Революцията се радикализира

Автор на публикацията е анализаторът и журналист Робин Ясин-Касаб, автор на книгата The Road from Damascus. Оригиналът на статията е пуснат в Pulse Media, а преводът е на автора в Интидар, Максим Проданов.

Също както „въоръжените банди“, въоръжените ислямисти са едно от самореализиращите се пророчества за сирийския режим. Макар, че по-голямата част от организаторите и бойците в съпротивата са или светски настроени, или умерени ислямисти, броят, организационните способности и идеологическият плам на по-екстремните и религиозни ислямисти постоянно расте. Защо революцията придобива все по-ислямистки оттенък? Ето няколко от причините по ред на важност.

На първо място, тежката реалност на бруталното насилие. Има една поговорка, която гласи: “в окопите няма атеисти.” Смъртта, заплахата от смърт, болката и унижението от мъчението не само засилват вярата, но и засилва племенното и религиозното самосъзнание. Когато смъртта е наблизо, ние искаме да се чувствам като „ние“, а не като „аз“, защото „аз“ е малък, лесно е да бъде смачкан. Ето защо в Сирия в момента много сунити се самоопределят все по-силно като сунити, алауити – като алауити, кюрди – като кюрди и така нататък. Това е много тъжно и невъобразимо усложнява бъдещата задача за изграждане на гражданска държава за всички. Предвид обстоятелствата, обаче, това е неизбежно. Насилието беше започнато от режима – и досега той продължава да бъде най-големият извършител на насилие в страната, включително с помощта на въздушни бомбардировки на села и градове, а сега – и със свободното използване на касетъчни бомби, които убиват деца.

На второ място, ако оставим настрани патриотичните чувства за Палестина и Ирак и неизреченото знание, че правителството им е корумпирано, преди две години повечето от мъжете във въоръжената съпротива бяха аполитични. Озовавайки се на бойното поле и на политическата сцена обаче, те започнаха да търсят за идеология, в рамките на която да поставят своя вълнуващ и ужасяващ нов опит. За момента най-достъпната и проста идеология е салафизмът. Освен заради силното си послание, салафитите печелят нови хора благодарение на своите организационни и военни умения, придобити в Ирак и на други места, както и заради достъпа си до частни фондове от Персийския залив. Ако все още бяхме в 60-те, революционерите, пускащи си бради, щяха да говорят за Че Гевара (и ако много от “левите” по света не отписваха революцията като заговор на НАТО, Саудитска Арабия и ционизма, левите идеи щяха да имат повече влияние). За момента, това са идеите на салафизма. Това е жалко, но историческият момент е такъв. Защо всички тези млади мъже бяха аполитични преди революцията? Защо не бяха по-добре запознати с идеята за преговор и компромис? Просто защото в Сирия на Асад политиката беше забранена.

На трето място, предположението, че алауитите (и донякъде други малцинства) преминават на страната на режима, докато той разрушава страната и извършва кланета, предизвика ответна реакция от сунитите. Това предположение е до голяма степен правилно. Ключовите фигури в режима, най-верните му войски, както и повечето шабиха (про-правителствени милиции) в Хомс, Хама и Латакия са алауити. Вярно е, че някои видни алауити се присъединиха към революцията, че алауитите от самото начало са мишена на религиозната пропаганда от страна на Асад, и че те имат добри исторически причини да се страхуват от върховенството на мнозинството, но за много хора на огневата линия тези факти са чисто академични. Ситуацията се влоши още повече след организирането на предполагаемо “шиитски“ сили в защита на престъпния режим. Иран, Ирак и “Хизбула” имат свои собствени (ужасно погрешни) стратегически причини да се обявят срещу революцията, но един боец, който няма никакво време за геостратегически анализи вижда само съюз от шиити, който заплашва живота и свободата му. С думите и действията си Иран и клиентите му потвърждават аргументите на анти-шиитските пропагандатори. Много сирийци, които сега отправят заплахи срещу Хасан Насрала, в миналото бяха негови привърженици и го защитаваха от онези, които го сочеха за предател или агент на Иран. Подобно на расизма, религиозната омраза не е нещо вродено в обществото или в сърцето на индивида. Създава я пропагандата и политическа реалност. (Някой трябва да уведоми и Джошуа Ландис за това). Трябва да се тревожим за ответната реакция на сунитите, но за това трябва да обвиним пропагандата и лошата политика, които катализираха тази реакция.

На следващо място, за много сирийци фразата “ислямистко правителство” не значи “ампутации” или “жени в бурки.” Много сирийци разбират тази фраза като “правова държава” или “чисто правителство.” Леви и десни ислямофоби вдигнаха шум около новината, че някои от освободените райони на Сирия си създадоха шариатски съдилища, но това не е непременно толкова страшно, колкото звучи. В Сирия под Асад семейното право вече беше организирано според шариата. В местата, където държавата се срива, където корумпирани чиновници бягат или са арестувани, е логично местните бойци и организатори да повикат уважавани духовници, които да практикуват право, което всеки разбира. Най-вече в селските райони на Сирия шариатът се ползва с по-голямо доверие от гражданското право, защото опитът с гражданското право под Асад се свързва с гротескна корупция.

След това режимът положи големи усилия да убие или задържи светски или анти-религиозни активисти. Светските активисти в някои отношения са най-голямата заплаха за режима, защото самото им съществуване противоречи на сектантската пропаганда на режима. Между тях има десетки хиляди „изчезнали“, много от тях са граждански и обществени организатори. Не знаем колко от тях са все още са живи, но ако тези хора бъдат освободени, идеите им ще навлязат отново в революционния дебат.

На последно място, някои от звената на съпротивата, които наскоро си пуснаха бради и придадоха ислямистки отенък на видеоклиповете си, всъщност се преструват. Те носят ислямски дрехи с надеждата да привлекат оръжия и пари от Персийския залив. Правят го по необходимост. Това е нивото, до което насилието на режима сведе страната.

Проблем ли е нарастването на радикалния ислямизъм? Разбира се, че да. Няма причина да се смята, че Сирия след Асад, някога обединена и сита (това ще са и първите задачи), ще приеме недемократичен ислямизъм. Но в този може би дълъг период между „сега“ и „тогава“, радикалният ислямизъм представлява голяма заплаха. Той прави много по-трудна задачата да се изгради гражданска държава за всички. Той плаши малцинствените общности. Плаши и Запада (който така или иначе не прави почти нищо, за да помогне). Това означава, че в някакъв момент ще трябва да има конфронтация между мнозинството от бойците, които искат сирийска демокрация и малката част, която иска емирство по пътя към световен „халифат“.

Трябва ли да откажем подкрепа за съпротивата от страх към нейния ислямизъм? Категорично не. Факторите, които пораждат онези страшни форми на ислямизъм са плод на престъпния режим. Ситуацията ще продължи да се влошава, докато режимът не бъде свален.

Прочети цялата новина

Свързани новини: