Истанбул или „Случаи опасни с герои сладкогласни“ (продължение)

Продължаваме приключението на Теодора из Истанбул – в началото ловихме рибка-бананка, днес ще видим още случки с герои сладко-гласни

 

Приятно четене:

 

 

Истанбул

или

„Случаи опасни с герои сладкогласни“

продължение

Отново е ден, някъде към 10. Ще пием кафе и ще се разходим из магазините, докато Берлин туристира.  Имам да търся специални бонбони, нещо за подаръци, някакви папуци ми се щеше – ей такива неща. Вчерашният опит из Египетския пазар се оказа жалък и мизерен – много турист, много сувенир за турист.

Днес ми се искаше да слезем към Бешикташ.

 

Майстор баничар. Така сладко ме уговори да ми насипе баницата с пудразахар, че и до ден днешен му благодаря. Прясно изпечени хрупкави кори, които са без никакъв вкус – но поемат и подсилват този на добавките: сирене, облак захар, сладко. Окапах се, извинете.

 

 

 

 

Освен всичко друго, адаптацията си е свършила работата – днес сме някак по-обединени. Толерираме си отклоненията. Варна се рее вече абсолютно видимо, Берлин е успяла да систематизира идеите си, а Бургас в мое лице се надява да се потопи успешно в града.  Събираме се и тръгваме към избрания квартал.

Тръгваме покрай морето

Кикотим се и щракаме с фотоапаратите като японски туристи от американски филм, правейки се, че  позираме една на друга. Хората около нас се променят – вече са си на мястото, не като статисти в исторически филм или изпечени търговци.  Улиците са пълни с дяволито електричество и жега. Обаче на нас ни харесва.  Стигнали сме до стадиона на Орлите. От една каравана обсипана с тениски, топки, шапки, шалчета, други ужасно важни фенски неща, се лее толкова ентусиазирана музика възхваляваща конкретно футбола  и играта на Бешикташ, че  естествено се ядосваме на съдияяяяяяяяяята. Силата на агитацията води ентусиазма на масите – това, както и мащаба на същите, ще разберем по-късно днес. В момента установяваме, че сред тазгодишната Орлова колекция има  дори бебешки бодита.

 

 

Варна има малък футболен гений у дома и помъква торба и половина плячка от специализирания магазин.  Това беше невероятно умно от нейна страна, с оглед последващите събития.  Сега обаче, цъкахме по булеварда и мимоходом се заговорихме с едни полицаи. Имало важни делегации в града, конференции, а по-късно и мач щяло да има. Голяма работа – мач. Голяма работа си беше.

Бешикташ Инюню, Vişnezade Mh., Süleyman Seba Cd No:48, 34250 Beşiktaş/Истанбул, Турция

 

Бешикташ е много специален квартал –

всред сергии, магазини, чий кофтета, кафенета и ресторанти, се виждат традицонно облечени жени с пардесюта, шалове, млади жени, облечени като нас, т.е. по западен маниер, мъже с панталони, риза и мустак, други с дънки и фланелки. Но има някакъв бохемски полъх. Това е неописуем чар.  И освен това, вероятно градската управа е въвела порядки – при перпендикулярни улици бира се сервира само на едната права. Другата улица разчита на минерална вода и убийствени манджи (пълнееш само от гледката, скъпа).

Обедно време – търсим да хапнем

А избор бол – всеки избор има Ви Фи, между другото,

Че и работи.  Варна захапа телефона, извади таблета и едва не прие моя телефон като помощно средство, но се усети овреме. Берлин разгледа надлежно витрината  на ресторантчето което си избрахме – Ренкли лимон – не се колеба твърде дълго в избора си. Само 10 тина въпроса.  Аз също не знаех какво искам – едновременно да отрупам масата и да изям само едно  най-вусно нещо. Напълно лишена от сили да избера, едва поръчах супа от червена леща.  Ама каква супа, ооооооо! Пак ще се върна да ям. Името на това ресторантче се превеждаше като Цветен лимон – имаше маси само навън – на улицата и те, както и столовете бяха в най-различни цветове.

Варна се захвана да решава семейни проблеми:два разговора със съпруга  в стил нали познаваш майка ми, три с майка ми – нали знаеш, че той ще се оправи, няма нужда да се месиш, още половин час със съпруга, плюс 1 с майка (или обратното)  - последните десет минути беше като швейцарски часовник – стегната и цъкаща, само дето не кукаше. Но това е защото приключи за половин час.  Възхитихме се на стоицизма. Около нас хората закусваха все още.  Няколко чая, бавно наслаждение. По масите имаше панерчета с хляб, маслини, варени яйца, домати. През една маса две момичета си гледаха на кафе. Гледачката – младичка, късо подстригана – напомняше ми на Изабела Роселини, сочеше нещо на събеседничката си в кафената утайка. Прииска ми се да ми гледа и на мен -  единствено езиковата бариера ме спря да я помоля.

 

 

След снощното фиаско  - вечерята не беше на подходящото място, мина набързо и без да ни остави особено вдъхновени, днес сме предпазливи. Има някаква лееека неловкост и помежду ни. Но съвсем лека – като дъх на чесън от снощен таратор. Решаваме, че ще потърсим един пазар и това веднага оправя нещата – създадохме си програма!  Нищо не събира екипа така, както общата цел. А нашият екип си беше странен – взаимоотношенита ни бяха непокътнати, но самите ние си бяхме определено покътнати. Житейският опит обогатява неимоверно, обаче,  това е просто половината от истината – никой не казва нищо за обременеността. Навици, предразсъдъци, скованост.  И ние безрасъдно бяхме решили да се съберем след толкова дълга пауза, месец виртуалност – без да си даваме сметка, че сбирката може да не се получи, да не сработи отборния дух. Можехме бясно да се изпокараме или рафинирано да се сдъвчем, но за наш късмет с опита беше дошла малко мъдрост.  Случи се най-доброто  - прекарвахме си чудесно, независимо от чалгарията в Балък пазар, от сутрешния прекрасен чай или от нещо друго.  Имахме три дена, натъпкани като старо магазинче за кинкалерия.

Чорбата беше превъзходна – пикантна, кадифена, с леко прегорял лук – последното само и придаваше характер.  Отново пробвахме  Ви Фи – то и  тръгнахме към пазара. Той е доста голям, продава се почти всичко – от зеленчуци до спално бельо.  Богат, претъпкан, шумен, леко прашен, ама врящ.

Тръгнахме, съботата беше невероятна. Никъде другаде не може да бъде така лежерна, струва ми се.  Народ по улиците – пазаруват, отиват на закуска, продават торти, легени, пият чай, тук-там кафе, приказват, усмихват се, бързат, бутат се, вървим си ние. Ей го на и

големия пазар

Пазар като пазар, обаче не съвсем. Всяка жена се отнася съкровено към местата, в които може да намери нещо супер за ниска цена. Има такива, които крият източниците си с цената на кръвна обида. Кашмирен шал за по-малко от 5 лева?  То е все едно да признаеш тайна за живота и смъртта.  Ей това ни чакаше под брезентовите тенти, разпънати пред нас.

Тръгнахме трите покрай масите, за да си помагаме, обаче на втората сергия забуксувахме. Включих на 5та и се изнесох, промълвявайки през рамо, че ще се срещнем след половин час еди къде си…

Спрях се при кашмирените шалове:

-          Този шал – не кадар? Колко е?

-          Беш лира, абла – пет лири.

-          Хедие мъ? Подарък?

-          За майка ми – ще ѝ хареса.

-          ООО, денят на майката!

-          Да, евет.

-          Чужденка ли сте?

-          Съседи сме – Българка съм.

-          ООО, заповядай – шаловете са хубави. И се усмихна най-сърдечно.

Ей, така благо ми се усмихна този човек, че ми се прииска да пийнем един чай заедно.  Ама тогава не го осъзнах и тръгнах да се бутам из навалицата. Побутах се, купих това-онова – то целия пазар пълен с джунджурии.  На мен ми се привидя като пещерата на Али Баба. С порядъчно закъснение от 20 минути се озовах на мястото на срещата с Берлин и Варна, абсолютно неудовлетворена.  Толкова набързо минах в единия отсек, че реших да се маркирам пред другите и да се потопя обратно. Но Берлин  ме посрещна смръщена и поядосана – закъсняхте, въобще не се съобразявате с уговорките, аз се обърках напълно, нищо не можах да харесам и вие изчезвате. Виновна се почувствах тутакси – то бива небрежност, ама моята малко прекалено се оказа. Понякога очаквам да получа автоматично разбиране, но съм изненадана, Упс! Ето го и следващото разминаване със  Сексът и Градът. Ние не пазарувахме заедно. Центровките ни може и да пееха в съзвучие, но се въртяха на различни обороти.  В такива моменти винаги се разколебавам дали споделянето трябва да е пълно или си има граници?

Абе пусни една жена сред изгодни цени и бъди спокоен.  Каквато и да е – домакиня, библиотекарка, дори инженерка – ще открие начин да остане доволна, особено на еклектично място като пазара, където редом с гащите продават маслини и гаечни ключове.

След няколко повторни опита да ошътаме еснафа – всички бяхме щастливи и влачехме разногабаритни найлонови торбички. В късния следобед, отрудени – имахме желание да пийнем нещо студено, да хапнем, да опънем крак под някоя приятна масичка. Тръгнахме да се връщаме обратно – да поотморим и да си вървим към хотела. Бях се изчерпала и се чувствах абсолютно инертна. Непростимо за Истанбул. Но, аз съм късметлия – Назиле решително прекъсна инерцията:

-          СМС  имаме, Назиле пита искаме ли да ни заведе на някое хубаво място. Какво ще кажете?

-          А ние какво ще правим довечера?

-          Не знам. Какво искате?

-          Можем да отидем в Бабилон? Да я питаме ли какво ще каже?

-          Какво да я питаме?

-          Еййййй, тука да седнем ли?

-          Няма бира. Обаче каква адана видяхх!

-          Какво си видяла?

-          Кебап. Тука дали ще има?

-          Сядам тук. Има бира.

-          На Назиле какво да отговоря?

-          Амииии, какво ще кажете?

-          А искате ли да питаме все пак за Бабилон?

-          Абе какво да и пишеш?

-          Да се разберем за час някакъв?

-          А вижте – тук вече има бира

-          Места, обаче, не виждам

-          Пиша и да се чакаме в 20.00

-          Еее, що чак тогава?

Има-няма 20 минути по-късно, с пъшкане, офкане и хиляди подробности сме се промъкнали между фенове на Орлите, декорирани в черно-бяло и сме се озовали до паметника на Бешикташ – свиреп орел. Егаааси: да няма концерт нещо? Тематичен събор май – площада беше залян от хора. Т.е. от запалянковци, които си говореха, спореха, снимаха се, гледаха в една точка, пееха, пиеха си Ефес. За последното се пробвахме и ние, но не се добрахме до бираджийницата, въпреки самоотвержеността на Берлин. Групичка мустакати и радостни привърженици вееха шалчета до нас и тогава Варна прохълца: Искам да се снимам с тях. С шалче! Дали не може да ги питаме?

 

 

 

 

 

 

Песните ставаха все по-общи и все по-силни. Рзпознах сутрешния химн от стадиона.

От зефира се обади аурата: Абе, моля ти се бее! Как ще се спираш, не ги ли виждаш какви са? Какъв е тоя народ беее? Малеее, гледай! Ужас!

Варна 1 настоя,  Берлин си снимаше околностите.  Една група младежи, леко смутени и въодушевени ,  дадоха назаем  шалче и повикаха за снимката. Беше само 5 часа следобед, а  прииждаха още и още – превръщаха се в компактна маса. Много приятно, но всичко си имаше граници. Берлин внесе здрав разум и ни поведе към масите с бирата. Около 10 минути обикаляхме пресечките, Варна по дедуктивния метод разпозна мястото. Само дето нямаше свободна маса.

Но, любезността е навсякъде около нас, а колективния дух е страшна сила. Настанихме се при един симпатичен младеж, който учтиво отбраняваше един свободен стол – останалите ни отстъпи без бой.

Изпратих СМС на Назиле – среща след около 2-3 часа и да решаваме на място къде да ходим.

А сега щяхме да си хапнем и пийнем спокойно. Бяхме отрудени като стоителна бригада и вместо ледена лимонада, най-недобродетелно си предвкусвахме по чаша студена бира. Варна, за наше удивление, също – а уж от бирата спешно и спадало кръвното.

Отнякъде се появи едно девойче със смущаващо добър английски и без акцент, но расло малко у саксия:

-          Какви са тези  адана кюфтета?

-          Ами , това са кюфтета от месо.

-          А този кебап от Кападокия какво представлява?

-          Амиии – парчета месо – кебап, сготвени по специфичен начин за Кападокия – една област в Турция.

-          А това?

-          Амиии…

Толкова се стараеше миличката и беше така красива, че  си поръчахме каквото си знаем. А на мен не ми се ядеше.

-          В Истанбул си и да не ти се яде? Лъжеш! – изуми се Варна.

-          Вярвай ми, преситена съм вече. То очите ми преливат .

Берлин поръча какво ли не, с цел да ме приплъзне.  В този момент дойде  едно момиче – притежателката на свободния стол, фърли ни кос поглед и отметна косата си- черна и лъскава, права като свила.

Понеже фенската маса настъпваше към критични размери, обърнах се с рехавия си турски към двойката на масата:

-          Днес по-специален мач ли има?

И се заизвинявах многословно, че не ми е добър изказа, ама разбирането ми е почти перфектно.

-          Последен мач за Бешикташ – отговори девойката.

-          Как? Последен? За сезона?

-          Не, последен. Играят с Мвнвнтпхфгэжжгтдв от Анкара. Ще ги смачкаме.

-          Защо е последен? – пак се извиних за лошия си турски

Момичето реши, че ще ми говори както говорят обикновено хората, които не знаят чужд език, а си беседват  с чужденци:  бавно и на висок глас:

-          ДНЕС – Е -  ПО-СЛЕ-ДЕН МАЧ. ВНВНПРПРХТФТПХГЖОТХ  ОТ АН-КАРА -  ЩЕ -  ПА- Д-НАТ. БЕШИКТАШ -  Е – СИ-ЛЕН. после ще разрушат стадиона.

-          АМА ЗАЩО – аз също бях почнала хем да викам, хем да се повтарям с тия защо-та.

-          КРА-Й! МНОГО ЛЮБОВ, ГОЛЯМА ЛЮБОВ КЪМ БЕШКТАШ, А СТАДИОНА Е МАЛЪК.

Светна ми, че ще реставрират или реновират – нещо ще му правят на тоя стадион и за това мачът тази вечер ще е специален.

-          Кога започва играта?

-          Довечера в 8.

А  улицата вече -  непроходима от хора. Ми хубаво, пожелаваме успех.  Феновете току подпяваха, току вдигаха наздравици, Варна се въодушеви, извади детска шапка от футболната колекция и си я нахлупи – до колкото можа – в знак на съпричастност. Проведе нкл разговора с БГ – сина и останал възмутен: ама как няма да отидеш на мача?!

През това време аз фотнах двамата млади и им показах снимката. Много хубава се получила, може ли да ни я пратите, как, дай и-мейл, ама нямам химикал…с известни усилия написаха ми един адрес и аз тържествено обещах, че ще им изпратя портретчето.

 

 

Продължихме да си пием бирата,  възхищаваме на кюфтетата.  Момичето от нашата маса се обърна към нас:

-          БУ-ГЮН (днес ще рече) ТОЙ МИ КУПИ Ю-ЗЮК -  ТЕК-ТАШ (годежен пръстен ще рече).  ДНЕС Е СПЕЦИАЛЕН ДЕН ЗА НАС – БИЗИМ АШК!!!!! (нашата любов ще рече) и БЮЮК БЕШИКТАШ – АШК – момичето се развълнува много. Да не и е лесно пък – хем пръстен, хем мач… Поговорихме още малко – годежът щял да бъде след 10тина дена, ейййй – язък, че сме си тръгвали утре. Тя била професионална танцьорка – фолклорни танци.  Той бил автомоньор, били от много време заедно – 7-8 години. Много, много се радвали.  И  ние им се радвахме. Такива свежи, радостни – страхотни.

Берлин реши, че може да отиде до тоалетната и влезе в заведението. Върна се бързичко, леко смутена:

-          Вътре има телевизор и нещо май неприятно се случва според репортажите.

В този момент като тръпка премина нещо по улицата, през масите, през хората – наскачаха, втурнаха се към телевизорите. Момичето завика:

-          КАКВО?!? АМА  БУ НЕ, БЕЕЕЕ?! КАКВО Е ТОВА,  БЕЕЕЕЕЕЕ?! Годеникът скочи и влезе в бара.

Суматоха някак настъпи. Лека и учтива, но имаше едни такива възбудени вибрации.

Варна 2 обра всичките трансцедентални воали  и се зарея по високото, че нещо не се почувства добре.

Момичето ни обясни:

-          Станала е кавга пред стадиона (на около двеста метра от нашата маса и бира с кюфтета), нищо страшно. Просто хулигани и полицията се опитва да ги изгони.

Обсъдихме помежду си ситуацията, но така или иначе – нямаше да ходим на мач (Ама как бе!  - Варна 2 беше се спуснала на ниво партер)

Бележка под линия:

Тя не може поне 94483754 пъти да не е извикала УЖАС от горните етажи – за Варна 2 става въпрос.

Само Берлин остана някак неспокойна или просто имаше навик да си дъвче ъгълчето на устата.

-          Ей, това е страхотно – Варна размаха шишче с набучени кюфтенца, увити в някакво невероятно тесто.  – Не, просто опитай.

-          Ами да, ето колко неща поръчахме – додаде Берлин.

-          Не мога бе, вярвайте ми. Не съм гладна – очите ми са толкова широко отворени, а нищо не ми се яде.

-          Е, в Турция да кажеш, че не ти се яде?! Не ми се вярва!

-          Ами то от чудене какво да си взема и от мъка нещо да не пропусна ми изчезва всичкия апетит и си стоя така.

-          Това си е мъчение.

-          Да съм в Истанбул и да не съм яла Адана кебап, това не може да бъде. Ама тия кюфтенца са чудни.

-          По някой път мечтите неочаквано се трансформират.

Междувременно тълпата в уличката беше сменила настроението си – неуловимо беше се оттеглила в изчакване и някак напрегната.

-          Бу не, беееееее! Не?  Какво е това беееееееее!  - Годеницата до нас скокна, обърна се и извика: Бибер газ! Захапа телефона и изчезна в някаква врата току до масата.

-          Ей как ми залютя на очитее, не мога – Берлин скочи и влезе в

бара

Варна се уви в един шал, също захапа телефона и се вмъкна в някаква ниша наблизо. Аз нещо не изпитах желание за рев. Но около мен всичко беше толкова сюрреалистично. Паренето в носоглътката, почти тишината, лимоните и водата, която изливаха сервитьорите по улицата за да неутрализират неприятния ефект.  Защото, колкото и невероятно да беше  – сълзотворен газ се стелеше по улиците и колкото и да сюрреализирах, полицията разгонваше местните ултраси с капсули сълзотворен газ. Верно, на 200 метра от нашето местонахождение (тагнато във ФБ), зад бая застроена площ. Или ултрасите са ръкомахали много, че се е разстлал газа, или полицията се беше подсигурила с повечко капсулки.

Седя си на масата и си пуша, напук на плача, гледам – и други правят същото (голяма резистентност, значи), хора току влизат и излизат от баровете. Като видях телевизионните репортажи  от случката пред стадиона на другия ден – стана ми лошо, ама днес си бях добре.  Само малко гарнитура към кюфтетата.  И да се възстанови равновесието по улицата не отне много – единствено зачервените носове бяха  веществено доказателство за неразборията.

.

Годениците, Варна и Берлин се върнаха на масата. Обсъдихме,  възмутихме се и се ядосахме на тая сълзлива история. Ама все пак велик мач се очертаваше. Стадионът ще бъде разрушен. И цялата тая бююк Ашк щеше да тлее безстопанствена по Босфора.

Хайдеееее, трета вълна газ. Позаметнахме се с шалове и отпихме от опушената бира.  Да дразни, да дразни – колко пък да дразни.

-          Ааа, биз шимде насъл гидиджаз  – бе как сега как да тръгнем? – пътят наобратно минаваше точно пред портите на спортния храм. А там в момента война бушува. От къде да заобиколим, кой път да хванем? -

-          Такси` ле гидиджексиниз. Ще си ходите с такси. Ама, сега – стойте си тук, биричка, мезенце – към 9 може спокойно да се приберете – бъдещата младоженка с лекота ни реши вечерните планове.

А беше едва към 6 часа следобед.   И сега каквоооооооо?

Годениците се сбогуваха с нас, помолиха ме още веднъж настойчиво да им пратя снимката и с помощта на ентусиазма,  йени ракъ-то и пиперения газ,  се понесоха щастливи нанякъде. Ние си останахме замислени. За три часа щеше бая да ми изтръпне задника. Наближаваше и срещата с Назиле.  Берлин определено се нуждаеше от чорапи. Аз исках душ. Варна задължително трябваше да си смени обувките. Налагаше се да си тръгнем.  За жалост транспорта не беше уреден.

Допих си бирата, опънах блузата и станах. Харесах си една бойна фенка, която ми се стори добър партньор за езикови упражнения.

Колкото силно бе моето желание да говоря на турски, толкова хората искаха да си употребяват английския.  Много колоритен разговор се получи – Биз Таксим ъъъъъ -  истиоруз (искаме да стигнем до Таксим) -  гоу такси (ще вземете такси) – нереде? Насъл? (ама от къде, през кой квартал трябва да минем?) – Уен ю гоу? (кога ще тръгвате) – Билмем? Шимде!  (ами знам ли, след малко) – Ай сий – аз ще ви покажа. Лейтър гоу -Ще тръгнем заедно – ами мача – първо ще ви изпратим, после ще отидем. Добре. ОООк!

-          Готови сме. Ей тази бойна мадама изрази готовност да ни спедира  – обърнах се и и се усмихнах.

-          Онази ли – много бойна изглежда.

-          От къде ще минем? – Берлин изглеждаше загрижена малко.

-          Не знам. – чак сега съобразих, че аз пък съм някак прекалено безгрижна.

-          Ама тя наистина е много бойна –Варна си довършваше шишчето, загледана в нашата водачка. Беше едра жена, с къси панталони, маратонки и тениска на Бешикташ, покрита с автографи от футболистите, вероятно. Буйна и шумна, дрезгав глас и дълга руса коса. Представях си я като гюлехвъргачка.

Обаче страшно момиче на място се оказа! Като ни емна с една бърза крачка – върви и вика – Хади! Йол (път) – турист (демек минаваме ние). И нарежда на приятелката си – сега ще ги изпратим – трябва да ги качим на такси, да се приберат, не може иначе, а после ще ходим. И както си вървеше в стил Юсеин Болт на 50 метра, обърна се и ме хвана за ръката. През това време аз хванах Варна, тя – Берлин. Направо Ориент експрес -  първа класа.  Ту-тууу през тълпата. Колкото по излизахме от сокаците, толкова по-разхвърляно ставаше по улицата – боклуци, счупени бутилки и какво ли не по асфалта. Стигнахме булеварда,  магазините  – спуснали решетки наполовина и стреснати лица надничат изотдолу.  Леле, къде отиваме бе! В това време, вече сме до платното на пътя сме -   викове, пукотевица се чуха – за секунда ме прониза импулс да се върна назад. Варна снима, а аз зарязах идеята, щото се оглеждах за такси.

 

 

Нито едно не спря, а нашата спасителка все така крещи и вика – туристи са това бе, трябва да ги изпратим. Спри бееееее! Едно такси нагло ни подмина, а след него автобус със счупено стъкло на вратата.  Хората – не бяха  уплашени, но физиономиите им строги. И с късмет бяхме – някакъв странен хибрид между такси и маршрутка спря пред нас,  метнахме се вътре с ловкостта на пантери. Нямах никакви други пари в себе си – освен една банкнота от сто лири – викнах на двете грации  – дайте му на момичето някакви дребни – да пие една бира с наша благодарност.  Берлин с усилие успяла да и тикне банкнота в ръката, щото момичето нищо не искало. Разцелувахме се, прегърнахме се и се сбогувахме с нея. Страхотница!  Седнахме щастливи в колата, а този ми ти Себастиен Фетел като подкараааа – Берлин увисна на ръкохватката над вратата, Варна се лашкаше наляво-надясно, а аз не мога да сваря да се застопоря. По едно време спира – викам си – хайде, стигнахме бокса, а то – кръстовище от непознати улици. Непознати, ама в Нишанташъ (ултра хай квартал). Качиха се момче и момиче и този пак се стрелна на втора обиколка. Гаааз, газ, плавно спирачка – пропуска пешеходец, гаааз, мушва се отляво, не, отдясно, финтира някакъв мерцедес, кара, газ до дупка и тук-таме спира да вземе някой.   Позамъглената аура на Варна 2 фърка след нас и току дочуваме – Ужас!  Подадохме едни сто лири на човека, за да си платим билетчето по тукашните обичаи, а той свали прозореца и подкара още по-бясно след един колега. Варна се разкиска – той ще си приказва с колегата – ай, сладур!  Приближи го и се провикна през джама: Бате, да имаш две по петдесе? Чакай, развикахме се, ще съберем, щом нямаш – направо си представих Скорост 2 – маршрутките карат паралелно и правят трансфер по булеварда, летейки покрай бутици Гучи и Армани.  Оправихме работата с плащането, а пилота се обръща към нас и важно пита:

Уер ар ю фром? – както искате го разбирайте,  човека искал да знае на къде да ни кара.

Аз съм първосигнална, обаче, и звънко рекнах: Булгаристан!

Като се захилиха  останалите пасажери: Карай бе, бате! Карай при комшийте – колко му е.

Ей, поне през хотела да минем пътьом.

Нейсе – достави ни на Таксим. Берлин , кръстейки се, слезе и му вика на чист български – ти си ненормален бе!  Луд!

Бележка под линия

Честно казано, аз не употребявам думата „ненормален”. Няма я в речника ми. По-скоро луд – редактирай с луд.  – бел. Берлин

Последствие изпукахме от смях – ама нали сме си в хотела на безопасно. Не бе, сериозно, ако някой беше седнал да ми разправя, че така си решават проблемите с ултрасите, щях да му отговоря – да, разбира се, а на ум да го квалифицирам.  Това е то.

Чакахме Назиле – сестрата на Айлин . Меломан.  Елегантно-строга, с искри в очите.

Тя дойде, семпло и уверено ни обясни защо Бабилон не е подходящ  и ни поведе към едно място, наречено Балкона – ние намазани, гримирани. Улиците бяха превърнати в един огромен купон,  в който има място за всички – рок, рап някакъв, класически евъргрийни, традиционна турска музика и прочее. Вътре не се пуши и 80% от хората си пиеха бирата на паважа, дружелюбни и приятелски. Интересното е, че клубовете, и въобще местата за забавление са от партера нагоре, додето стигнат (подземията сто на сто са византийски и прочее катакомби). „ Балкон” беше разположен на последния етаж в сграда с тясно стълбище и асансьор. Желаещите да се качат изчакваха реда си. Горе беше великолепно – светлините на града, тъмнината на морето и шумовете. Чудесната музика. Пак ми стана сюрреалистично.  Претъпкано. Излизането за цигара си беше приключение – докато се промъкнеш до пепелник си настъпил поне трима души.

Назиле ни предложи предпочитан коктейл Йегербомб: във водна чаша се пълни с редбул, а в него нежно се пуска чашка-шот с Йегермайстер.

-          Давай, вика ми – пие се на екс.

Очите ми се обърнаха на чаени чинии.

-          Съвсем възможно е, давай смело – пробвано е.

Е, като си в Рим – прави като папата.  Но се оказа абсолютно възможно.  След като прекарахме най-отпускащия час и половина-два, решихме да тръгнем и да видим друго. Искахме емоция. Назиле ни поведе към рок-клуб. И като казвам рок – наистина е рок. Турски. С група и певец. На входа явно ни харесаха и минахме фейсконтролата с лекота, дори получихме масичка. И четири бири.  Напомням – вътре без цигарен дим.

Групата си взе инструментите, певецът запреглежда микрофона.  И както се оказва си имахме класически екземляри: полускрит барабанист-непукист  (от него видяхме само 30 см), каменен басист (мърдаше си само пръстите на ръката, с която дърпаше струните на баса), друг китарист-ексцентрик (коронния му номер видяхме по-късно – втрещихме се) и солист, който съзнаваше мноого добре к`ъв е готски и беше бездънен по отношение на бирата. Групата се оказа неочаквано добра.  Изсвириха и изпяха толкова турски рок, че цялата продукция на Пайнер (като един значителен източник на музикални единици), няма да стигне да ги засенчи.

Бележка под линия

Назиле каза, че това е само малка част от въртящите се из музикалното пространство песни .

Нямаше танцуващи, но хората видимо се наслаждаваха на преживяването – също като нас. Един-двама гости се пробваха да се включат към нашата компания, обаче Назиле безупречно ги дистанцира. Тукашните мъже нямат усещане за мярка, каза тя. Ние пък смеехме като девойки – виж ти, бройки сме си, к`во!  Обаче си гледахме в нашата масичка. Ако някоя се е огледала – твърде дискретно ще да го е направила.

По едно време,  Берлин и Варна тръгнаха към тоалетната ли, да пушат ли – не разбрах. Връщат се след малко и се хилят:

-          Застанали сме пред тоалетната, а ей го и солиста – Берлин надвиква шумотевицата.

-          Аз тъкмо да го питам нещо, а той наобиколен от разни дето също го питат нещо.

-          Бе тъкмо да го хвана – кискането е заразяващо

-          И Варна по едно време вика на български – оставете го да се изпикае човека, с толкова бира да не му е лесно, ей го на и да пее пак трябва.

-          И взеха, че го пуснаха.

-          Ама той пък трябваше да чака да освободят тоалетната…

Бележка под линия:

Версия 1:

хахаха да не мислиш, че помня аз – бях в тоалета и когато излязох – идва певача пристъпя от крак на крак, обаче ние го занаобградихме – аз исках да разбера как се казва групата, а другите не знам какво искаха, но нещо му говореха. Всъщност доста смислен разговор ще е бил ))))) Жалко, че не мога да го възстановя и явно по някое време съм се притеснила, че го задържаме – аз съм тактична дева все пак и като го пуснахме аз го дръпнах и го питах за групата, а той ми обясняваше, че няма група – бил само той рекох си – тоз е пил бая повече от мен ,хич не е сам . После си дадох сметка, че може пък и сам да е ,даже ми каза как се казва, но нямах салфетка да го запиша. Абе имаше ,ама много ме разочарова тоз нарцисизъм …

Трябва по-често да се навърта пред 00 в заведенията май, там е по-интересно.

версия 2:

Тогава дойде солиста. Аз не си спомням да съм го питала нещо. На него май не му се говореше много. Ама Варна и още някакъв го задържаха. Този – много комуникативен – сигурно  му е говорил нещо, а оня наистина пристъпяше от крак на крак, биричката напираше… И тогава Варна – високо и на български: „АБЕ ОСТАВЕТЕ ГО ЧОВЕКА ДА СЕ ИЗПИКАЕ, БЕ!“

Много смешно ))

 

Изпиканият солист се върна и почна нова бира и нова песен. Атмосферата беше закачлива, направи ми впечатление, че хората се забавляваха не урбулешката, а лежерно, бавно и с приятност.  В същото време, непрекъснато държаха под  око  телефоните си и прецъкваха небрежно с палец по клавиатурата. Още през деня го бях забелязала. Попитах Назиле – какво толкова пишат? Туитват, постват, тагват се – отговори – ето и аз ви тагнах току що.

Наведе ме на мисълта, че съвременните технологии разширяват седянките в невероятни параметри, дори има рекордьори, участващи в по няколко наведнъж.  Забавно е да си представяш как конушмака придобива гигантски размери в социалните мрежи.

Междувременно публиката поутихна, поразсея се и групата реши да си върне популярността:

 

Настъпи времето на ексцентрика-китарист.  Странна птица беше – голям нос, голямо чело, прикрито с дъъълги коси, височък такъв. Ухили се гяволската и вместо с перце, започна да свири с език.  Свири, свири, спре да си почине и гледа още по-гяволската. И пак засвири.

Викам ей сега стана женски бой или поне две от присъстващите дами ще му направят мили очи.  Въобще не познах и се наложи певеца да вземе микрофона отново.  Публиката не беше готова за такова новаторство.  Реших да изляза навън, за да изпуша една цигара.

По втори петли движението по Истиклял бе все така шеметно. Отново в погледа ми се наби черно-бялото от фланелките на Бешикташ. Феновете се прибираха с трофеи – чимове трева, табелки, седалки. Една бабанка си носеше дори две – една черна и една бяла.  После в Интернет видяхме как са се опитвали да разфасоват и вратите –  висяха по 10тина души на напречните греди, но май безрезултатно.

Нощта беше млада и искряща. Обратно в бара – музиката се вихреше, алкохола беше малко, към 2.30 разрешиха да се пуши вътре.  Чувствахме се страхотно – чисто удоволствие от хубавата музика и споделената вечер.

В ранната утрин излязохме на Истиклял

Тръгнахме да намерим такси за Назиле, а ние бяхме огладнели. Вървяхме бавничко и си викахме – щото ни глъхнеха ушите от тонколоните и  рока. Стигнахме Таксим и направо замрях. Околността бе пожълтяла от таксита. Все едно нарисувани едно до друго – как не си стържеха боите , не можах да разбера. И също как някоя кола смогваше да се отдели от жълтото ядро, остана мистерия и загадка.

Преди да си тръгне,  Назиле ми даде инструктаж:

В онова кафене отстреща правят мокри хамбургери – пекат ги на водна пара и са сбръчкани едни такива, но всички ги ядат, защото са много вкусни.  По-нататък дюнери, а можете да си вземете и миди от някой продавач – безопасни са. Потъна в таксиметровото море, потупахме задницата на колата, в която се качи и 20 мин по-късно ни пусна смс, че си е у дома. Първа се реши Берлин и си хапна дюнер. Варна хапна от нейния, пък се върна и тя за същото. Аз реших, че няма да ям. Тръгнахме към хотела, а по пътя се спрях да си взема миди за около две лири. Голяяям

Свързани новини: