Филкови пътуват. Перу. (3): Платото Наска

Днес пътешествието на семейство Филкови стъпва в Перу. В първата част спряхме в Мадрид, бяхме в Пискo и пустинята Паракас, а днес на ред е платото Наска. Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част трета

Платото Наска

  В 6 часа сутринта на това затънтено място насред нищото, сиреч пустинята, не работеше нищо друго, освен едно кафенце, отстоящо в непосредствена близост до кея с лодките. Пихме кафета /общо 6 солес = 3 лв./ и след това се върнахме, за да закусим. С изненада установихме, че цялото хотелче все още спи, така че се наложи да събудим младежа, който беше отговорен за закуската ни. Хапнахме смесица от континентална и европейска закуска – пържени яйца, хлебчета, мармалад, масло, кафе, мляко и сок, който не е от кутия – това би обидило Туриста. Соковете в Перу са само фрешове от миксирани някакви местни плодове. И това беше вкусно! И изобщо, тук е времето да кажа, че цялата държава ухаеше на нещо неопределено, но вкусно. Навсякъде из градовете ухаше прекрасно. Разни хора продаваха подобия на пирожки, нарязани на шайби ананаси, кокосови орехи със сламки, пържеха се меса, приготвяха се сандвичи, а хлебарниците им са с напълно отворени двери. То всъщност и врати няма поради топлия климат, та всичко е изложено хем в магазин, хем цялата предна витрина на помещението обичайно липсваше. И от уханието на тия вкусотии стомасите ни даваха разни сигнали в съвсем необичайни за тях времена. Жалко е, много е жалко, че не трябваше да ядем и пием местни неща, грабнати от улицата...

Автобусът за Наска

тръгваше в 10.30. Истинският ‘наш’ човек пак се появи от нищото и махна на бибипкаща кола, минаваща през шосето, и поредният тротилясник спря. Сега чак си дадохме сметка, че всчки тия свирчовци, които бибипкаха с профучаващите си коли насам-натам, всъщност са местни таксита! Минавайки покрай гражданин, стоящ или вървящ си на пътя, шофьорите свиркаха и така даваха индикация, че са готови да закарат въпросния гражданин където и да поиска. Та, натоварихме се на това такси като нашият човек каза на шофьора нещо на испански, от което аз разбах само ‘солес’ - явно му казваше колко ще плати, когато колата се върне пак при него, т.е. плащането щеше да стане след като чичката ни закара на автогарата. Така и стана. Човекът ни метна до автогарата, с жестове ни обясни да чакаме там и си замина без да ни поиска пари. Вече започнахме да вярваме, че Анакс е бил напълно прав, когато е давал индикации, че в тия 167 $ влиза ВСИЧКО. Сега за автогарата!!! Лъжете се, ако си мислите, че мястото, на което спряхме, имаше нещо общо с автогара! Нищо подобно! Въпросното място си беше чиста проба заградено пространство с пръст и почва по земята – точно както летището – нито асфалт, нито чакъл дори, а местна червеникаво-кафява почва, наподобяваща пустините цветове. Автобусът, който пристигна, обаче, нямаше нищо общо с предишното превозно средство от масов тип. Това си беше голям двуетажен климатизиран автобус, с достатъчно пространство между седалките и поставка за уморени крака. Фирмата беше Круз дел Сур - казвам го в случай, че някой се двуоми на кой тип автобус да се качи - тия са добри! В последствие установихме, че тази фирма е за туристите. Оказа се, че в Перу всяка услуга е двойно налична – една и съща дейност/услуга/храна се предлагат с 2 качества – едното е за местните, а другото е за туристите. Така че всичко е удвоено - има по два вида обществени тоалетни, ресторанти, кръчми, автобуси – тодос! Цената за туристите, естествено, е по-висока от тази за местните, но все така е ниска за нас. Билетът ни струваше 17 солес /ок. 7-8 лв,/, като предполагам, че цифрата за превозното средство за местните ще да е била около 7-10 солес. И наистина, в автобуса бяхме само чужденици-туристи. Аз отново изпаднах в летаргия, но се поразбудих от един остър завой и с изненада установих, че се движим в пустинята:

    Гледката беше величествена. Хълмове, равнини, леки възвишения и всичко без стръкче дори тревичка. И така часове! За наша огромна изненада, в 2.20, когато пристихнахме на автогарата в Наска,

този път ни чакаше човек с табелка с имената ни

Оставихме багажа във фирмата, посредничеща за полета над линиите на Наска, и веднага се метнахме в едно такси в посока към летището. По пътя видяхме табели, които показваха задраскани цени на полета – т.е. ако букнеш полета на място, цената не е 50-60 $, а 40 $. Усетихме, че Анакс все пак леко ни е прецакал, но кво пък – нали сме там, а и 10-15 $ не са цифра, поради която да се ронят сълзи. Кат’ сме тръгнали на майната си, сме си правили сметка, че ще харчим купища пари за купища услуги, нали така? След 7-8 минути път, които струваха едва 1-2 солес по отношение на таксито!!! /тук започнахме да вдяваме колко евтин всъщност е животът в Перу!/, стигнахме до летището. Видяхме множество подредени малки самолетчета - едното току-що излиташе, а другото пък кацаше. Вече силно развълнувана и притеснена стопирах мислите си  за финансовото ни прецакване и се вторачих в малките нещица, някое от които трябваше да ни вдигне в небето, да ни повози 40 минути и после да ни приземи безопасно и в цял вид. Страх ме беше. Всъщност, ужасно много ме беше страх! И така до момента, в който ‘нашият’ човек /оня, който ни придружаваше в таксито/ ни даде билета за самолета и видях цифрата от 10 СОЛЕС!!! Е тук вече побеснях! Услуга, която струва 5 ЛЕВА, ни се предлагаше като за 90! Оправданото ми възмущението се изля върху Филков, защото ‘нашият’ човек тактически беше духнал с таксито. Бях ядосана, крива и супер разочарована от Анакс. Както казваше баба ми: ‘Той изглеждаше толкова добро момче!’. Видяхме, че с нас чакат 3-ма японци, така че ни стана ясно, че ще летим 5-мата ол тугедър. Преди полета ни дадоха карта на маршрута,

    която да ни показва до къде сме стигнали, какво сме видели и кое още остава да видим. Качихме се на ето това нещенце:

  и коремът ми веднага се сви на топка. Забравих Анакс, забравих мрънкане и просто си стиснах ръцете в скута, като /наистина/ отправих молитва след 40 минути да се приземем цели. Това, което видяхме от горе, наистина е впечатляващо, но освен тая дума, аз лично не бих използвала по-силна, от сорта например на 'изумително', за да го опиша. Да, линии и форми имаше, но като че ли очаквах да са по-внушителни и видими. Някои бяха по-добре изписани, но пък по-малки, и затова на места самолетът летеше наистина много ниско, други пък бяха големи и разляти, а имаше и такива, които се налагаше да търсим с поглед - уж пилотът ни е посочил над коя сме, а аз нищо не я виждах. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]  

Самолетчето се държеше невъзможно -

правеше виражи – накланяше се ту на ляво, ту на дясно, уж за да се осигури видимост към фигурите. Стана ми много, много лошо! Самолетът танцуваше така, че вдигаше стомаха ми в не в гърлото, а чак до зъбите. Не можех да удържа фотоапратата и да фиксирам фигурата в рамката, за да щракна каквото и да било. Плюс това, затворът щракаше прекалено бавно за бързото движение на самолета. Не знам колко време летяхме, но от средата някъде натам просто престанах да обръщам глава в посоката, в която ни сочеше пилотът. Беше ми толкова лошо, че едва се самонасилвах да щракна барем фигурата, която се намираше от моята страна на прозореца и кажи-речи под носа ми. Филков изглеждаше здрав и в добро настроение, накланяше се заедно със самолета и понякога залягаше над мен, за да хване с камерата някоя уж много ценна линия, намираща се от моята страна. Не мога да не отбележа, че 35-40 минути полет са повече от достатъчни! Повече би било самоубийство за хора с очевидни проблеми с вестибуларния апарат, каквато се оказа, че съм аз. Ето снимки от чудесата инкски, а и малко фотоси от горе: [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Плато Наска, Перу[/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="614"] Плато Наска[/caption]     Който иска, може да пусне чичко гугъл и да види снимки на всички линии, направени от професионалисти. Както стана ясно, аз бях заета да усещам колко ми е зле и как ще повърна, и поради таз причина нямаме много и качествени снимки. И сега малко за линиите, копнато от нета, че ме мързи да разказвам същото: ‘На 22 юни 1941 година историкът от Нюйоркския университет "Лонг Айлънд" Пол Косък насочва своя самолет над платото Наска. Внезапно той забелязва под крилото на самолета фигура на птица, нарисувана с една единствена непрекъсната линия, както обичат да рисуват децата, без да повдигат молива от листа. Фигурата е с размери почти на жилищен квартал - тя е многократно прекосявана от хората долу, през нея дори е прокарано шосе – Панамерикана, чиито строители не са предполагали през какви вълшебни места копяат, но кой отдолу би могъл да предположи, че улеите в платото, каквито има навсякъде, са елементи от гигантска, различима само от небето рисунка. За жалост, точно това шосе прпеминава през опашката на гущера – най-дългата от всички фигури – 180 метра. Недалече от птицата Косък различил фигурата на паяк, на маймуна с навита на спирала опашка, край тях се устремява нагоре огромна писта за излитане, на скалата отсреща е отпечатан космонавт в скафандър... Отначало с тайнствените рисунки се занимава самият Косък. После - после на сцената излиза крехката немска математичка Мария Райхе, която отдава целия си живот на платото загадка. Тя виси на въже от хеликоптерите, за да направлява фотокамерите, посипва контурите с тебеширен прах, закупен с джобните й пари, за да засили видимостта им и стъпка по стъпка създава чрез хонорарите от книгите си могъщата фондация "Райхе", благодарение на която продължава търсенето на ключа. Полетите й продължават през различните части на деня, за да може да се намери най-добрата светлина за безценните снимки. Ерих фон Деникен прави това предизвикателство достояние на целия свят чрез книгата си и филма "Спомени от бъдещето". Има поне сто теории за произхода на тази най-загадъчна книжка с картинки в историята на света, но те почти всички са свързани с Посещението! Един от "опърничавите", който игнорира извънземните, едва не си счупва врата, опитвайки се да докаже, че древният художник е направлявал изпълнителите долу, качен на балон, изплетен от тръстика... Едва ли някога на бял свят ще излезе какъв е точно произходът на линиите, “по-реалистичните” и земни теории (между които и на Мария Райхе) ги свързат с културите Паракас и Наска, но в доста широк времеви диапазон – от IX век пр.Хр. до VI век след – цели 1500 години, с добавъчното участие на високопланинците от културата Вари. До своята смърт през 1998 година Мария Райхе е твърдяла, че линиите са свързани с астрономическия календар, използван за селскостопански цели.’ Пак съм аз: Струва ми се, че

хората, които твърдят, че линиите на Наска служели за напояване, не са прави

Не са чак толкоз големи, за да вършат тая работа. Да не кажа, че са съвсем малки. Подозирам, че ако линиите са били повече, но времето ги е разрушило, тогава тази теория би могла и да бъде вярна, но в този им вид - кой знае...

Наска е малък град,

за който навсякъде четохме, че е силно безинтересен. Така че от самия град не снимахме нищо, с изключение на тия 2 снимки, не-свързани с градската архитектура или забележителности:

    Малко след 4 се метнахме

на автобус до Лима

Струва ми се, че дори направихме едно прехвърляне нейде, но както вече се знае, аз влизам в подобие на зимен съм, за което време изобщо не съм контактна. Помня, че малко преди да заспя с Филков си говорихме колко странен е животът в Перу и как цял самолет лети за общата сума от 25 лева... Пътуването беше много, много дълго. След 7 часа в не-туристически автобус, почти в полунощ стигнахме в Лима. Анакс и Виктор ни чакаха. Скатахме се в нашата стая на върха на хотела и с поглед към терасата, и това като че ли отбеляза края на Лимската ера. Повече от тоя град май нямаше какво да се види. Или поне така си мислехме по това време... Следващият ден беше отделен за почивка. Изкарахме го на терасата на хотела, в пиене на фрешове, цитронади и бири, в четене на дебели книги за древен Перу и в леки обиколки из центъра. Натикахме се в Катедралата на центалния площад, за което платихме 10 солес на човек, и което можехме и да си спестим - да, красиви дърворезби, но вече бяхме видели подобни по балконите. Посетихме и пазара за местните хора, но не се осмелихме да влезем вътре – все още местните леко ни притесняваха, въпреки че чувството за страх отдавна вече ни беше напуснало. Стигнахме до портите на Китайския квартал, но така и не влязохме вътре – навалицата беше твърде голяма за нашата настройка за кротък и спокоен ден. И това е май за тоя ден. Прекарахме последния ден преди пътуването за Кузко наистина основно на терасата и в размисли колко различна държава е Перу. Не мога да не споделя следните изводи и факти:  

• Кредитните карти са добре приети кажи-речи във всеки магазин, колкото и мизерен да изглежда отвън. Или поне така твърдяха стикерите по ‘витрините’.
• Хранителните стоки, които посетихме, бяха по-добре подредени и заредени от нашенските. Разнообрзието от плодове, включително и не-виждани от нас, значително подминаваше нашенското!
• Купихме 1 кило чай от кока – да имаме какво да раздаваме. /След малко ще стигна до коката и чая ‘мате де кока’ – чай от кока, и обяснението кога и за какво се използва. А на финала ще разкажа и за полицията в Букурещ и коката/.
• Пътищата на държавата са чудесни. Нови, гладки, което наистина води до наслаждаване от пътуването. Като се замисля, нормално е да е така. Има райони, до които не може да се стигне нито с влак, нито със самолет – автобусът е единственият начин. Ако пътищата са кофти, това ще доведе до поне частичен отлив на туристи. А Перу е основно туристическа държава.
• Като говорим за пътища, редно е да спомена и какво е отношението на шофьорите към коланите, а именно – повече от положително. Pлод на възпитание ли е, на глоби ли, не знам, но хората си караха с колани дори когато се придвижваха с таратайки от рода на Викторовата и по малки и забутани пътища като Паракаското.
• И гсм-ите – това също ни впечатли. Хората говореха по странен начин по мобилните си телефони. Когато ответната страна говори, слушалката стоеше на ухото на човека, който наблюдаваме. А когато пък човекът говореше, поставяше телефона пред устата си – все едно е с радиостанция. Шантаво! На места видяхме хора и с гсм-и, и с уоки-токита – например, връзката между хотела ни в Кузко и туристическата агенция, която използваха, ставаше с радиостанции – предполагам, че така пестят пари от телефонни разговори. Не ми хрумва поради що инак ще го правят.

Оф, айде стига за Лима, че вече и на мен ми писна. Очаквайте продължението Автор: Мая Филкова Снимки: авторът Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="2198"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="2198" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="2198"]  

Прочети цялата новина

Свързани новини: