Монтираната истина

Когато ви кажат, че този филм сте го гледали, не бързайте да се съгласявате. Защото става дума за документалния филм на режисьора Атанас Киряков, прожектиран за първи път снощи в „Дома на киното в София”. Ако не сте били в публиката, не сте го гледали.

Аз бях, там за съжаление. И си направих извода колко греша (отново), когато се съгласявам да участвам в колективно начинание, върху чийто монтаж нямам никакъв контрол – тъкмо това казах на г-н Киряков на изхода, когато той се опита да ме „успокои”, че в „разширения вариант” съм бил цитиран много подробно ( а не както в този, краткия от два часа и 10 минути, където от близо половин час интервю ми е дадена на екрана думата с едно изречение в рамките на десетина секунди). Прозвуча гузно от негова страна, но не е улучил причината, поради която се разделихме не особено ласкаво.

Няма да пиша рецензия за филма „Прехода”, макар и без да е професионален критик човек би попитал на първо място защо в темата за българския преход ( подразбран от анонса като български), бяха вплетени безкрайни тиради на македонци и македонски албанци за демокрацията като такава и за ползата от храненото като основно средства в борбата срещу глада: баналност върху баналност в особено дълги, скучни и направо обидни за хора със средно образование монолози.

По-лошото, според скромното ми мнение, е, че прочитът на близкото ни минало, макар и с несъмнен антикомунистически патос, не остави също съмнение за едностранчивата интерпретация чрез изтъкването на едни авторитети и пълното зачеркване на други ( като Филип Димитров например- все пак беше първия премиер на СДС, превъзнасяна иначе доста абстрактно във филма). На финала отмъстително се появи надпис, че Иван Костов е сред онези, които не са пожелали да говорят със създателите на филма. Вероятно поради това явно е бил наказан с пълно отсъствие от миналото ни в тази картина. Монтиран беше само с репликата, че подкрепя протестите ( през 1997 г.), която, показана по този начин, прави обичайното за неговите врагове в дясното пространство внушение, че се е присламчил към онези процеси, т.е., че не е бил истински революционер.

За сметка на това пък думата за назидателни обобщения- не толкова спрямо общите комунистическите противници, колкото към неназованите, но ясно подсказани врагове в дясното пространство, най-щедро бе давана на президента Петър Стоянов. Не мога да пропусна, че не пропусна и мен ( ако спестя този детайл, ще бъда заподозрян в умисъл от позицията на „наранения”). Без да бъде питан, лежерно, по адвокатски, както добре умее, ме „похвали” със зле прикрита отровна ирония, че съм си признал за досието: „аз бях”! Прозвуча почти като негово сбъднато отмъщение срещу моя скромна милост за това, че не съм в неговия отбор след онова негово прословуто „Иван, кажи си”, т.е. „Иване, признай си”.

Всъщност не съм в ничий отбор и точно това ме прави свободен да напиша тук и сега, че бягството на Петър Стоянов в богатата чужбина от бедната България в бурния за толкова покровителствено коментираните от него десни българи ( мнозина от които ядат тук всекидневните шамари на неравната битка, включително с неговия приятел Бойко Борисов) не се различава особено от бягството на самия Бойко Борисов от отговорност за резултатите от популисткия потоп, който оставя след себе си. А това е потоп, който припознатия за десен от Петър Стоянов популист Борисов, удави допълнително българската десница и издърпа на повърхността същите онези левичари, срещу които Стоянов, Кабаиванов и цялата тази компания така луксозно въздишат.

Петър Стоянов отново и отново беше монтиран да повтаря, че за днешното състояние на България са виновни лидерите на десните, свързани с комунизма. Сякаш още при комунизма той самият се е борил с него някъде от Швейцария (или където там пребивава вече от години, далеч от неприятната битка с посткомунизма в България). Усещането беше като на пресконференция на СДС-Кабаиванов, на която въпросите са забранени.

Другият авторитет с водеща роля в обясняването на прехода в този филм също беше с институционална табела. Към него въпросите са дори още повече, защото се казва Желю Желев. Но явно любезно не го бяха попитали за ролята му в свалянето на правителството на СДС през 1992-ра г., например, когато подчиненият му шеф на разузнаването Бриго Аспарухов беше острие в пълзящия преврат, разцеплението на СДС, прекрояването на парламентарното мнозинство без избори и формирането на правителството на корпорацията „Мултигруп”, начело със съветника на Желев професор Любен Беров.

Ако в прочита на тази част от историята все пак се намират интерпретатори, които и днес повтарят как Филип Димитров сам си е виновен за поискания и загубения вот на недоверия през онзи октомври 1992-ра, то за една друга документална и документирана безспорна истина авторите на филма буквално се подиграха с публиката. Връщайки се към отблъскващото зрелище как „елитът” на България плюска печено прасе насред надигащия се глад през декември 1996-та пред отвратените погледи на минувачи край витрината на заведението с названието „България”, документалистите „спестиха”, че сред гостите на „видния мултак” Вежди Рашидов, „виновникът” за тази разюзданост, Желю Желев не само присъстваше, но и беше първият, който се видя в кадър да се целува с юбиляра при тържественото си пристигане. По късно държавният глава се вихри на хорото на самодоволните празнуващи мулташко-просташкия чар на „веждито”.

Както се казваше в един друг филм, така и сега може да се обобщи: „Лошо, Киряков, лошо”. И пошло дори!

Когато монтираш документални кадри от едно събитие, което (основателно иначе) показва отвратителното лице на разюздани бабаити на прехода, е грозно, нечестно и направо подвеждащо да спестяваш неудобната истина за връзката между „Мултигруп”, Вежди, Желю, правителството на Беров и накрая с факта, че тази компания беше разгонена именно от правителството на Иван Костов, заради което после му разгониха фамилията ( руските служби, мобилизирали агентурата си в България, както твърди в интервю за моя милост самият Костов специално за книгата ми „Течна дружба”).

Факт е, че историята се пише от победителите. В този смисъл филмът наистина побеждава историческата истина с недомлъвките, вътрешнопартийният реваншизъм на Петър Стоянов и другите дребни камъчета, от които няма да се преобърне никаква каруца, но и няма да се изгради паметник на създателите му.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: