Хора и „хора“ (2): Светилището в Лурд

Днес ще продължим с поклонническото пътуване на Ирина до Лурд във Франция.

Т.к. първата част  предизвика сериозна полемика, в рамките на която беше направено прдположението, че втората част ще излезе цензурирана, заради същата тази полемика, съм длъжен да заявя, че двете части са получени преди първата публикация и нито аз, нигто авторката сме се опитвали да променяма текста след публикуването на първата част. А сега:

Приятно четене:

Хора и „хора“ по пътя до Лурд

част втора

Светилището в Лурд

Трудно се събудих на следващата сутрин. Очевидно бях натрупала доста емоции от предишното денонощие и едва отворих очите си. Бях спала непробудно, а съпруга ми вече бе разтворил кафе. Слязохме на закуска и се огледахме. Мъжът, който вчера се бе усмихнал широко ми кимна и ми посочи маса, приготвена за двама. Поднесе ни закуската и ме попита какво бихме предпочели да пием. На масата имаше вода и портокалов сок, но той попита: “чай или кафе”. Кафе разбира се, кафе с мляко. След мъничко той донесе три канички. В две от тях имаше кафе-едното мисля бе нес, а другото еспресо и друга каничка с мляко. Закуската включваше естествено кроасан. Какво бе учудването ми, когато го опитах и разбрах, че всъщност кроасаните са без пълнеж. Бяха дори леко солени. На масата имаше и празни чаени чаши, но не виждах мънички лъжички. Огледах се и извиках домакина ни. Казах нещо от рода:”можете донесете лъжица?”, а той ми посочи намиращата се до мен супена лъжица. Аз казах: – Да, малка, но за всеки случай показах и с ръце Мъжът кимна и се усмихна. Излезе от ресторанта и след малко пристигна с две чаени лъжички. Остави всички в ресторанта, за да ни донесе лъжички и дори не свъси вежди.

Запътихме се към Светилището.

Вървяхме бавно и се опитвахме да разгадаем какво виждаме. След като преминахме покрай кръстовете, видяхме, че в началото на “алеята с табелите” има една поставена в средата табела. Отидохме и прочетохме доколкото можахме какво пише на нея. Всъщност това бяха специално изработени в Йерусалим табели, на които бе изписана молитва на 44 езика. Вървейки покрай табелите всъщност разбрахме, че това бе “Отче наш”. Молитвата, която всеки христянин знае. Видяхме я на арабски, на суахили, на английски, на немски, на хърватски, на полски, на испански, на италиански, на китайски, на...румънски.  В страни видяхме заградено с въженце място, на което бяха поставени мънички статуи на агънца, а пред тях седеше статуя на момиче. Това очевидно бе света Бернадет. Имаше и надпис, който ние не разбрахме. [caption id="" align="aligncenter" width="571"] Броеници[/caption]     След алеята с молитвата на 44 езика видяхме три дървета, покрити с броеници. Броениците бяха най-различни, в различни цветове и с различна големина. Пред тях бе снимка на света Бернадет, на която пишеше, че тя познава само своята броеница. След това бе статуята на Божията майка, около която бяха наслагани множество букети, виждаха се и догорели свещи от снощната процесия.

Влязохме в катедралата,

а тя бе огромна и същевременно неописуемо красива. За първи път влизах в католически храм. Богомолците бяха седнали на пейки, а свещеника четеше пред тях. Имахме намерение да послушаме, но след минути богомолците станаха и започнаха да се ръкуват и прегръщат. Очевидно литургията бе приключила. Наближаваше 11 часа. Встрани на катедралата съзряхме чешмите. Имаше много хора, които наливаха вода в какви ли не съдове. [caption id="" align="aligncenter" width="557"] "Вот источник...[/caption]   След чешмите съзряхме множество хора, наредени на опашка и заградени с прегради. Отстрани беше скалата. Бяхме чели, че за да докоснеш скалата се чака много, така че се наредихме, без да сме абсолютно сигурни дали сме на правилното място. След нас хората се трупаха и трупаха. Всички чакаха търпеливо, но част от тях разговаряха. Различих италиански, френски, полски. Погледнах встрани и видях, че някои от тях оставят листчета до скалата. После нещо ме накара да погледна към небето. На високата стена над скалата видях множество кръгове, на които пишеше нещо. Виждах арабско писмо, виждах китайски йероглифи и изведнъж видях надпис на руски, който гласеше: „Вот источник, утоляйте жажду и омывайтесь“ Да, това бяха думите на Богородица, изречени към малката Бернадет. Това бяха думите, с които Божията майка открива пред хората лековитата вода. След малко повече от час вече виждахме скалата и как богомолците се докосваха до нея. Виждахме статуята на Богородица и огромен свещник, на който непрекъснато горяха свещи. Вече я докосвах. [caption id="" align="aligncenter" width="557"] Богородица-такава, каквато я вижда мъничката Бернадет[/caption]     Тази същата скала, от която избликваше чудодейния извор. Тя всъщност бе гладка. Колко ли хора през годините са протягали ръцете си към нея, за да я изгладят така. Усещаш, че докосваш нещо, но сякаш не се допираш до камък. Ти протягаш ръката си, а чувстваш, че нещо милва ръката ти. Сведох главата си и видях през нещо като стъкло как водата неспирващо блика. Статуята на Богородица бе пред мен, леко осветена, а аз не можех да вдигна глава. „Смили се майко, смили се над моя син“ Отминах, но бе трудно да се отделим от това място. Стояхме отстрани и наблюдавахме. [caption id="" align="aligncenter" width="571"] Лурд, Франция[/caption]     Едва сега извадихме фотоапарата и направихме една – две снимки. Встрани от скалата имаше множество пейки, на които част от хората сядаха и оставаха дълго. Явно не само ние изпитвахме трудност да се отделим от тук. Продължихме напред и видяхме нещо като метални павильони, на които се поставяха свещи. Решихме да ги разгледаме. Повечето от тях бяха с обикновени свещи, които хората поставяха. Ние не бяхме взели със себе си и просто отминахме, но забелязахме, че в няколко павильона гореше необикновен пламък. Приближихме и видяхме огромни/около метър, метър и половина/ запалени свещи. Те бяха изрисувани и тук-таме се четеше името на св. Бернадет и името на някоя държава. Разчетохме Португалия и Италия.

Върнахме се при чешмите

Странно, но нямаше много хора. Така наречените чешми бяха поне 20 и явно колкото и вода да си налееш ставаше бързо. Водата течеше, но аз не разбирах защо никъде по площада нямаше локви и тогава видях усета към детайла: за да си налееш вода всъщност трябваше да натиснеш метален кръг и секунди след като спреш, водата спираше. Наляхме две шишета от минерална вода, който носехме от България и още две-закупени от тук. До чешмите имаше нещо като павильон, метален павильон. Видях, че бе пълен с малки пластмасови шишенца, наподобяващи опаковки на парфюм. Под тях имаше отвор, в който да пуснеш монета. Бе написана и някаква цена-мисля, че бе 0,20 евро, но странното за мен бе, че човек имаше свободен достъп. На практика можеше да си вземеш шишенца, без дори да пуснеш нищо в отвора. Каква мисъл само! Ех, българко...ти си тук и си мислиш, че можеш и да си вземеш шишенца без никой да те съзре. А статуята на Божията майка бе на метри. [caption id="" align="aligncenter" width="571"] От другата страна[/caption]       Огледахме се и видяхме широк мост, който незнаехме накъде води.

Видяхме множество духовни лица, облечени в тъмнокафяви роби,

завързани с грубо въже. Изглеждаха така, сякаш са излезли от средновековието. Тези духовни лица също пресякоха моста и това определено ни заинтригува. След моста, в ляво от нас имаше голяма сграда, в съвременен стил. Съзряхме на фасадата снимката на св.Бернадет и за момент се почудихме какво е това. Тъкмо бяхме решили да влезем и дочухме детски гласове. От сградата излязоха поне 40 дечица, придружавани от един възрастен. Децата бяха на видима възраст 6-7 години, всички носеха червени шалчета и червени шапки. Явно това бе организирана екскурзия. Мислех, че цвета на шапките е избран случайно, но когато придружителя на децата ги накара да се наредят и ги погледна, разбрах защо точно червено, ярко червено. Ех, този „усет към детайла“. Не зная каква бе националността им, но придружителя говореше на испански. На сградата имаше табели, от които разбрахме, че сградата всъщност е църква. Искахме да влезем, но видяхме, че помещението бе празно и решихме да седнем в близост до реката и да поемем въздух. Беше горещо, много горещо. Бяхме спокойни. Имахме 4 литра от целебната вода. Искахме повече, искахме, но знаехме, че в самолета нямахме право на по-голямо количество. По два литра на човек в чекирания багаж-знаехме това ограничение. Ех, само ако Астрал Холидейз бяха организирали връщането ни с влак или автобус. Седяхме на сенчесто място, слушахме буйната река, гледахме съвременната църква и се отпуснахме. Мисля, че можехме да седим така с часове, но бързо си припомнихме, че имаме твърде малко време. Решихме да се върнем в хотела, да хапнем от разтворимите супи, да си намажем от топеното сирене, да си вземем душ и да се върнем да посетим подземната катедрала. После може би щяхме да влезем в някой от магазините за сувенири, да починем и да участваме във вечерното бдение. Но дали щеше да се случи така? [caption id="attachment_34478" align="aligncenter" width="643"] Отче наш[/caption]     Минахме по обратния  познат път и решихме да се опитаме да намерим табелата с „Отче наш“ на български. Може би щеше да я има. Все пак светите братя  Кирил и Методи бяха почитани от католиците, все пак блажено почиващия папа Йоан-Павел Втори обяви нашия Евгени Босилков за блажен. Не съм сигурна, защо толкова ни се искаше да видим молитвата на родния език. Та ние знаехме “Отче наш”, та в дамската ми чанта имаше джобен формат на Новия Завет, защо ни беше тази табела? И тогава, под парещото слънце осъзнахме смисъла на тези табели. Осъзнахме, че това не бе информация, че

„Отче наш“ на родния език всъщност бе символ на съпричастност

Символ, който да те накара да се почувстваш част от нещо необяснимо. „Отче наш“ бе прегръдката, в която всеки човек може да намери покой. Прегръдката на Бог. А езикът ти помагаше да стигнеш до тази ласка. Помня, че когато видяхме молитвата на албански се изненадахме, но и окуражихме. В първия момент ни се стори странно, та повечето албанци бяха мюсюлмани. Но... изведнъж се сетихме за майка Тереза. Разбира се, че трябваше да има табела на албански. Бе толкова логично. Над молитвите бе изписан съответния език и така разбирахме на какъв език е текста. На малко от табелите имаше изрисувани знамена. На една обаче забелязахме румънското знаме и от другата страна на същата табела... бе написано: славянски. Тази табела бе за нас –

„Отче наш“ бе написана на черковно-славянски

Изпитахме неописуема радост, но когато погледнахме текста установихме, че  не можем да го прочетем. Това определено бе тъжно, много тъжно. За момент се засрамих от това. Та аз не знаех езика, на който се служеше в нашата църква. В нашата православна свята църква. Не разбирах и не знаех езика, чрез който божието слово трябваше да докосне сърцето ми. И тогава в главата ми се промъкваха кадри от филма за цар Борис. Князът, благодарение на който ние българите сме приели Христа. Спомних си как князът упорито се бори срещу това в българската църква да се служи на гръцки. Спомних си кадри в които казваше, че Божието слово може да стигне до човека, само ако той разбираше езика. Ех, княже, колко си ни нужен днес! Колко си ни нужен, за да се опитаме да разберем смисъла на песнопенията в храмовете ни. А тук, във френското градче, всичко бе просто: една молитва, която стигаше до хора на 44 езика. 44 езика, не 44 националности. Защото едва ли Бог ни дели на българи, араби или китайци.

По пътя към хотела

влязохме в някои магазини за сувенири. Една част от тях бяха малки и кокетни. Друга обаче наподобяваха на нашите „всичко за левче“, но бяха чисти. Направи ми впечатление, че и в двата типа магазини цените на повечето неща бяха еднакви. Имаше сувенирчета дори за 20 цента. А магазинчетата бяха много близо до “Светилището”. Странно, тия французи не знаеха ли що е то пазарна икономика? Не знаеха ли, че ако имаш магазинче до такова място трябваше да поддържаш космически цени, защото търсенето не е малко!? 6 милиона човека минаваха от тук целогодишно. Поне 6 милиона, а те имаха сувенирчета за центове. Нямаше ли кой да им каже, че религиозността всъщност е доходоносна. Нямаше ли кой да ги научи, че с наближаването на Коледа или Великден непременно трябва да повишиш цените поне със 100 процента, щото “ден година храни”. А утре е Петровден. Почитан празник. От религията се печелеше, но очевидно някой бе проумял, че от вярата и от надеждата – не биваше.

Прибрахме се в хотела и проверихме дали имаме отговор

от Астрал-Холидейз. Бях оставила скайпа си включен и прочетох, че брат ми бе успял да активира роуминга на моя телефон. Обясняваше ми и подробно, че трябваше да сменя и оператора си. Мисля, че започнах да разбирам глупостта си, но проумях, че дори и да бях активирала роуминга още в родината, аз нямаше да  знам, че трябва да сменя оператора си. Не знаех и как да направя нужните настройки. Аз бях невежа. Докато светът се развиваше, докато въвеждаше технологии, аз трябваше да се боря с доста други неща. Трябваше например да обяснявам, че аутистите не са животни, че децата с увреждания са хора, че не би трябвало да изричам благодарност всеки ден, затова, че в България  няма газови камери. Трябваше да водя битка, която не бих могла да спечеля. С минаването на годините не станах привържаник на фашизма, но се научих да живея с него. И докато ставаше това ми нагаждане, светът бе напреднал с технологиите. В технологично отношение България не бе изостанала, изостаналата бях аз. Вече можех да ползвам мобилния си телефон и това определено ме успокои. Отворих мейла си и видях, че имах отговор от Астрал-Холидейз. В отговора много любезно ми се обясняваше, че извършващия трансфера ни всъщност е чакал час и половина, че френската компания се е свързала с тях, че е изискала наш телефонен номер, че дори те - Астрал-Холидейз се били опитали да се свържат с нас. Дори те! Много любезно ми бе написано, че на въпросните ваучери, предназначени за шофьора всъщност има изписани телефонни номера. Единият телефонен номер бил френския номер на компанията, а другият бил безплатен спешен номер, който можело да се набере от автоматите на летището. Защо ли обаче аз не знаех за тези номера? Защото... текста към номерата бе написан на английски. Побеснях, наистина побеснях. При всеки разговор, при абсолютно всеки им казвах: аз не знам английски, дори изрових един мейл, в който бях написала: не знам английски. Бе по повод предложената ми оферта без трансфер с кацане на летище Лурд в 22.35 часа. Бях им го написала.

Аз бях невежа – да. Но плащах цената си за това

Едва ли някой друг би им дал 1300 евро за пътуване в Европа с две нощувки. За въпросния трансфер бяхме платили 198 евро. Знаят ли те колко лекарства на сина ми мога да купя за 198 евро? Не се побирах от гняв. Значи може французойката на летище Шарл-де-Гол да ми вика: тудуф, тудуф, а не може българската компания, на която си платил и то не малка сума да ти напише френския номер с български текст или поне да те уведоми, че имаш такъв номер. Та аз може и да не бях невежа. Ами ако си бях изпуснала телефона? Ами ако го бях забравила в България? Ами ако батерията му не бе заредена? Телефонът ми прозвъня и с изненада открих, че отсреща бяха от “Астрал-Холидейз”. Дамата просто проверяваше дали има връзка с мен. Това бе окуражаващо. Казах им: разбирате ли, на летището, там където получавахме багажа си имаше 5-6 хиляди човека. Нямаше как да успеем за час. Та това бе Шарл-де-Гол, не някакво си малко летище. Последва мълчание.

Трябваше да им простя

Та това бе една от най-големите ни туристически компании, та те все пак се бяха “нагърбили” с организацията на нашето пътуване. Може и да са кацали на Шарл-де-Гол, може и да са искали да получат по-голяма комисиона, за да организират пътуването ни по този начин, може би са имали нужда от невежи като нас. Те бяха добра компания, но просто имаха един-единствен недостатък. Те бяха българи. Винаги съм отхвърляла твърдението, че националността или расата определят човека. Но тук при тези обстоятелства трябваше да приема тази фашистка теория. Те бяха българи, също като мен, която бе учудена, че никой не си взема шишенца без пари на метри от “Светилището на Европа”. Преброихме парите си. Разполагахме с достатъчно, ако се храним с донесената ни от България храна, имахме пари и да платим таксито си, дори бихме могли да изпием по едно кафе за евро и половина тук, но трябваше да предвидим, че не кой да е, а “Астрал-Холидейз” бе организатор на трансфера ни при връщането ни. А опита си е опит. Все пак ако отново изпуснехме трансфера си, ще трябва да хванем такси или автобус.  Бяхме разговаряли с един приятел, още в родината, че ако се наложи ще му звъннем да захрани една от банковите ни сметки. След три часа изтеглихме сумата от 40 евро и бяхме спокойни поне в това отношение.   [geo_mashup_map zoom="10"] [geo_mashup_location_info]   Отказахме се от кафето в Лурд и се запътихме към

подземната катедрала “Свети Пий”

Знаехме, че тя се намира под светилищито, дори мислехме, че сме видели един от входовете й. [caption id="attachment_34489" align="aligncenter" width="614"] вход към подземната катедрала[/caption]   Вървяхме по наклонен широк циментиран вход. Ясно бе защо бе наклонен и защо наклона не бе остър. Нямаше нито едно стъпало, нито едно. Слизайки дочувахме песнопение и всеобща молитва. Светлината бе приглушена. Пред нас се откри нещо като... закрит стадион с множество полегати колони. Ако сравня мястото със стадион и за момент си представим, че на мястото на зрителите има пътека, наклонена пътека, обикаляща стадиона и на две три места пътеката се изравняваше с терена, то това до някаква степен дава представа за необикновената подземна катедрала.Погледнахме надолу и видяхме множество пейки, на които имаше богомолци. Имаше и хор, а отпред стоеше свещеник. Катедралата бе озвучена и въпреки че богомолците бяха “в ниското” чувахме ясно служението. А хорът бе великолепен. От “тавана” на помещението на разстояние от около 50 см се спускаха платна. На всяко платно имаше изображение на човек. Имаше мънички надписи, от които разбрахме, че на платната са изобразени светци. Всички те бяха непознати за нас. Явно бяха “светиите” на католиците. Имаше такива изобразени в момент на молитва, такива облечени в монашески одежди. Имаше в цял ръст, имаше и само лица. Искахме да минем покрай всеки от тях. Встрани от нас, буквално вкопани в стените имаше странни изображения на Христос. Мисля, че бяха направени от специални бои или метал. Струваха ми се екстравагантни.

Всички платна, бяха различни, но сякаш и еднакви

В погледа на изобразените се четеше  смирение и благост. Изведнъж видяхме едни различни очи. Едни очи, които излъчваха любов. Това бе папа Йоан-Павел Втори. Разбира се, че бе той. До неговото изображение не пишеше: свети, пишеше нещо друго, което аз преведох като блаженопочиващ.  Не знам защо, но се почувствах щастлива. Аз не бях виждала папа Йоан-Павел Втори, аз не бях католичка, аз бях чела, бях гледала по телевизията, бях чувала за харизмата му, но тук почувствах нещо необяснимо. Не разбирах, наистина не разбирах. Бяхме пленени от цялото това място, дори не направихме нито една снимка. Сякаш искахме да запазим спомена някъде в сърцата си. Искахме да се присъединим към богомолците, когато изведнъж отеца изрече нещо, всички станаха, прекръстиха се и се прегръщаха. Службата отново бе свършила. Днес ни се случваше за втори път, но все пак  продължихме с оглеждането на платната. Спряхме за миг и едва сега съзряхме, че около 10-на човека в инвалидни колички се намираха до олтара, а придружаващите ги все още се прегръщаха. Придружаващите ги всъщност бяха доброволци. Не разбирах. Значи доброволците участват заедно с инвалидите във всяка служба?! През главата ми премина мисълта, че ако това се случваше в родината/Боже, какво богохулство/, то доброволеца задължително щеше да настани болния до олтара и после щеше да излезе нанякъде до приключване на службата. Нещо от типа:”Ти като свършиш, ми се обади”. Очевидно тук не бе така. Очевидно доброволеца придружаваше своя болен навсякъде и активно участваше в богослужението. Излязохме от катедралата от друго място. Имаше много изходи или входове, не съм сигурна какво бяха точно и се озовахме в центъра на Светилището. От катедралата се дочуваше камбанен звън. Камбаната всъщност пееше. Пееше “Аве, Аве, Аве Мария”. Пееше без думи. Беше прекрасно, беше неописуемо. Решихме да изминем пътя на бдението, в което имахме намерение да участваме и се озовахме над катедралата.     [caption id="attachment_34481" align="aligncenter" width="614"] Над катедралата[/caption]   [caption id="" align="aligncenter" width="594"] Думи ли?[/caption]

Светилището от високо – това бе повече от красиво

Мисля си, че не бих могла да намеря подходяща дума и не защото езика ни е беден или аз не го познавам. Това е нещо, което само сърцето може да изкаже. А когато сърцето говори, думите са ненужни и слаби. [caption id="attachment_34483" align="aligncenter" width="461"] Пиренеите, Франция[/caption]     Докато се качвахме към катедралата минавахме покрай гориста местност. Та ние бяхме забравили, че се

намираме в подножието на Пиринеите

Видях няколко иглолистни дървета, чиито стволове едва ли можеха да се обгърнат от човек. Едва сега погледнах, че красотата на мястото, на което се намираме не е единствено в катедралите, сътворени от човешката ръка. Забелязах, че в близост до катедралата преминават автомобили, а след шосето някъде в планината се очертаваше нещо като път. [caption id="attachment_34484" align="aligncenter" width="461"] Разпятие – Лурд, Франция[/caption]     Бях любопитна, а съпругът ми твърде изморен. Исках да разбера какъв е този павиран път, дали бе планинска пътека, защо тук нямаше тълпи от хора? Видях една табела на която пишеше нещо, на няколко езика разбира се, но аз не бях сигурна. Буквално надписа означаваше: „Пътят на вярата“. Не разбирах какво бе това. Съпругът ми бе твърде изморен, а аз започнах да го увещавам:”хайде още малко и още малко, поне да направим снимки от високо.” [caption id="" align="aligncenter" width="571"] Пътят на вярата[/caption]        

Пътят бе с остър наклон, а и не виждахме никой около нас

Завихме и пред нас се появи поне 5 метров кръст, на който бе разпнат нашия Господ. Мисля, че това бе бронзова фигура. Пред кръста имаше пейка. Продължихме нагоре и видяхме статуи на странни животни. Тук имаше някакъв надпис, който не бях сигурна, че разбирам. Бе нещо като: “смъртта, среща със смъртта”, тук вече имаше стъпъла и отново пейка. Имаше някой пред нас. Дочувахме молитва. Дочувахме “Амен”, но все още нищо не разбирахме. След 20-на метра видяхме бронзови фигури на римски войници, кръст и нашия Господ, които бе протегнал ръцете си към него. На табелката пишеше нещо, свързано с Христос, но нищо не разбирах. След още 20 метра пред нас се разкри още една сцена. Този път Христос носеше своя кръст, около него имаше римски войници, а срещу него бе изобразена жена. Разчетох какво пишеше на табелката и разбрах:”среща с майката”.

    Постояхме тук още малко и недалеч съзряхме група хора, които продължаваха напред, спираха се и изричаха обща молитва пред всяка сцена. Едва сега проумяхме какво е това. Това бе

„Пътят на вярата“

Явно посредством бронзови фигури бе изобразен пътят на нашия Господ до кръста. Трябваше да извървиш края, за да стигнеш до началото. Вече ясно виждахме малката група от богомолци, която заради общата молитва напредваше бавно. Съпругът ми искаше да се връщаме, а аз да продължим. Казах му:”добре, щом си уморен, остани тук, седни на тази пейка, а аз ще се върна”. Това бе наистина неразумно предложение. После той ми посочи богомолците и каза:”погледни ги, та те се молят гласно. Ние не можем да правим това. Нашето място не е сред тях”. Решихме да се върнем и срещнахме една жена, която изкачваше едно по едно стъпалата пред сцената със “смърта”. Тя коленичеше на всяко стъпало и събираше ръцете си. Очевидно тази жена се молеше от цялата си душа. Ние продължихме надолу и седнахме точно пред кръста с разпънатия Исус. Седяхме и умувахме какво да предприемем до края на вечерта. Трябваше да се върнем до хотела, да вечеряме с остатъците от храната, да вземем по един душ, да купим дребни сувенирчета за приятелите ни, да отпочинем и да се върнем, за да участваме в бдението. Исках да закупим шишенца във формата на Богородица и да ги напълним с вода за нашите приятели, но... съпругът ми беше против. Та така ставаха повече от 2 литра течност в куфар на човек. Той нямаше да рискува цялата вода, заради някаква си моя приумица. Седяхме срещу кръста и спорехме. Седяхме срещу кръста и се заканвахме един на друг. А някъде бе написано: „Не хвърляй бисерите на свинете“. Огледахме се и започнахме да осъзнаваме какво бяхме сторили. Млъкнахме и гневно заслизахме по пътя.

      Когато минахме през централната част на Светилището, чухме, че

тази вечер процесията ще започне в 10 часа

Това бе изречено на френски. А после на английски ми се стори, че чух в 5 часа. Сега беше  16.30 часа. Нищо не разбирах. Казах на съпруга ми, че процесията май ще започне сега. Чудехме се какво да правим. Бяхме много изморени, много, а и утре ни предстоеше пътуване. Решихме да не променяме първоначалния план, пък “каквото стане”. На отиване към хотела се споразумяхме да купим шишенца във формата на Богородица, да се подкрепим в хотела и после да се върнем. Щяхме да ги напълним и да участваме в процесията. Нашата сънародничка бе на смяна и това определено ни зарадва. Разменихме няколко реплики и бързо се качихме в стаята. Подкрепихме се, починахме за около 10-на минутки и тръгнахме обратно. На рецепцията отново се заговорихме със сънародничката ни, а телевизора във фоайето бе на някакъв спортен канал. Излъчваха европейското първенство по лека атлетика. След няколко минути видяхме на екрана нашето момиче, нашето момиче-Ивет Лалова, която държеше българското знаме. Повториха бягането. Странно съвпадение, може би в този миг в Лурд имаше трима българи и тримата бяха “случайно” заедно, когато видяха новата европейска шампионка. Имаше и българи, все още имаше българи, които не те караха да свеждаш глава и да се срамуваш, а точно обратното и това “съвпадение” май ни го подсказа.  

Когато стигнахме до “Светилището” нямаше и следа от процесията

Напълнихме шишенцата, съпруга ми ми помогна да измия ръката си на една от чешмите и се отправихме към пейките до скалата. Оставихме листче с името на сина ни и се приближихме. Пред скалата свещеник изричаше молитва, а група вярващи я повтаряха. Пейките бяха заети и ние решихме да останем встрани и прави. Свещеникът изричаше молитва, в която споменаваше Божията майка, дочуваше се и името на св. Бернадет. Молитвата бе изричана многократно и ясно. В един момент без дори да разбирам думите започнах да повтарям на ум част от нея. Често свеждах главата си и изричах моята молитва. Моята молитва за моето щастие, а моето щастие бе възможно само ако моя син оздравее. За това ми трябва чудо. За това съм тук. Заради себе си. А истинския христянин се молеше за всички. Мислех за това, когато покрай мен премина мъж в бяла престилка. Огледах го:бе обут със санитарни чехли, носеше тъмнозелени панталони и бяла престилка. Бях сигурна, че това е лекар. Какво правеше лекар на това място? Тогава, най-неочаквано за мен той се прекръсти, коленичи и целуна земята пред себе си. Не вярвах на очите си. Той премина бързо покрай мен, така както се бе появил. В живота си често съм чувала от медици, че „медицината все още не е достигнала това ниво“, че „медицината е напреднала, но е безсилна вече”. Никога обаче не бях чувала, че Господ може всичко, че Господ е над медицината, че лекарите знаят и могат немного. Никога не бях чувала такова признание от български медик. Не искам да кажа, че всички български лекари са атеисти. Част от тях приемат религията. Приемат религията, но не вярата. Приемат религията, но когато стане дума за работата им, те непременно ще ти обяснят, че са наясно с проблема, но “това е, което може да се направи”.   Молитвата свърши. Свещите, които бяхме приготвили за бдението, очевидно нямаше да ни трябват вече и се отправихме към металните павильони. Бяхме разочаровани, че няма да участваме в бдението, както ни се искаше и решихме да се отпуснем на някаква си пейка. Седяхме и не мислехме. Искаше ми се да запазя този миг. Много пъти в живота си имах моменти, в които ми се искаше времето да спре. Това бе точно такъв миг. Исках никога да не си тръгвам оттук. Разгледахме статуите пред катедралата, сред тях видяхме Св. Петър с връзката ключове и колкото и да не ни се искаше се прибрахме в хотела. [caption id="attachment_34486" align="aligncenter" width="461"] Дали ще те видя отново Лурд?[/caption]   Вече не помня защо точно ми се наложи да сляза до рецепцията, но господинът с широката усмивка ме погледна, а аз погледнах към празната рецепция. Той възкликна и извика:”Ваниаааа”. Едва сега чувах името на сънародничката ни. Говорихме дълго. Аз ѝ споделих защо бяхме в Лурд, а тя ми каза, че скоро гледала по тв за аутистите, за това, че традиционната медицина отказва да признае, че това всъщност е лечимо заболяване. Разказа ми, за майка, чието дете значително подобрила състоянието си, след балансирането на някакви си бактерии. Прекъснах я. Повечето съвременни алтернативни и традиционни методи за лечение на аутизма ми бяха известни. Проблемът бе, че при моя син имаше още едно заболяване, което възпретятсваше прилагането на който и да било метод. Разказах й, че за разлика от повечето майки на деца-аутисти, аз знам причината, поради която моя син е болен. Причината всъщност бе недоглеждане. Типично българска черта. Не можех дори да кажа лекарска грешка, защото греши този, който е направил нещо. Моят син бе болен, имаше най-тежката форма на аутизъм, защото група лекари си бяха казали:”Абе, да видим, каквото стане”. Нямаше нито един, който да има “усет към детайла”, нямаше нито един, който да поиска да размърда мозъчните си клетки, дори собствения ми свекър.   Когато споделих всичко това, тя възкликна:”Оооо, лекарите! И тук не са особено грамотни”. Разказа ми, че преди 6 месеца със съпруга й се случила трудова злополука, че в момента той бе с шина на крака и обикалял от лекар на лекар. Казах й: „Виж, навсякъде по света има болни хора, навсякъде по света има лекарски грешки, но това което ни различава нас-българите от другите бе отношението на обществото”.Тя се съгласи с мен. Разказах й за улица Цар Симеон, на която всекидневно паркираха автомобили и на никой не му пукаше за хората с инвалидни колички. То и нямаше как да му пука, щом сме направили всичко възможно да ги затворим някъде си. Барикадирали сме се с бордюри, със стъпала, с неработещи асансьори и неефективни рампи. “Виж и тук не е идеално, понякога се случва някой да паркира на място за инвалиди”. Понякога се случвало!!! Сподели ми, че всъщност и тук не било лесно. На съпруга и например му било много тъжно, че не можел да тича с малкото им дете. Исках да й кажа, че ако съпругът й/чиято националност не знаех/ живееше в България, той дори нямаше да може да излезе на улицата. И нямаше да може, защото всички ние се бяхме погрижили това да не се случва. Нямаше смисъл да я убеждавам. Тя очевидно отдавна не бе идвала в родината. Казах й:”виж, аз съм българофоб”. Искаше ми се да не съм, искаше ми се, но нямаше как след като последните 12 години живеех сред фашизъм, смесен с егоцентризъм, апатия и безотговорност. Разказах й за “Астрал-Холидей”, а тя недоумяваше защо сме се отказали да пътуваме с влак. “Не се отказахме, мила, дори им го предложихме, но очевидно някой се нуждаеше от комисиона”. Казах й колко сме платили за тези 2 дни и честно казано тя бе шокирана от цената. Казах й, че намирането на тези пари си бе истинско чудо, макар че аз съм главен счетоводител, а съпруга ми е данъчен инспектор. А тя погледна надолу и каза:”Да, в България честните хора не биха могли да живеят нормално”. Имах чувството, че се притесни от казаното и започна да ми обяснява:”виж, аз обичам родината, там е семейството ми. Но ние-българите сме толкова...различни. Когато си идвах последно в родината нямаше магазин, в който да вляза и някой да ми се усмихне или да ми каже добър ден. Ние-българите не сме много на ниво”. Разказа ми, че преди години живеела в Испания, че испанците били по-като нас, но и те били “различни”. Да, въздъхнах аз, тук хората са много различни. И сякаш за да подсили контраста тя започна да ми обяснява за многото националности, които бяха посещавали хотела. Разказа ми, че всъщност в градчето има 240 хотела. Местните жители били едва 15 хиляди. И тогава тя ми каза нещо, което още дълго време ще остане непонятно за мен. За мен-българката. Разказа ми, че всъщност младите хора, които сме видели били доброволци. Доброволците обаче пристигали на групи и били от различни националности. Инвалиди имаше от цял свят и съответно и доброволците трябваше да бъдат от цял свят. Ирландците например, когато те пристигнат запълват всичките 240 хотела. Разказа ми също, че доброволците поемали своите разноски по пътуването, храната, нощувката. Край...това ме довърши. До нас мина един от колегите й.

Очевидно бяхме се увлекли в приказки

Разменихме координати, тя дори ми написа телефонния си номер и ми каза, че ако утре се нуждаем от помощ, каквато и да е, като например превод, тя ще съдейства. Разделихме се, а тя извика:”и много целувки на България”. Мисля, че последната реплика бе за да  чуят колегите й назоваването на страната ни. Мисля, че продължителността на разговора ни я злепостави и може би тя щеше да се оправдае с носталгия, с несъществуваща носталгия. Качих се в стаята и преразказах разговора ни на съпруга ми. Казах му: „Разбери, всички тези млади хора, те всъщност си плащат, за да придружават инвалидите. Мисля, че ще минат години преди моите мозъчни клетки да осъзнаят тази информация. Представих си, че пред мен стоят група български младежи. На годините на тези, които вървяха редом с инвалидите и участваха в процесията и месите. Щях да им кажа:”Хайде сега, мили момичета и момчета да намалите годи

Прочети цялата новина

Свързани новини: