ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

26.10.12, радио Пловдив

Слушай тук:

http://dox.bg/files/dw?a=c17478b5d2

На колко години умира Леонардо да Винчи?

Мнозина смятат, че той живее до дълбока старост, поне до 80-90 години. Това е голяма заблуда, която се определя вероятно от два фактора. Първият е онзи широко известен образ на белобрад и белокос мъдрец, който почти всички лаици мислят за автопортрет на Леонардо. Така казват дори отделни специалисти. Други обаче твърдят, че това е по-скоро скица за някой от апостолите в „Тайната вечеря”. Вторият фактор, който внушава у публиката усещането за дълъг живот на ренесансовия гении, е неговата необятна активност, която не просто докосва почти всички сфери на човешката дейност, но  често навлиза твърде широко и твърде дълбоко в тях.

С какво не се е занимавал Леонардо?

Някои ще кажат – с музика. И ще сгрешат, защото още от юношеските си години той е известен като изключително добър свирач на…..не, не на твърде популярната по онова време лютня, а на лира. Съзнателно или не, още съвсем млад Леонардо избира да стане виртуоз в един рядък древен инструмент, доколкото лирата се свързва пряко с Орфей и мистериите на древните траки.

И няма как по този повод да не чуем отдалече да се носи ироничният смях на съдбата, когато научим, че през 1491 година Леонардо да Винчи е сценограф на представление в Милано, което се счита за първата опера в Западна Европа. Скици от неговите декори са запазени и до днес, а операта се казва…..”Притча за Орфей”. Създадена е от четирима композитори по либрето на придворния поет Анджело Полициано, а 500 години по-късно, в наши дни, се възстановява и представя в Париж.

През същата тази 1491-ва година обаче Леонардо да Винчи печели и състезание по надсвирване с лира, организирано от владетеля на Милано Лодовико Сфорца. Той се явява със собственоръчно направен инструмент с причудливата форма на конска глава, но, както пише по-късно Джорджо Вазари – „хармонията му била по-звучна и така Леонардо излязъл пред всички музиканти, които се били стекли. Извън това той бил най-добрият рецитатор и импровизатор на рими на своето време”.

Рецитатор и импровизатор на рими, ли? Словото – това е другата сфера на дейност, в която Леонардо е малко известен на широката публика като виртуоз. Да, той не е писал прочути сонети като съперника си по дух и величие Микеланджело. Но пък за сметка на това в една от запазените негови книги, Codex Arundel, геният от Винчи ни оставя непреходно наследство – дълъг списък със синоними за обозначаване на мъжкия полов орган, синоними, които ще се въздържа да цитирам тук поради липсата на достатъчно време.

По същата причина няма да чета и списъка с нещата, които Леонардо е измислил или направо изобретил, като се започне от грубата материална сфера – обикновените шивашки ножици и разни приспособления за подводно плуване и работа, отиде се далеч напред – до хеликоптера, танка, парашута и други бойни машини, както и фортификационни съоръжения, та се стигне до ефирната сфера на духа, например – до въздушната перспектива в изобразителното изкуство, която Леонардо въвежда чрез своето „сфумато”.

Разбира се, точно живописта на Леонардо сякаш му носи най-много популярност. Или поне с такава представа живеем всички ние, съвременните хора, които задължително сме чували поне за прочутата картина „Мона Лиза”, а някои дори са я виждали в Лувъра. Макар че е нормално разумният човек да се запита как е постигнал слава с живопис в неговото си време, след като Леонардо е бил адски непродуктивен, през целия си живот е сътворил по-малко от 30 картини и няма организирана нито една „самостоятелна изложба”, както се казва днес. При това най-известните си творби всъщност той рисува в доста късни години. А истината е, че Леонардо да Винчи е бил известен и популярен, бил е суперзвезда, както бихме се изразили сега, още от ранна възраст.

Понякога тази слава е била скандална. Например докато учи за художник при известния живописец Верокио във Флоренция, той е въвлечен в съдебен процес за хомосексуални прояви, на които по онова време и на онова място очевидно се е гледало с доста строго око. Оправдан е обаче и до края на живота му, въпреки множеството намеци и съмнения, няма категорични доказателства за гей ориентацията на прочутия художник, изследовател и изобретател.

Доста смут и недобронамерени слухове предизвикват и заниманията на Леонардо с анатомия, иначе казано – с рязане и изследване на трупове. Истинско разочарование за него самия е, когато през 1513 година в Рим му забраняват категорично тази дейност заради получени от властите клеветнически доноси.

Подобни скандали обаче не са достатъчни за толкова истинска и дълготрайна слава, колкото е натрупал геният още приживе. Всъщност истината е, че Леонардо става прочут в тогавашното общество най-вече със своята способност да организира пищни тържества и карнавали, да подготвя декори, костюми и различни механизми, чрез които впечатлява и обира овациите на публиката. Някой би казал – да, това е типично за първия и най-известен ренесансов човек, желанието да се забавлява, разкрепостеното отношение към живота след дългата и тъмна нощ на мрачното Средновековие……

Нищо от това не е вярно. Нито Средновековието е било чак толкова мрачно, нито тъй нареченият Ренесанс е бил чак толкова светъл, нито самият Леонардо се е забавлявал непрекъснато. Да, вероятно се е забавлявал много. Най-вече с това, че очите му са били постоянно отворени за света наоколо. Забавлявал се е със способността си да гледа и да изучава, като вижда и мисли. Със способността да се чувства еднакво добре както в двореца на владетеля, така и в папските покои, да общува както с нормалните хора на градския площад, така и да се напие в мрачната таверна с нищите телом и духом. Това, струва ми се, е истинската дарба на този велик ренесансов гений, неговият истински талант, който вече пет века всички ние величаем като многостранен и от който сме така изумени.

Но да се върнем на първоначалния въпрос – на каква възраст умила Леонардо. Истината е, че годините на живота му са едва 67. Умира през май 1519-та, в Кло Люсе, Франция. Погребан е в параклиса „Сент Юбер” в кралския замък в Амбоаз. Така и остава под съмнение дали крал Франсоа І, който три години по-рано кани художника да живее във Франция и го посреща като „божествения” Леонардо, наистина е присъствал в момента на смъртта му, както се твърди. Пък и има ли значение – сега никой не знае нищо за въпросния Франсоа, но всички знаят поне името на Леонардо.

Сигурно е обаче друго – според стриктно спазеното завещание на самия художник, в процесията, съпровождаща тялото в последния му земен път, са участвали….. 60 просяци. Защо точно 60? Защо просяци, а не, например, прокажени, хроми и слепи? Не знам, може би Дан Браун знае и ще напише още някоя измислена кримка по темата…..

Това, което знам със сигурност обаче е, че Винчи е малко градче в Тоскана, близо до Флоренция – толкова малко, че мнозина и досега не могат да повярват там да се е родил толкова голям ренесансов човек като Leonardo di ser Piero, наречен още „да Винчи”.

Прочети цялата новина

Свързани новини: