Хрониките на Шопландия

Мислехте, че не може да има пътепис за Женския пазар, нали? Днес ви представям впечатленията на Емил от живота в София. Снимки не ви трябват, четете (Имената в разказа не са променяни, вкл. и на фирмите – ако някой се чувства засегнат, смело да пише опровержения в коментарите, а ако е много гузен, ще му дадем и място за нов пътепис тук):

Хрониките на Шопландия

Всеки, които попадне нa мойто място трябва дa се чувства късметлия. Под пoлите нa тaзи женицa Витошa е прекраснo. Не ми се излизa изподтам:)

Градът е невероятен – кактo се кaзвa в еднa песен „селотo се оказа точно у грaдa“. Имa народец oтвсякъде… oт всякo кътче нa милатa ни рoдинa.

 

Нa 20 Юни в 12:40 имаще „червен влaк се композирaаа“

Слязох нa перoнa, вече не пoмня кой, защото aкъла е зa мислене, не зa пoмнене. Не че се oправдам че забравям някои нещa. Mисля че е oт възрастта.

И тaкa, дa продължa разказа си. Купих си билетчетa – „левче-кефче“ и попитах лелката нa гишето кoя линия дa „хванa“, зa дa стигнa дo Студентски град. Тя ми обясни за някакво прекачване на спирка до хотел „Плиска“.

Бях нарамил един средноголям сак – с парцалки вътре предимно и туй-онуй –10-ина килограма. Прекачих се, дето требе и към 14 h се изтръсих пред входната врата на бъдещите хазяи.

 

Квартирата

 

Подозрително и задоволително ламбата/както казват някои хора от северозападналия край/в асансьора беше намястото си. Пооправих си малко перчема и позвъних на звънеца. Обаче… „оня беше онемял“ –ни звук, ни стон.

 

Свих ръката в юмрук и леко почуках. Ехото отлитна по коридора.
Зад вратата се чу размърдване и след секунди вратата ми отвори… един ангел. Блестящият му поглед накара коленете ми да омекнат… едва събрах сили да промълвя: „Добър ден, аз съм Емо… идвам за квартирата“

След което чух чуруликащото, галещо гласа ми с пауново перо „Влез, заповядай“ – аз направих крачка-две и влязох в коридора. Намирах се в апартамент на последният етаж в 6-етажна кооперация монолитно строителство, кацнала на линия деляща квартал „Витоша“ от квартал „Студентски град“.

Подадох на създанието 200лв./наемът беше 160лв./и изчаках в коридора рестото. Треперех от вълнение, кръвта пулсираше във вените ми, сигурно кръвното ми е „скочило“ от 60/90 до към 120/180. Усещах – туп.. туп.. туп – ударите отекваха в тъпанчетата ми.

 

Тя се появи. Казва се Верка – аз мислено си ѝ казвам Рони  – и ми покажа стаята. Хареса ми. Не само стаята Размери около 4×3 метра – дето се вика, идиялну! Голям двоен прозорците и розаво-бозаво перде, надиплено като роклята на дама от 19 век. Маса, 2 стола и мивка допълваха интериора на бъдещата ми бърлога… „Бърлога“, щото аз съм дзвер.. от добрите….разбира се… изчезваща порода.

 

Беше ми останал малко хляб, а и не бях много гладен… изядох си го за вечеря.

 

На другия ден, неделя, реших да поразгледам

 

квартала на богатите…

 

в нематериално отношение. Кварталът – песен: зацедение до заведение, мила моя майнольо. НА 5 мин. път се намират аптека, денонощен магазин/които намерих по трудният начин, след едночасова вървене и мнoгoкратно искане на инфо от минувачи за дайрекшъна…:). После се оказа, че по диагонала е на 5 мин. път… ама е казано… обиколи квартала си, за да го обикнеш.

 

Имах съвсем друга представа за „студентски“ град – в смисъл по-положителна…

Аз съм си оптимист по природа. Дори, когато се случва нещо лошо си казвам „Може и по-лошо“

От „Чистотата“ трябва да положат малко повече старание, защото 70% от контейнерите са обърнати с колелетата нагоре, а и по-голямата част от сметта е около кофите, но не и в тях. Научих за една улица, наречена „Манджа стрийт“, на която в общи линии продават само боклуци.

 

Стори ми се че в менюто на повечето павильони/смело казано/-кутии по-скоро имаше месо. В квартала почти не видях лаещи и мяукащи твари, което ме наведе на мисълта, че е по-добре да не се дегустират яденета от тези заведения, щот’ до скоро мръвката в тях може би е търчала насам-натам и си е ръфала козината, за да се спаси от набезите на бълхите.
В понеделник

започнах да си търся работа

Използвах предимно интернет в лицето на сайта jobs.bg, в които имаше приличен брой обяви. Към края на прегледа на които, погледът ми беше премрежен и помътнял повече от времето по което учех за кандидатстудентките изпити.

 

Пратих десетки @ до фирмите, предлагащи свободни позиции… Първите 10-ина дни получих 2 покани за интервюта, на които се явих. Казаха ми да изчакам около седмица за потвърждение, но не звъннаха.

В рамките на 2-рата десетневка от пребиваванетоми в Шопландия пусках пак обяви и си купувах вестници с обяви. В тях обаче площта на обявите процентно във вестника беше пренебрежимо малка спрямо площта на обявите за секс-услуги, компаньонки и запознанства от рода „Адам тъси Ева“,„Ева търси Адам“,адам търси адам.. и подобни вариации… Казах си „стига“,махнах с ръка, давайки си кураж. Имаше обява за работа в верига магазини Фантастико. Не ч’ си бях оставил, като краен вариант, понеже работата беше хамалска, а аз съм творческа и нежна натура. Нежна – в смисъл фина физически, но твърда като скала емоционално.

 

Пуснах си молбичка и биографийка и.. след седмица ми звънха. Покана беше за интервю. Явих се 5 минути преди уговореният час, влязох, говорих, бях себе си… девойката беше окичена с бижута.. все сребърни… но не като коледна елха.. а умерено, подчертавайки индивидуалност.. жена с характер… казах си аз. Имаше сладурски черти и карамелено-кафеви очи с нюанси на узрял лешник и фурнир с цвет „ябълкуву дзилену“. След 15 мин събеседване, тя каза да си подготвям документите, които ще са ми нужни за постъпване на работа, респективно и за сключване на трудов договор… Заболя ме главата..10 документа.. бумащина ужасна.. аз хамалин ли ще ставам.. или ще съм министър..:)

 

Следващата седмица тръгнах по мъките, които впоследствие се оказа, че няма да са родилни, а резултатът им ще дойде „бързо, акуратно и качествено“. Готино лого, по-добро от „Петилетката за 3 години“ –доста гигантоманско, дори и за времето преди 90-те, когато хората не ги е мързяло и са работилидоста. Медицински, съдимости, снимки, здравни книжки – всичко в папка беше готово в петък.

 

Предадох ги и в понеделник/20 юли/беше първият ми работен ден. През цялото това време докато трае престоят ми, ежедневието ми тече в следния порядък… ставане – към 7h /доста раничко за човек без работа, които си ляга с кокошките, но става с петлите-което е по-важното/.След това – гимнастика, закуска, отиване до магазина, после в залата с интернета, обяд, насам натам из квартала, после вечеря и пред ТВ-то… яко, нали, но не съвсем. Еднообразието писва страшно – аз заради него бегах у Софията.

 

С хазяйката почти през ден ходех до

Женския пазар

(защо ли така се казва, много не ми стана ясно, защото повечето продавачи са мъже… но нищо) До блока ми има спирка, от която се качваме на 67 или 102 автубуси и се стига до ендикату с единия. С другия до едно казино. После требе прекачване на 18-амнайси.. Трамвайти, дет’ вози до Халите. От там до пазара е 3 мин пешком. Ако се качим на 102 се слиза на НДК-ту, дет е BTV-ту на културта и после с дИветката/пак трамвайчи/ се лангъркаме до пазаря. По площ е големичък – може би 2 пъти, колкото е този в Русе, може и 3.

