„Кой уби Паломино Молеро?” – отговорът на Марио Варгас Льоса

Моята първа среща с Марио Варгас Льоса се отлагаше поне три години и в крайна сметка се осъществи не с предвидения„Празникът на козела”, а с един от криминалните му романи - „Кой уби Паломино Молеро?”.

Ако основният ви мотив да прочетете книгата е криминалната загадка, възможно е да останете леко разочаровани. По мое мнение Льоса е искал да разкаже една история, да опише едно общество, а просто е избрал този жанр. Да, има жестоко и брутално убийство на млад мъж, има подозрително нежелание от страна на военните да съдействат на полицейското разследване. Но аз останах с впечатлението, че разгадаването на загадката е само повод да се разкрие положението в Перу през 50-те години на миналия век.

А картината хич не е ласкателна. В хода на разследването лъсва истината за едно силно имуществено разделено и дори расистко общество. Такова, в което любовта (да не говорим за нещо повече) между бяло момиче от висшата класа и беден метис е немислима. Такава любов е и практически почти неосъществима, защото богатите бели и бедните със смесена кръв почти нямат допирни точки в ежедневието. Първите живеят във военно-въздушната база или квартала на служителите на международна петролна компания, зад огради и телени мрежи като на филм. Вторите - в копторите и мизерията на околните градчета, вероятно също като във филм, но лош. Привилегированите не искат и не могат да допуснат да има нещо общо между тях и бедните голтаци.

Струва ми се, че самият Марио Варгас Льоса не е бил оптимист, защото в „Кой уби Паломино Молеро?” дори съвестното разкриване на престъплението от полицията не води до сигурно възмездие и справедливост. В края човек остава с впечатлението, че нещо невинно и чисто в самото перуанско общество е било жестоко убито. Собственикът на единственото такси в градчето, дон Херонимо, дава най-точен израз на положението: „Тук винаги прецакват нас, бедните. А едрите риби – никога.”

Не съм вярвала, че ще го напиша (почитател съм на по-кратките романи), но ми се щеше книгата да е по-обемна. При това не заради удължаване на криминалната интрига, а заради удоволствието да съм по-дълго със симпатичните полицаи - Литума, с неговия непрестанен вътрешен диалог. и лейтенант Силва, с неговата страст към истината и една закръглена гостилничарка.

Може би вече се чудите за какво му е на човек да чете някаква криминална история, която на всичкото отгоре само на повърхността е такава, и то за далечна и непозната страна като Перу по онова време. Истината е, че начинът, по който Марио Варгас Льоса разказва, е интригуващ, изказът му - точен, премерен и стегнат. Въпросите, които повдига, са универсални, а за някои аспекти на българското общество и актуални. За наше съжаление.

Прочети цялата новина

Свързани новини: