещава на хората, а после никакъв го няма, такава политика не е необходима. Географски ние в Рестелица сме обкръжени от албанци – Тетово, Гостивар, Дебър, Албания, Косово. Много години се опитваме да се свържем с Македония, но не ни дават. Има граничен пункт, преди можехме да минаваме границата свободно, да ходим на пазар в Гостивар. Но така се заобикаля Призрен, което не отговаря на политиката днес. Ние не сме фактор, има държавна граница, но не позволяват с лична карта да влизаме за Македония през планинския рид. Ако ни разрешат да минаваме границата, ще ходим на пазар в Гостивар, където е по-евтино, и по този начин Призрен ще обеднее. В Рестелица около 20 души са получили български паспорти, във Вранища – също. Правят го предимно по икономически причини. Трудно ми е да ходя 3 пъти до София, за да подавам документи за гражданство. Ако процедурата беше по-лесна, всички щяха да подадат документи за българско гражданство. Ние не сме нито сърби, нито албанци. Сега имам нов сръбски паспорт, като влизам в Косово, с него ме гледат другояче. Със стария син югославски паспорт беше по-различно. С косовски паспорт не мога да пътувам за Италия. За да мога удобно да се движа, ми трябва сръбски паспорт...Ние сме вързани с двете страни (има предвид Косово и Сърбия – бел. авт.), на нас ни отговаря да имаме двойно гражданство, за да можем да живеем удобно. Тази година Косово постигна компромис с Македония на наш гръб, без ние да можем ние да защитим интересите си. Македония отстъпи своя територия около Качаник и получи в замяна пасища край Рестелица, които са наша общинска територия. Нас никой не ни е питал, а ние сме губещите. Ние не можем да защитим нашите интереси, договорили са се зад гърба ни да ни вземат пасищата... Ние в същината сме старославянски народ като българи, сърби, хървати, словенци, старославянско племе, ислямизирано 100 %. Опитваме се да не се смесваме с албанци, нищо че имаме една вяра, за нас те са като чужденци. Трябва да сме компактни, не знам колко ще издържим така. В Драгаш не е имало нито една албанска къща, сега са купили имоти, имат бизнес сгради, в село Брод също има албански хотел и ресторант. В Рестелица се опитват да ни вземат водата, да направят фабрика за изворна вода. Ако албанецът е як и през общината вземе водата, ние ще останем без вода, албанецът ще направи ски център, ще дойдат и други албанци и тук е свършено. Образованието в Рестелица не е пригодено в интерес на децата, а на учителите. По сръбската учебна програма учителите получаваха двойна заплата от Белград плюс 180 евро от Прищина. Преди две години учителите трябваше да изберат учебна програма между Белград и Прищина. Сега има две училища под един покрив, двама директори, двойно повече учители, а учениците са по-малко. Това е политическа работа за 30 – 40 работници. Тук е важно да се учи албански език. В Рестелица не знаят албански, езикът не може да се научи, ако не се говори вкъщи. В смесените среди, в Драгаш и Призрен, доста млади хора от нашите знаят албански. Нашият език е близо до македонския и българския, повече до българския, отколкото до македонския... В нашето село на улицата се чува италиански, немски, но рядко горански. Децата са забравили много думи на горански, езикът се губи, вкъщи също се говори италиански. Божич (Коледа, бел. авт.) не се празнува в Рестелица, той се празнува в село Брод, там до късно е имало църква, последната християнка там е Божана. Джурджевден празнуват сърбите. Той не е наш празник, а се отбелязва поради икономически причини. По-рано хората са се намирали лято и есен, на Джурджевден и на Митровден. В Рестелица празнуваме Джурджевден от 5 до 10 май с горанско хоро, музика. Ние малко го разграничаваме да не е Джурджевден, а младежки ден. Но същество това е празник, затова, че цялото село се е спасило от снега и започва да работи. Когато свърши есента и падне сняг, 6 месеца тук няма шанс нищо да дойде, ние трябва да сме се запасили. На Джурдевден идват хора от цял свят, традицията е да се женят тук, в селото. Ние сме силно привързани към нашия край, женим се помежду си. Младите може да се венчаят в Италия, но сватбата задължително се прави в Рестелица през лятото, затова лятото има по 10 – 20 сватби дневно... Знам, че в Италия, Сардиния, има същите сватби като в Албания, същите носии. Нашата идентичност е бюрекчийници, кебапчийници, семкаджийници, но вече не можеш да я намериш. В Белград, Сараево взеха занаятите на гораните и по този начин ни изтласкаха. Сърбин вече прави бюрек, хърватин продава сладолед на плажа. Изтласкани сме дори от Косово, в Сува река няма нито един горанин, не само като дюкян, но и да има къща. Механизмът е политически натиск. В Сърбия не различават горани и албанци и нападат всички нас, ако нещо стане в Косово, има натиск, никой не влиза в нашите дюкяни. Едно време бяхме на гурбет най-вече в Югославия, а сега сме изтласкани и затова отидохме в Западна Европа. Нас никой не ни приема за“свой”. Ние изгубихме цяла Югославия, имахме сладкарници навсякъде – сладолед, лимонада, семки бяха наш горански занаят, сега ни го взеха отвсякъде. Ти си гражданин на Косово, не можеш да останеш да работиш. В Босна – горе-долу ни приемат, защото сме мюсюлмани. Песента “Зайди, зайди” е горанска, а всички я присвояват – Сърбия, България, Черна гора. Имаме още 10 такива песни, всички ги присвояват. В Сърбия няма шанс да кажеш, че си друг освен сърбин. В Италия нашите жени ходят с шамии, мантии, там никому не прави впечатление. Там жената, ако е учителка, не може да ходи с “марама” в училище, защото има и деца католици, но в личния живот може да се облича, както иска. Само в Сърбия сочат с пръст нашите жени, в Белград. Нашите жени работят в Германия и Швейцария, но в Италия – рядко. Ние живеем в по-малки градове в Италия, там не е истински Запад, италианците странят от нас. Синът ми завърши икономика, кандидатства на 5 – 6 места, но не го приеха, сега работи с мен в строителството. В Швейцария е друго, там системата приема веднага на работа. Сестра ми е на 50 година, мъжът й остана без работа, но имат социален статут, работят по 4 часа, за да имат средства. Със заплатата от 4 часа работно време тя заработва парите си, има създадена социална програма. В Италия няма такива програми. Великите сили решават съдбата ни. Глобалната политика, която бе приложена към Санджак, който бе поделен между Босна, Сърбия и Черна гора, беше приложена и към Гора – една част да бъде в Косово, Сърбия, друга част – в Албания, трета – в Македония. Великите сили са сторили това след Втората световна война, за да не се създаде мюсюлманска държава. Затова не приемат и Турция в ЕС. Гора има общо 36 села, каква политическа тежест може да имат те, та да се дели на три части? Ние имаме роднини в Албания, които не пътували в чужбина от 30 години, там е катастрофа. Идват да работят в Рестелица, ние идваме тук на почивка, а нашите роднини от Албания работят всичко.”

В ЦВЯТ БОРОВНИЦА “- А имаш фейс бук? - Кане, кане.” (Разговор с нашенци от Шищейец, Албания, берачи на боровинки в Рестелица) В горния край на Рестелица близо до училището край стар кантар с топуз са приседнали отрудени гурбетчии. Показват ми околните хълмове, надвесени над Рестелица, където берат боровинки. Възрастна жена седи, заобиколена от млади момичета и момчета. Всички те изглеждат по магически начин - изпръхнали и морави устни в цвят боровинка, по нашенски “боровница”. Това са берачи на боровинки от Кукъска Гора, нашенци гурбетчии от Албания. Преваля икиндия и групата чака чорбаджията, “арнаут” с комби, да ги отнесе до Крушево, а после – към родното им село Шищейец, Албания. Обясняват ми, че това са “3 – 4 сати на ноги или на конь. Много пат!”. Печелят по 50 евро на ден, които делят помежду си. Девойката Армида Бекар е на 20 години и учи икономика в университета в Кукъс – “цяла зима седиме, 3 месеца имаме работа”. Мъж от групата допълва: “Нема работа. Не работим месец, а 10 – 15 дена, 10 дена и се седи 11 месеца”. Ще ми попеят ли песен от тяхното родно село Шищейец? “Да, знам да певам”, казва момчето. “Плàти”, дяволито се обажда момчето Генци. Групата се оживява, като ги попитах за песента “Юсуф и Джемила”, където се пее и за тяхното село Шищейец. В днешно време невести “со дуак” (покривало) и “со конь” в Кукъска Гора, Албания, има в село Борйе. По това време има много сватби по селата на нашенци в Кукъска Гора. Те празнуват Божич (Коледа) и Джурджевден, а също и Невруз. “Само една дейка имаш?”, “А имаш майка?”, тъкмо, когато нашенци от Албания ми задаваха традиционните въпроси, мина група момчета от Рестелица, и най-изненадващо едно от тях каза на най-старата жена в групата: “Дай една дейка!” Нашенката от Шищейец здраво ги нахока. “Ние имаме млого да носим, да работим. Не сме дошли глупци рестелички да слушаме. Не е убаво вака.” Момчетата почнаха да се смеят, но отминаха бързичко. Девойката Армира отбеляза, че хората в Рестелица не са образовани и местните младежи се женят на 15 – 16 години.

Скоро идва комби, с което тайфата отпрашва за Крушево, откъдето нашенци ще влязат в албанската част на Гора. Решавам и аз да си ходя, излизам на пътя да стопирам някоя кола. Пътуването на стоп на нашенски се нарича “за джъ”, за джабе, на аванта. Минава огромен камион и до Драгаш пътувам с Муртезан, 48-годишен нашенец от Рестелица, който живее в Призрен. Муртезан има строителна и транспортна фирма, превозва строителни материали из горанските села. Хвали ми се, че е купил къщи в Призрен, терени в Драгаш. Работил е в Сърбия. Подчертава, че синът му учи на албански език, знае и нашенски. Разказва ми за торбешка сватба на негови приятели в Подгор, край Призрен. “Там се пеят торбешки песни”. Обсъждайки обичаите и езика на нашенци,

съзирам на разклона при село Млике група жени с планински коне

да пресичат шосето и да се шмугват в планината. Муртезан, който от сутрин до вечер снове с камиона из района, обяснява, че това са нашенци от Кукъска Гора, които работят в Косово. Ако искам да се срещна с тях, мога да го сторя рано сутрин, когато идват от Албания. Уговарям се с Муртезан да пътувам с него на другата сутрин, за да се запозная отблизо с нашенци от Кукъска Гора. На заранта пътувам с камиона към Рестелица и преди

село Глобочица

съзирам група жени на планински коне, да излизат от разклона на село Орчуша, което е на границата с Албания. Тръгвам с нашенките от Кукъска гора, Албания, които са тръгнали от родното си село Оргоста (700 души население) да берат “смрекулки” (“шипунки”, хвойна, бел. авт.). В Албания също има хвойна, но всичко е обрано, затова нашенци от Кукъска Гора търсят нови плантации в Косово. Те са като от приказките, вървят през планината с коне и магаре . Тръгнали са рано от селото си Оргоста, което е на половин час “на ноги” до Орчуша, Косово, където е границата. Жените са близки роднини, изключително бедни и с много деца. Най-състарената има 10 деца, другата – осем, а тартор на групата е Рукия, която има пет деца. Всички са жилави и изпити, приятно закръглена е само младата 27-годишна жена, която има само едно дете на три годинки. С тях върви и едно момче. Рукия обяснява, че, за да намерят хвойна в Косово, вървят “четири сати на ноги, на конь”. Берем по 10 кила, повече не можем. Мъчиме, зор”. Плащат им по 80 цента килото. Не могат да си позволят да дойдат с кола, защото “сакат еуро”. Безработицата по родните им места е голяма, жените живеят предимно на социални помощи. “Нема що да радиме.” Не са ходили на море в Дуръс и свързват този курорт само с “книги” - документите, които са им нужни, да работят в Италия. Не стига това, ами обясняват ми, че ще работят до 16, 30 часа и после с набраната хвойна ще качат чувалите на конете и по обратния път ще стигнат със стоката до родното си село. “Дома ги носиме, во куча свуа и после ке носиме во Кукъс.” “А ти яне за магаре?”, Рукия ме подканя да пояздя, но аз отказвам. Според нея аз не приличам на българка, защото тя видяла в Призрен българки “дебели и църни”.Обяснявам, че това са роми от България. Тръгваме по черен път из планината и жените искат да ме откажат от трудното ходене. Предупреждават ме, че ще работят много, а аз едва ли ще намеря обратния път. “Далеко идеме, на рид, Зло поток”. Започват да се шегуват: “Има мечка тамо... Ако те хукне, ако те фане мечка, нема и капу да носиш”.

Жените настояват да им платя, за да ги снимам. Те са озадачени, че продължавам да ги следвам навътре в планината. Наоколо има само хвойнови храсти, но всичко е обрано. От дясната страна, където е Албания, се виждат скалисти зъбери. Отстрани се виждат малки бахчи с царевица. По-нагоре се открива панорама на село Глобочица. Застигат ни мъже, които яздят коне в тръс.

Набързо обясняват, че са от с. Борйе, минали са границата при Глобочица, за да работят като майстори в село Зли поток.

Рукия обяснява, че техните мъже също работят, берат “боровница” и я продават в Драгаш. Други мъже от Албания са майстори. “Мужи, кане идат и мужи во Македония радат, майстори. Да раниме деца.” Хвойната е обрана и докато търсим нова девствена плантация, минават два часа. Стигаме близо до Зли поток, където се виждат като малки точки нашенци от Албания да пъплят по баирите и берат хвойна. Вдясно са канарите на албанските планини, от другата страна на по-ниското се открива гледка към Драгаш. Жените сядат да “къснат” (хапнат), изваждат от торбите и чувалите оскъдна храна. Всичко е спартанско – хляб, домат, печени пиперки, домашен айрян или нещо като мътеница в големи шишета. Канят ме и мен, но аз тактично отказвам. Всички се хранят много бързо. Момчето, което е син на една от многодетните жени, придърпва леген, докато преглъща огромни залъци с хляб. Легенът е разпран, но старателно зашит с тел, Най-бедните хора в Албания са нашенци от планините на Кукъска Гора. Мъжете работят като майстори в Тирана, Дуръс, Косово и Македония. Жените не работят, нямат образование, получават социални помощи, домакини са, гледат животни и обработват бахчи. Във видимо по-добро настроение нашенки ми позволяват да ги снимам и се отиват да берат хвойна. Пожелах им да са живи и здрави и ги поздравих с настъпващия скоро Рамазан, който те спазват, и тръгнах по черния път към село Зли поток. Изпитите им от тежката работа лица са още пред очите ми. Повече снимки от пътешествието вижте на моята фейс бук страница http://www.facebook.com/reqs.php#!/album.php?aid=200550&id=629498965 Очаквайте продължението Автор: Таня Мангалакова Снимки: авторът Още пътеписи от близки места:

1. При нашенци в Косово (1): Сватба при гораните (с.Драгаш, Косово)
2. За там където стрелянето по линейките е забранено, а за танковете има пътни знаци, или екскурзия до Косово
3. Косово в деня на независимостта си(2): Поглед от Скопие
4. Косово в деня на независимостта си(1): Поглед от Прищина
5. На мотор от България през Македония до Албания и Гърция или как не влязох в Косово
6. Из Родопите: Бачково – Бяла Черква, с. Косово – Персенк – Чудни Мостове – Забърдо
7. Съботно- Неделна разходка из Кораб планина – Македония и Албания с изкачване на първенеца й – връх Кораб – 2764 м

Koя песен звучеше, докато правеше секс за пръв път? (Here Without You на 3 Doors Down) С коя мелодия ти звъни телефонът, когато се обажда гаджето ти? (Say, Say, Say на Пол МакКартни и Майкъл Джексън) А коя е ВАШАТА песен? (труден въпрос) Е, това е любовта – една сборна плейлиста с песни, които те съпътстват през целия ти живот и го правят по-добър. Според мен и според Роб Шефийлд.

Падането на Кадафи е рядък случай на съвпадение на желанията на масите, ценностите на демокрацията и стратегическите интереси на Европа.

Нормалните хора не искат други хора да страдат, например да бъдат тъпкани от малоумен диктатор и да живеят в страх и мизерия. Кой е Кадафи ние в България много добре знаем.

Ценностите на демокрацията и моралният императив задължават европейските държави, чиито основни ценности са човешкия живот и човешкото достойнство, да се застъпят за либийския народ.

Стратегическите интереси на Европа изискват бързо и надеждно откриване на алтернативен източник на енергийни ресурси. Няма по-удобен и по-подходящ източник за Европа от Либия - Съвсем близо, и петролът не трябва да минава през тесни протоци или ненадеждни региони.

Съвпадението на тези три фактора би трябвало да предизвика бързата и решителна реакция на Европа. Но реакция няма.

САЩ също изпукаха жокера си „Смяна на диктатор без решение на съвета за сигурност на ООН“. Втори път не им се влиза в същия капан, твърде големи ще бъдат щетите. Още повече, че старите вересии още не са платени.

НАТО бездейства, независимо от реалните рискове за Европа (не от бомбардировки, а от енергийни проблеми).

От ООН не става и чеп за зеле. Освен да блокират всяко полезно действие и да наливат пари в безнадеждни казуси нищо друго не правят.

Парализата показва много тежка системна криза в западния свят. Честито, и ние сме вътре!

Тези хора трябва да измъкнат от кашата либийския народ, САЩ и Европа и да умият очите на демокрацията. Изглежда ли, че ще се справят сами? (снимка)