 

Отвсякъде се леят слогани, ама яки  Онея, шопите, знаят как се прави алъш–вериш, не са шашави. Знаят как да омагьосат клиента и с памук да му извадят стотинченчиците от джебчетата. Застанали на по всеки метър, не километър – но пак така единни кат’ тея, дет’ преди 9ти 44-та са били по на всеки километър. Застанали са мургави братя – от всички възрасти и цвят на кафяво, черното с отеннъци от шоколадово мургаво.. до църну патлъжанену..:) и всеки вика „цигари“, но някои казва и „сигарииииии“ – от говорен дефект или от необразованост… май в съотношение 90/10 печели 2-рото предположение. В найлонови чанти братята са наслагали стекчета, а в ръцете имат мостри. Въртят глава навсички посоки, защото се боят от проверяващи. Произхода на сигарите е неустановен.. и според мен.. не много законен… но да се спасяват. По-добре да продават сигари, отколкото да дебнат да краднат нещо. Нали ще ги очовечяваме и приобщаваме, но те май си карат по стария лозунг „Братя от всички квартали, съвкуплявайти са“

От тия техни викове „сигарииииии!!“ май накрая и аз – заклет непушач и враг на некотина – ще кривнем от магистралата на морала и ще съгрешим с некоя и друга сигарка.

[geo_mashup_locaion_info]

Дочувам вика на един продавач на копър – оня не се шегува, рекламира здраво, все едно че е завършил маркетинг, рекламна дейност и потребителско поведение с отличен и то по пътя „4 години взети за 1“. Сто на сто има шансове да бъде нает в някоя фирма за демонстратор и омайник на масите:). Предлага копър, значи, оня чичко с мотото „натурална виагра“, „кой разбира – тук се спира!“, „Айде, стартов пакет предлагамммммм“ .

Позачудих се над тоя пакет С копъра, който помага за ерекцията може да се вдигне пакета на мъжа по–лесно… но „стартов“, тая думичка немож да разгадая. Сигурно е уловка.

 

Един, пак от братята, предлага прасковки – „много добре изглеждат“, помислих си аз – онзи написал на табелка „Много сладки>>не са гумени“  Това ме развесели доста, купих си – оказа се, че не лъже човека, евалла.

 

Един дедо на съседна сергийка, предлагаше краставици и домати. Гордо стърчеше клечка и на нея забучена табелка „Аз ги произведох“. Има и доста продавачи на кочани – 40 стотинки кукуруза „Айде на мамула“ – надвилваха се те – май им трябва табелка „Тези ги окрадох аз“.

 

Пътуването из града

става на принципа „стражари и апаши“, „вълчо иде – бегай, лиске“ и тем подобни. Билетчето – левче-кефче, но портфейла на чирвену, кат’ дивойка в цикъл – ‘ма бедна, ст’инки нема за тампон даже. Така и аз, защо да им пълня джобовете.

Малко проучване, направено набързо, доказа предположението ми че 90% са frее пътуващите, демек Апашите, защото се возят без билетче. Реших да съм от лошите и се присъединих към тях – ‘ми тъй де. Навсякъде има право мнозинствто  от единомислещите – е, почти навсякъде: тук в БГ май се налагат малцинството, но т’ва е тема за друг разговор…:)

 

Да се пътува с рейс е прекрасно. Чистотата е удивляваща, както икрасотата на девойките ползващи услугите на СКГТ/столична компания за градски транспорт/. Аз съм много възпитано момче, ако съм седнал, видя ли възрастен човек, веднаго го питам иска ли да седне – повечето отказват, не знам защо. Едва ли заради възраста ми.. личната карта не лъже – на 27 съм, навършени, не на 77, че да ми дават ред, но както и да е. С нахалство към прогрес.

 

Рони-то е много готин човек,лъчезарен, усмихнат – направо е Божи дар. Аз си знам че съм късметлия, но чак такъв – берекет версим. С нея е приключение всеки ден – пътуване до пазара, събеседването – лъха жизненост, искреност, чистота на душата – все качества убави..;) дет’ и аз ги притежавам….събрахме се…..дет’ се вика.

 

На 27 юли бяхме на митинг на БСП

и имаше концерт. Стояхме до 22.50 дъжд ни валя. Толкова късно няма транспорт – изтървахме почти всичко възможно, без такситата, но много скъпо щеше да излезе. Бяхме в Надежда, а трябваше да се доберем до Студентски град. По права линия е над 7 км, а по път сигурно е 10 най-малко. Тръгнахме пеша. Полека – лека,малко се повозихме на 9-ката,беше за към гаража/депо. После нагоре прецапахме по Симеоновско шосе и към 2.30 сутринта си бяхме в квартирата – прекрасна разходка.

Започнах работа във веригата Фантастико.

Работата се състоеше в следене на наличноста на алкохолни и безалкохолни напитки по регалите и своевременоото им зареждане..:) – яка работа за трезвеника, а за алкохолика – непостижима без да се изкуши да счупи некоя бутилка и да изсмуче течността вътре:)

12 h смени, почивките – 2 дни, после 2 дни работа –и така, до края на света или докът’ се огънат коленете и се завърти главата. Почива се 30 минутки, тогава хапвам здраво, батериите трябва да са на макс

 

Шефа е слабинко момче – към 100 кила сухи гащи, маса мускули с едни вериги по врата… май е сложил всичкият инвентар от постановката на три синджира роби. Бая мат’риял:)

 

Мисля че ще устискам към 3-4 месеца максимум и после с некои събран лев ще търся някаква друга работа –не съм учил 4 години, за да се мятам насам-натам из Драгалевци с количка, каси бира и стекове безалкохолни
Започнах да опознавам колегите. Приятно впечетление в мен оставиха едно момче, което беше към сектор Зеленчук. Беше забавен и развличаше всички с шегите си. Беше като топъл вятър, топящ снеговете, раздухваш тъмните облаци на скуката и еднообразието, който посточнно са надвиснали над хората, трудещи се неуморно като пчели в кошер по 12 часа на ден. Говоря за него, за съжаление, в минало време, поради факта, че той беше уволнен преди няколко дни:(

Отпечатък в съзнанието ми остави погорката:) „От ‘не бой се!’ ме е страх“. Много мъдра мисъл, която той често изричаше.

 

Другия колега се казва Румен – наистина е умен. От разказите му разбрах че е работил в Китай, Русия, Казахстан и в други държави, предимно в сферата на строителството. Той е в сектор Приемане на стоката.Доста е скучна и неблагодарна като работа – изисква голямо физическо натоварване, а като възнаграждение е ниско платена. Румен, подобно на момчето от Зеленчука е шегаджия. Той се обръща към мен с „градски“,тъй като и той е от Русе.

Когато дойде палето със стоката, той казва на колегата си…„Набивай, драгинко“ Поисках да науча повечко за произхода на тази фраза. Той с удоволствие ми разказа, че тя е от един виц. Ще го прераскажа вкратце:

На една улица, къща до къща живеели съседи. Едното семейство се състояло от мъж и жена, която той не задоволявал сексуално. А съседът бил много надарен и славата му се носела в целия квартал. Жената се свързала с него и няколко пъти правили любов. И на двамата много им харесало. Случило се обаче/за нещастие на вечно желаещата любов съседка, надареният съсед да бъде изпратен по работа в командировка за един месец. Тя „оставала на сухо“,мъжът ѝ бил като мечок, вечно спящ зимният си сън Когато след месец съседът се върнал, тя с голяма сила и мерак, ентусиазирано нахлула в тях и казала: „Набивай, Драгинко/така се казвал той/, жив да си, набивай, че ме изеде тая пущина

 

Колегата Румен е решил да напуска, и преди 3 дни подаде молба–предизвестие:( Тъжен факт, с който трябва да се примиря. Ще трябва сам да си правя веселото.

 

Шефовете не са настроени много благосклонно към персонала. В склада и в коридорите на помещенията на персонала стоят разни смешни налепени бележки

• „Брака е за сметка на персонала“!!!.Чудя се развода за чия сметка ще е.
• „Никой да не почива, да не пуши и да не яде, без да уведоми управител или зам. управител“.
• „Ако не почиствате стаята за почивка, няма да я ползвате“.
• „Колеги, АСАНСИЬОРА е до 3-тия етаж“

 

Последният надпис е с правописна грешка, която мисля, че и децата от детската градина ще посочат къде се намира:)…пише се „асансьор“

 

Вчера – неделя/16.08/ бях почивка, и с хазяйката

ходихме до града на майните:).Убав град това Филипопол, ей:)

 

По центъра – народ, девойки. Заболя ме главата да я връткам насам-натам. Имаше и доста туристи „къде сте тръгнали….може би:)“…„на екскурзия.. едва ли не:)“

 

Преминахме като на парад по централната улица и след това с упътвания от местните стигнахме до Стария град. Заизкачвахме се като планински кози по калдаръмените улички. Поглъщах жадно аромата на смокини, тамян, носещ се от многоброините църкви, аромата на старото време, спокойни времена. Пренесох се неусетно 2 века назад. Стана ми топло, уютно. Искам да остана там, да не се връщам в настоящето. Потърсих клечка, която да сложа в колелото на времето, то да спе да се върти и да остана във Възрожденската епоха, когато не са считали свестните за луди, както е днес:(.

 

След около час катерене, достигнахме до място, от което се открива невероятна, спираща дъха панорама. Целият град, разстлан пред нас, върховете на тепетата подобно на гъбици на камилски керван нижещ се в знойна пустиня.

Над града бяха надвиснали облаци. Един от тях беше доста голям по площ и сякаш нарочно беше надвиснал на такова място, че бе скрил слънцето. То бе обвито, като жълтък на яйце в черупка от облаци, който бяха разкъсани на места. Този факт позволяваше на слънчевите лъчи да падат като снопове минаващи през решетка. Подобно на арфа със струни от лъчи, на която свири вятърът с нежния си повей. Зад пелената на облаците в далечината се издигаха планини, подобно на змия се виеха, снагата им, пепеляво сива отразяваше лъчите… приказна атмосфера. Неподвластна на описание дори от най-сладкодумния поет. Наслада за очите, духовна храна… Пожелавам на всеки да има подобна възможност.

 

Влакът за на обратно беше в 22.30. Когато пристигнахме на гарата, над града бяха надвиснали тежки оловносиви облаци, от който всеки миг можеше да заплющи дъждец:). Ние с хазяйката сме ентусиасти и решихме да предизвикаме времето, като останем да пренощуваме горе на панорамата. Тъй като нямахме завивки, по обратния път към мястото, на което бяхме решили да замръкнем/намираше се на около 20-тина минути път пеша от гарата/до един контейнер намерихме мат’риял за нощувка под открито небе. Ухилен до уши. с находка в ръка/не протмоне пълно с левчета, а широк около 1,5 м. парче дебело велпапе:)/изпъчих гърди за снимка.

 

До следващата кофа намерихме още едно такова подобно парче… с душеци се осигурихме. За завивки? За наш късмет се натъкнахме на листове студопор за изолация. С тези находки, навити на руло прецапахме през централните улици и се отправихме към панорамата. Когато пристигнахме горе, около нас беше пренаселено:) Май нямаше да сме единствените къмпингуващи:)

 

И последните слънчеви лъчи се бяха отдали на заслужена почивка/през деня бе доста жегаво:)над 30 градуса/.Взряхме се в тъмата и намерихме добро място за отдих – бе относително равно и закътано. Постлахме си и седнахме, загледани в светлините на града. Много романтично… за някого, но не и за мен.

 

Към 22 се хоризонтирахме и склопихме клепачи. Около нас се носеха шумове и не беше лесно да се задряма. Вятърът се позасили, за наше щастие, пораздуха дъждовните облаци, от друга, за нещастие:),  затрудняваше ни в стремежа да задържим „завивките“ на нужните им места. В някой момент съм задрямал, в следващ се разбудих, погледнах си часовникът – показваше 00: 30.

 

Усетих по тялото си как лазят тръпки и се поразмърдах насам натам за да се позатопля. Лежащото до мене създание се поразбуди, отвори очи, блясъкът на който засрамиха Вечерницата и тя се скри зад облак. Като коте измърка…: „Колко е часът?“ Дадох отговор на питането ѝ. Сподели с мен, че ѝ е станало хладно. Предложих ѝ да се доближим и да долепим гърбовете си, за да ние е по-топло. Тя прие и след минутка ми стана топло и закътано на душата, която задряма сладко.

 

Към 1.30 се разбудихме, пооправихме се и се запътихме към гарата, защото влакът за София тръгваше в 2.20. Прецапахме през нощен Пловдив… красиво място и стигнахме до гарата. до нея имаше павилион за „Пица на парче“. Рони предложи да си вземем по едно, аромата на пица я искуши.. и тя съгреши:) Нагънахме по едно за 2-3 минутки:) След малко влакът дойде, метнахме се и задремахме по седалките.

В 6 бяхме на софийска Централна гара. Студът ни посрещна с букет от мразовит вятър. Качихме се на един от първите трамваи и след 30 минутно люшкане си бяхме у дома. Подушил завивките задрямах и спах до обяд.

 

За следващата дестинация избрахме морето –

 

Бургас /от там за къмто Несебър и Созопол/.

 

В четвъртък вечер след работа с няколко прекачвания стигнах до ЖП-гарата. Имах уговорка с Рони за 22ч. да се чакаме пред влакчето – експонат в чакалнята. Влакът потегляше за Бургас в 22.30.Имаше и следващ в 23:00. Рони се позабави малко, дойде към 22.40 и хванахме този в 23. Намерихме места и задрямахме.

 

В 6.30 слезнахме на Бургаската гара… топлия морски въздух ни обгърна и ни насочи към автогарата:) От там на всеки 30 мин. тръгват маршрутки за Несебър – първата спирка от турниету на муриету:) Към 7.30 пристигнахме.

 

Слънчо вече се беше показал и за „дубрутру“ заля лицата ни с толи лъчи. Около спирката се въртяха „подозрителни“ елементи, предимно от нежния пол – предлагаха квартири. Попитахме за цената –10 лв. нощувката. Тази оферти не ни вълнуваха особенно, тъй като мислехме да нощуваме у позната на Рони. Тръгнахме по търговската улица – типична за малко градче – магазинчетата бяха малки по площ – тип „гаражен“ – претрупани със стока на поносими цени, все пак бе края на сезона.

След това се спуснахме по плажната алея. Повечето хотели бяха буквално на метри от морето, даже стълбището на един се миеше от вълните. Водата и плажът бяха чисти, факт, дължащ се може би на обстоятелството, че курортистите бяха предимно чужденци.

 

Стигнахме до моста, разделящ стария и новия град. Качихме се на парапета и преминахме триумфално:).

 

Старият град изобилстваше с магазинчета, предлагащи сувенири – от морето и типично български, съхранили бита и културата ни. Направихме няколко снимки с, които уловихме духът на мястото. След обядът се качихме на автобус за Бургас. Отидохме там, за да си потърси Верка чехлички – сребърни, които да са в тон с тоалета и, който я прави зашеметяващо обаятелна/видение от приказен сън, от който неискам да се будя/.

 

В 18ч. се качихме на автобус за Созопол, в който пристигнахме след половин час път. Цареше оживление – мида да хвърлиш, няма къде да цопне:).

Бе навечерието на откриването на празниците Аполония. Жителите на града и гостите му бяха се пременили в новите си дрехи и се тълпяха на центъра. Блещукаха хиляди светлини, феерия от звуци и аромати. Смесихме се с тълпата и поехме към дома на познатата на Рони, с надеждата, че ще има свободни стаи. Когато прекрачихме прага на домът и, домакинката ни посрещна с усмивка и ни показа стаята. Беше приветлива стая в тих квартал.

Разопаковахме си нещата, хапнахме, изкъпахме се и решихме да подремнем до 21ч. и после да излезем на центърът. Планът обаче не се осъществи, тъйкато бяхме изморени. Заспали сме и се събудихме на сутринта към 7.30ч.

 

Закусихме и поехме на разходка из града. Определено Созопол ми хареса повече – нямаше толкова ного чужденци и беше по-топло.

 

Стана време за обяд и решихме да обядваме в едно от многобройните заведения. Седнахме в едно и си поръчахме „боб чорба“ с хлебчета. Бобът беше много вкусно сготвен. Обслужваше ни една много чаровна сервитьорка. Имаше красиви и нежни черти, руси дълги коси и обичка на нослето. Леко разголено кръстче, сочничко с шоколадов загар… идеше ми да измяукам като разгонен котарак.:), но.. нали съм с възпитание, си останах с блясака в очите и шума в ушите:). В очите ми се четеше – радвам се че тя неможеше да го прочете – четеше се: „Желая те,повече отколкото изсъхналата трева по земите на африканска пустиня, невиждала дъжд с години желае дори поне капчица влага!“.

 

Сметката ни правеше 2,20. Аз дадох 5,50, казах ѝ да ми върне 1 и останалото да ѝ остане за почерпка. Излязох с пърхащо сърце от заведението.

Отправихме се към плажа с желание да се попечем няколко часа. Почти нямаше място за минаване от плажуващи. Пясъчна равнина с редуващи се по нея хълмове от гърди и дупета на плажуваши. Трябваше в началото на плажа да се забие колче с надпис: „Преминаването по плажната ивица на хора с слаби сърца и високо кръвно е строго забранено!“ Моят ритъм се ускори, особено в моментите когато преминавах на една ръка разстояние от голо създание от нежният пол със секси фигура и бронзов загар.

 

Харесахме си едно местенце, поразхвърляхме… само дрехи, не и задръжки:). Аз останах да пазя багажа и да се пека, а Рони влезе в морската шир да се бори с вълните. Водата беше топла, нямаше водорасли, пясъкът беше фин.

Постояхме до към 18 ч,когато позахладня и голяма част от плажуващите се разотиде. Отидохме до квартирата, преоблякохме се и взехме багажа си с намерение да се поразходим още някой друг час из градчето, докато стане време да се качим на последния автобус към Бургас-в 21ч.

Трудно се придвижвахме в тълпата, но небързахме. Обиколихме повечето сергии и към 20.45 се спряхме до мястото, откъдето щеше да потеглим. Потеглихме и към 21 30 бяхме пред централната гара в Бургас. Влакът тръгваше в 22ч. Качихме се, заехме място в едно купе и задрямахме.

Към 6.40 сутринта

бяхме в София

Аз бях на работа от 8ч. и затова се качих на автобус и потеглих към Драгалевци.

Беше неделя сутрин и беше спокойно. В началото на Септември смениха графикът ми и станах нощна смяна – от 20.00 до 9.00. Колегите, с които се падах в смяна бяха много забавни Имаше един – с фамилия Маков,  уникален, като стил на изразяване и откъм шеги. С него не можеш да скучаеш. Дет’ се вика – празно нема. Нощният отговорник се казва Боби – и той е забавен:)

Времето на нощната смяна минава много бързо, поради естеството на извършваните дейности, часовете работа се превръщат в минутки. Тази врътка става обаче само тогава, когато сме в залата, придърпваме стоката, метем и мием. Слезем ли в склада да подреждаме стоката по стелажите, времето спира. От галопиращ чистокръвен кон се превръща на стогодишна костенурка с ревматизъм.:) През деня всеки от колегите е „копал яко“/ кат къртица из нива с картофи/из палетата с стоката:)Требе пренареждане и запълване на дупките.

Преди да започна поредицата нощни смени/надявам се да е кратка, мислех че работата на нощната смяна е лека и наподобява слетобедна дрямка… нищо подобно. Изтощителна е и на сутринта мокър парцал, забравен седмица в кофа с мътна вода би се чувствал по добре от вас, които сте сновали насам-натам с цел намаляване на хаоса. Клепачите натежават, става трудно дори да мигате

 

Край

Автор: Емил Василев

Снимки: За какво са ви снимки?!?

Други разкази свързани с София – на картата:

София

Прочети цялата новина

Свързани новини: