Централната политика за регионалната политика: ДА НЯМА РЕГИОНАЛНА ПОЛИТИКА

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български:http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian/

/Фили/ Тази седмица Парламентът отхвърли втори вот на недоверие, внесен от ГЕРБ заради провала на управлението в регионалната политика. Очаква се още днес те да поискат и трети вот по проблемите на културата. Игра на политика или сериозна политика е това поведение – разговаряме с Пламен Асенов.

- Пламен, ГЕРБ са за оставка на кабинета, разпускане на Парламента и предсрочни избори. Дали поредица вотове на недоверие е реалистичен път за постигане на целта?

- Имам впечатлението, Фили, че всекидневните улични протести срещу кабинета Орешарски, които затихват, се заместват от поредица парламентарни вотове. Наистина, чисто технически те не могат да са всеки ден, но всяка седмица могат. Първият беше миналия петък по темата инвестиционно финансиране, като основно се визираше неспособността на кабинета Орешарски дори да структурира новото министерство, което създаде, за да раздвижи процеса на инвестиране в България. Вторият вот, който бе гласуван вчера, засегна една болезнена за страната тема – регионалната политика. Тук наистина има не само много да се говори, а и много да се прави, като се знае, че за българските политици този въпрос е изключително важен винаги, когато са в опозиция, но престава да съществува изобщо, щом дойдат на власт.

- Защо става така?

 - Със сигурност в това има политическа изгода, Фили, а е възможно да има дори личен или групов финансов интерес, щом наистина всички са толкова упорити да го правят. Но е факт – в България идеята за децентрализация, за Европа на регионите, сякаш не съществува. Седем години откак страната е член на ЕС, но тя продължава да е силно централизирана във всичко, като се започне с администрацията и се свърши с финансирането. На моменти имам чувството, Фили, че по отношение на регионалната политика не сме направили и стъпка напред в сравнение с времето на комунизма. Кметовете все така ходят да просят пари от София, общинските съвети все така взимат решения, в които радостно се заявява – догодина започва изграждането на еди-кой си важен за общината обект. А с малки букви накрая се добавя с прискърбие – ако даде допълнителни средства. Всъщност, промяната на всичко това зависи от Парламента. Той може да обърне пирамидата и да каже – не, държавата няма, както досега, да взима 70-80 процента от общинските пари и да ги преразпределя по свое усмотрение, като дава повече на онзи кмет, който се моли по-добре или слушка повече. Тя ще взима само 20-30 на сто или колкото там са необходими пряко за нейната издръжка, а останалото органите на местното самоуправление сами ще си разпределят.

- Пламен, а възможността да се печелят пари по европейски програми не промени ли поне малко тези прости и много неефективни за развитието на регионите отношения?

- За съжаление – не, Фили. Това е един от големите проблеми, заради които България изобщо усвоява минимум европейски средства. За миналата година например те са под 40 процента от възможните пари, останалите 60 на сто са вече мираж. Проблемът е, че и европейското финансиране минава през централното правителство, а няма пряко договаряне. От гледна точка на Брюксел това е разбираемо – за тях е по-лесно да имат отношения с едно правителство, а не с 28 области или над 260 общини. Но това е, защото европейците трудно си дават сметка, че в България правителството обикновено е част от проблема, а не част от решението. Например министерствата, заради безкрайните си процедури и измислени изисквания, често създават проблеми както при кандидатстването по европейски проекти, така и при отчета и изплащането на парите. Чиновниците там все още трудно правят разлика между това да са господари на парите и живота на хората, както са свикнали – и това да са в тяхна услуга, както би трябвало да бъде по закон божий, пък и човешки. Можем много да обсъждаме темата, Фили, но пак ще повторя неприятната истина – щом дойде на власт, всяка българска партия веднага получава амнезия и забравя критиките, идеите и обещанията си, свързани с регионалната политика. До следващия път, когато отиде в опозиция.

- Пламен, поне при обсъждането тази седмица бяха ли лансирани добри идеи? Защото нали това е част от смисъла на вота на недоверие…..

- Както можеш да предположиш, Фили, вотът и този път се превърна в политическа говорилня, украсена с малко лични нападки, партийни заяждания, прехвърляне на отговорности от болната глава на другата болна глава и прочие познати инструменти за парламентарна битка. Така че съществото на темата остана далеч на заден план. Тоест, в реално измерение практическа полза от този вот няма.

- Политическа полза май също няма, защото с отхвърлянето му само за пореден път се доказа нещо отдавна известно – че новата Тройна коалиция се състои от БСП, ДПС и Атака. В този смисъл – изчерпан политически инструмент ли е вотът на недоверие?

- Онзи ден лидерът на ДПС Лютви Местан засегна точно тази тема, Фили. След като от ГЕРБ казаха, че ще искат и трети вот на недоверие следващата седмица, той ги призова да не девалвират този политически инструмент, като го нарече “последно средство в парламентарната битка”. Местан е теоретично прав, но не и по същество, защото в България правилният въпрос е – бил ли е някога изобщо ефективен инструмент вотът на недоверие. Да, в страните с нормална демокрация той е сериозно парламентарно оръжие. Но тук? На практика тук всички правителства през последните 23 години преживяха по няколко вота на недоверие, общият резултат от които е нула. Преди 20 години, след вот на доверие, който сам поиска, падна кабинетът на Филип Димитров. Поне три кабинета си отидоха под натиска на улицата или на външни сили. Но нито едно правителство не си е отишло като резултат от вот на недоверие. С други думи – в България на въоръжение е по-скоро политическият инструмент, наречен “кучето си лае, керванът си върви”. И това обикновено продължава, докато и последната каруца от кервана се преобърне. А ако се замислим още по-дълбоко, ще видим, че всичко това пък вероятно е част от националният ни характер, Фили, в който простите думи “преговори” и “диалог”, или сложните изрази  “търпимост към чуждото мнение”, “готовност за компромис” и други подобни, са на практика чуждици. Ето защо, след като няма кой да те чуе, първото оръжие, към което прибягваш в българската парламентарна битка, е последното възможно – вотът.

- Добре, но какво очаква тогава да постигне партия ГЕРБ с поредицата вотове на недоверие, които е захванала?

- Някои казват, че ГЕРБ просто нямат друг вариант за реакция, Фили, но всъщност ми се струва, че в случая, спрямо набелязаните от тях цели, тактиката им е донякъде правилна. Очевидно е, че те не могат да свалят директно правителството, затова трябва да докарат до политически фалит 42-рото Народно събрание, което е неговата опора. То и без това още от създаването си е колос на глинени крака, така че срутването му е въпрос на време. Друга тема е, че тази тактика може да донесе беди на самата партия ГЕРБ, която при следващите избори да понесе последствията от цирковете, които обезсмислят Парламента, солидарно със сега управляващата левица. Само че ако това ще донесе някаква реална полза за страната, съдбата на ГЕРБ няма да има никакво значение.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: