Изпепеляващата любов и "Сянката на вятъра"

„…малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път до сърцето му. Тези първи образи, ехото на думите, които смятаме, че сме оставили зад гърба си, ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно – независимо колко книги сме прочели, колко светове сме открили, колко сме научили или забравили – ни предстои да се завърнем…“

Няма нищо по-вярно от думите на Карлос Руис Сафон, цитирани по-горе. И когато търсенето на онази книга, оставяща дълбок отпечатък в библиотеката на сърцето ни, най-после приключи, изумлението от насладата да се заровиш между страниците й, да потънеш в дълбочината на историята и да я съпреживееш, трудно може да се сравни с каквото и да било. Поне за мен.

Но да започна по-отдалече… На пролетния Панаир на книгата с удоволствие се срещнах с Христо Блажев (блога Книголандия) на щанда на издателство Изток-Запад. Затрупана с разни помагала за четвърти клас и с детски книжки, с които да попълвам страниците на www.detskiknigi.com, не се бях замисляла, че ми се чете нещо за…пораснали. И все пак, тъй като Христо е ненадминат експерт (по мое мнение) в областта на книгите, го питах какво би ми препоръчал. Изненада ме насрещният му въпрос: „Имаш ли свободно време?“ При мен свободното време е доста илюзорно понятие, но пък се заинтригувах, защото според думите на човека-блог, „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон сама си освобождавала време да бъде четена. Така се сдобих с тухлата от 457 страници…

Поначало съм доста недоверчива, що се отнася до чуждо мнение. Предпочитам да видя, да пипна и да проверя, а после да се съглася (да, знам, че е гадно!). Затова подходих леко скептично към „Сянката на вятъра“. Скептицизмът ми продължи до стр. 12, където прочетох думите, цитирани по-горе и се влюбих. Неудържимо, пламенно и разрушително. Влюбих се в историята, стара като света и същевременно толкова трогателна, истинска, разтърсваща, караща ме да преживявам отново и отново прочетеното…

Даниел Семпере е малко момче, загубило майка си доста рано. Грижите на любящия му баща обаче не успяват да запълнят празнината, а съзнанието, че не може да си спомни чертите на майка си, събуждат едно неудовлетворение у детето. И всичко започва в Гробището на забравените книги. В това символично гробище се съхраняват стотици и хиляди книги, които някой е решил да погребе. Като антикварен книжар Семпере – баща има достъп до въпросното светилище и одисеята на сина започва тъкмо в деня, в който за пръв път прекрачва прага на Гробището. Запилявайки се сред хилядите томове, Даниел открива малка книжка, която сякаш го е чакала цял живот – „Сянката на вятъра“ на Жулиан Каракс.

Въпросната книга обаче е всичко друго, но не и обикновена (не, няма магии и фантазни елементи!) – в нея Даниел открива цяла нова вселена от чувства и преживявания. Бидейки напълно запленен от повествованието, младежът решава да прочете всички творби на Каракс, но за негово изумление се оказва, че… някой издирва и изгаря всяка бройка, излязла на бял свят. Силно заинтригуван, Семпере-син се захваща да разбули тайната на „Сянката на вятъра“ и на нейния автор.

В дългото си пътешествие момчето познава и платоничната любов към Клара Барсело, и болката от предателството; среща приятели в лицето на Фермин Ромеро де Торес и си навлича гнева на полицейския инспектор Фумеро. Но най-важното е, че не се отказва и върви стъпка по стъпка към разкриването на мрачната история на Жулиан Каракс и черното, необятно нещастие, което понякога спохожда хората.

Дали едно или друго решение са в състояние да променят трагичните обрати? Възможно ли е да изживеем живота си чрез някой друг, напътствайки го в посока, обратна на онази, в която самите ние сме препускали стремглаво и чрез която сме се сблъскали в стената на нещастието? Можем ли да намерим покой след онова, което сме пропуснали да направим?

За „Сянката на вятъра“ мога да кажа само едно: това е книга, която наистина освобождава сама времето ни, за да бъде прочетена и преживяна. Тя не може да бъде преразказана или описана – макар и да съм агностик, не мога да извърша подобно светотатство!

Ако си търсите плажно развлечение, по-добре не се захващайте с такъв шедьовър. Ако пък искате да откриете наистина майсторски написан роман, преведен прекрасно и готов да ви хвърли в света на истинските човешки взаимоотношения, да ви разтърси и да ви накара да се влюбите, тогава непременно трябва да се запознаете с творбата на Сафон.

За себе си разбрах следното: в библиотеката на сърцето ми се нареди още една книга наред с „Тютюн“ на Димитър Димов, „Любов по време на холера“ на Маркес и „Шантарам“ на Грегъри дейвид Олсън - „Сянката на вятъра“.

Прочетете още ревютата на Мила Ташева за "Сянката на вятъра" и нейното продължение "Играта на ангела" и отзивите на Христо Блажев за двете книги.

Не пропускайте и ревюто на романа "Марина" също на Карлос Руис Сафон.

 

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: