Девет олимпийски дни в Лондон (1): Тенис и бокс

 В навечерието на Зимните олимпийски игри в Сочи, ще започнем един разказ за последните летни Игри – Олимпиадата в Лондон 2012. Наш спортен водач и коментатор ще бъде Атанас. Приятно четене:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

ден първи

Тенис и бокс

 

Странно е как идеята за дадено пътуване може да хрумне на човек просто така, чувайки или виждайки нещо. Така се случи с мен, гледайки клипа към „Give me one moment in time”. Песента на Уитни Хюстън, отличена с „Грами“, е записана като неофициален химн на Олимпиадата в Сеул през 88-ма, а самото видео показва някои от най-известните спортисти от края на 80-те, като Карл Люис, Наим Сюлейманоглу, Щефи Граф, Сергей Бубка, че дори и българските състезателки по художествена гимнастика. Ето го и самият клип, който ме вдъхнови и надъха някой ден да присъствам на Олимпиада:

ВИДЕО от Ютуб: „Give me one moment in time” – embed link:

 

Като малък не бях голям фен на Олимпийските игри, заради наличието на откровено тъпи спортове като стрелба с лък, конен спорт и хокей на трева. С годините обаче започнах да уважавам и да намирам по нещо интересно и в други спортове, освен футбола. И си казах какво по-подходящо място да отида на Олимпиада от Лондон, до който със самолет се стига по-бързо, отколкото, ако се грабнеш с кола от София до морето. В английската столица съм бил няколко пъти, но

посещението на Олимпийските игри през 2012-та

ще си остане най-запомнящо се за мен, тъй като Игрите идват и си заминават, а ако пропуснеш да ги видиш, следващият ти шанс е чак след четири години и то в съвсем друг край на света. Докато Биг Бен, Бъкингамският дворец, Сейнт Пол, „Окото на Лондон“, Уестминстърското абатство, Хайд парк, Трафалгар Скуеър и Гринуичкия меридиан ще са си все там и можеш да ги разгледаш по всяко време.

Олимпиадата за мен започна доста преди официалното й начало. Само че, докато спортистите се потяха да си осигурят място в Лондон чрез предварителни пресявки и квалификации, аз трябваше да дебна за билети в официалния сайт. Борбата не беше никак лека, тъй като хора от цял свят стояха с ръка върху копчето на клавиатурата, готови да прилапат билети за най-апетитните съревнования. При търсенето отдавах предпочитание на сесиите с участието на български спортисти, като в някои случаи имах успех при търсенето, в други – не чак толкова, но пък нали олимпийският принцип е: „Важно е участието, а не победата“. Така, че поне опитах. Много исках да гледам на живо лебедовата песен на големия ни гимнастик Йордан Йовчев и ансамбъла ни по художествена гимнастика, но задачата се оказа непосилна. Имаше голямо търсене за тези пропуски и евтините свършиха супер бързо, а 300-400 паунда (по толкова бяха най-хубавите места) определено не ми се даваха. Мечтаех си да видя още спортисти от ранга на Майкъл Фелпс и Юсейн Болт, но за техните сесии билетите също се разграбваха като студена бира и топъл хляб. Ако случайно се окажеше, че има свободни, системата те оставяше да чакаш няколко минути на „опашка“, след което изплюваше изнервящия надпис „No tickets are available in the chosen directory”. Или накратко – „Билети, дръжки“. За най-търсените два спорта – плуване и лека атлетика, единствено можеха да се намерят пропуски за безумни дисциплини като скокове във вода от триметров трамплин или тласкане на гюле. В крайна сметка предварително успях да се сдобия с билети за тенис, бокс, вдигане на тежести, кану-каяк, хокей на трева, спортно ходене и волейбол. На книга звучи тъпо, но на практика успях да видя доста интересни състезания, както и няколко звезди на световния спорт.

По отношение на преспиването се уредих с доста добри цени, заради ранното начало на организацията по пътуването. По предварителен план, трябваше да прекарам в Лондон шест дни и резервирах пет нощувки, разпределяйки ги на три различни места, тъй като беше трудно да се намери евтино легло за пет нощи подред в един и същ хостел. По-късно се поздравих за това, че започнах с организацията още през есента на 2011-та, тъй като един-два месеца преди Олимпиадата, дори в хостелите, цените бяха двойни и тройни, а и трудно се намираха свободни легла. А как точно дните набъбнаха от шест на девет, ще разберете по-нататък.

Ден първи

Тенис и бокс за начало

Със самолетния билет също минах тънко и на 1-ви август рано сутринта, три дни, след като Олимпиадата беше открита, бях на софийското летище. На опашката за секюрити чек-а някакво момче разпитваше нещо хората около него, но всички клатеха глави и го отрязваха. Стигна и до мен: „Извинявай, ти за къде пътуваш?“ . Казвам му, че съм за Лондон и следва молба за помощ. С приятелката му пътували за пръв път с WizzAir, не знаели, че билетите трябва да се принтират предварително, иначе ти искат такса „издаване на билет“. Нямали кеш и затова търсеше 20 паунда (по десет за всеки билет) и после нямало проблем, в Лондон сме щели да се оправим с парите. Предложих му да използва дебитната или кредитната си карта, за да плати, но пичът казва, че тя била празна. Позачудих се как може тези хора пътуват без никакви пари, че дори и в карта да нямат?! Ама си викам „Окей, сънародник е в беда, ще помогна“. Давам му 20 паунда и след няколко минути се връща на опашката да поиска още, защото се оказало, че билетите били не по десет, а по 16 паунда. Вече започнах да съжалявам, че съм се хванал на хорото, но, какво да се прави, дадох му още 20 паунда. Оказаха се достатъчни, взеха си билети и ми върна рестото от осем паунда.

В зоната на изчакване на самолета вече поговорихме по-обстойно. Пичагата се казвал Алекс, от Стара Загора. С приятелката му се прибирали в Лондон, където работели, а тук били на посещение при роднини. На няколко пъти ми повтори, че няма проблем, в Лондон сме щели да се оправим с парите. Поиска ми и сметка, по която да ги преведе. Казах, че предпочитам да си ги получа кеш и си разменихме телефонните номера, като се разбрахме след няколко дни да се чуем и видим. В Лондон пътувах заедно с Алекс и гаджето му в бусче от летището до центъра и, след последна порция уверения, че ще си получа парите обратно, се сбогувах с тях при метростанция Ърлс Корт. Тъй като не искам повече да се връщам на тази неприятна за мен случка ще кажа накратко какво се случи след това. Едно голямо и абсолютно нищо! Така нареченият Алекс никога не ме потърси, а при неколкократните ми позвънявания телефонът му винаги беше изключен (предполагам, че ми беше дал фалшив номер). Поядосах се малко на собствената си наивност и се сетих, че заради такива хора са се появили мъдрости като: „В чужбина се пази най-много от българи!“ и „Няма ненаказано добро!“. Примирих се, че съм бил измамен от човек, на когото съм помогнал, и си взех поука за в бъдеще да внимавам с непознати, пък били те и сънародници.

И така, с 32 паунда на минус, поех напред, за

да се насладя на 30-ата лятна Олимпиада

От Ърлс Корт хванах метрото за три спирки, за да стигна до хостела, намиращ се в непосредствена близост до Хайд Парк. Беше младежки и, ако си над 26 години, трябваше да платиш три паунда допълнителна такса на вечер. Не бях изненадан, тъй като знаех за това предварително. Въпреки таксата спането пак ми излизаше доста изгодно. С уговорката „като за Лондон“, разбира се. Хостелът не беше нищо особено, но на мен ми беше достатъчно да има чисто спално бельо и топла вода. Към всяко легло пък си имаше „локър“ (шкафче), така че имаше къде да заключа скромния си багаж. Направих го и директно поех към първата си дестинация – Уимбълдън. Пътят до там с метрото ми беше добре познат, тъй като година по-рано бях посетил едноименния тенис турнир. Преди да вляза в комплекса, трябваше да мина през „Will Call” офиса до входа, откъдето да си взема билета срещу принтираното потвърждение за закупуването му. Оказа се, че оттам могат да ми издадат билети и за всички останали състезания, които щях да посетя, а това много ме улесни. За всеки ден, за който имах билет, получих и безплатна карта за градски транспорт, която важеше за всички абсолютно всички автобусни, метро и железопътни линии в Лондон. Един чудесен жест от страна на града-домакин към посетителите на Олимпиадата.

Влизам в „Ол Инглънд Клъб“

и се оглеждам. Абе, същото е като миналата година, ама не съвсем. Всичко беше облицовано в цветовете на Олимпиадата. Един приятел дори ми беше заръчал да му купя някои неща, но нямаше нищо с логото на Уимбълдън дори във феншопа. Имах билет за Първи корт, който важеше и за всички останали кортове без Централния. Тенис турнирът беше достигнал до третия си кръг, а Цветана Пиронкова и Григор Димитров вече бяха отпаднали, така че нямаше шанс да ги гледам. Отправих се към таблото с графика, за да видя кои са най-интересните мачове за деня. Много исках да гледам моя фаворит Роджър Федерер, но знаех, че няма голям шанс, тъй като почти сто процента щеше да бъде разпределен да играе на Централния корт. Погледнах таблото с графика и не повярвах на очите си –

Роджър Федерер срещу Денис Истомин на корт номер едно!

Преди година нямах такъв късмет, но всичко се връща. Тогава, в деня, в който щеше да играе Федерер, специално бях хванал нощен автобус, за да се наредя на опашка за билети в пет сутринта. Всеки ден се пускаха в свободна продажба по 500 пропуска за Централния и Първи корт, които се даваха според мястото на опашката, но не успях да се преборя с хората, спящи на палатка цяла нощ (да, има много такива), за да пазят ред.

Видях момиче, държащо картонче с надпис, че разменя билет за Централния корт срещу такъв за корт номер едно. Хората обаче я подминаваха като малка гара. Всички искаха да гледат Федерер, въпреки че на Централния корт щяха да играят също топ тенисисти като Новак Джокович, Серина Уилямс и Анди Мъри. До началото на играта на Първи корт имаше около час, така че се отправих към корт 18, който две години по-рано беше арена на най-дългия мач в цялата история на тениса. В първи кръг на Уимбълдън 2010 се срещнаха американецът Джон Иснър и Никола Маю от Франция, като двубоят между тях се проточи в продължение на три дни с общо игрално време 11 часа и пет минути и 183 изиграни гейма! „Най-дългият мач“ беше увековечен със специална плочка пред корт 18, а, чрез снимки и цитати на преки свидетели, историята е намерила своето място и в музея на комплекса. На следващата година волята на жребия отново изправи Иснър и Маю в първия кръг на Уимбълдън 2011. Този път организаторите предвидливо бяха насрочили двубоя на по-големия Корт 3, тъй като знаеха, че ще има много желаещи да видят историята да се повтаря. Сред тях бях и аз. Наредих се на дългата опашка още докато вървеше предишния мач на корта и успях да се уредя с място, при това на третия ред. Отблизо Иснър ми изглеждаше нелеп със своите 206 сантиметра. Просто, за мен това е ръст за баскетбол или волейбол, но не и за тенис. Идваше ми да му подвикна: „Ей, момче, сбъркал си спорта!“. „Дежа ву“-то не се състоя, тъй като тогава Иснър победи набързо френския си опонент.

4 French Street, Уестерхам, Кент TN16 1PN, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия

 

Обратно в 2012-та, на Корт 18 предстоеше женски мач –

двубой между бившите номер едно в света Ким Клайстерс и Ана Иванович

Белгийски и сръбски фенове вече бяха заели местата си по трибуните, но началото се забави с около половин час, заради капризното английско време. Беше сиво, мрачно, ветровито и имаше слаб ръмеж, който аха-аха да се превърне в по-силен дъжд, но… шанс – бързо се проясни и се появи слънце. Когато двете тенисистки се появиха на корта забелязах още една разлика с предишната година. Клайстерс, която играеше един от последните мачове в кариерата си, не беше облечена изцяло в бяло, което беше задължително по правилата на „Ол Инглънд Клъб“ . През 2011-та с очите си видях как съдия накара французойката Ализе Корне да отиде до съблекалнята да се преоблече изцяло в бяло, заради наличие на черни кантове във фланелката й. За Олимпиадата обаче нямаше проблем тенисистите да носят екипи с цветовете на държавата, която представляват. Интересът към мача беше сериозен и имаше много правостоящи, провесили се през парапетите около корта. Красавицата Иванович се радваше на по-голямо подкрепа, но просто изнемогваше пред мощните удари от дъното на корта на Клайстерс и често пращаше топката в аут или в мрежата. Белгийката спечели категорично първия сет (по-късно разбрах, че е взела и мача), след чийто край освободих място за желаещите да седнат, за да се насоча към втория по големина корт в комплекса за мача на Федерер.

Първи корт на Уимбълдън

е с капацитет от 11 000 места, много от които вече бяха заети от зрители. Имаше доста фенове със знамена на Швейцария, а в ложата на играчите разпознах и Мирка – съпругата на Федерер. Двамата се запознали по време на Олимпиадата в Сидни през 2000 година, когато представяли Швейцария в олимпийския турнир по тенис, а Роджър бил все още блед и неизвестен юноша. Впоследствие, Федерер стана един от най-великите тенисисти, но огромната слава не го заслепи и никога не е заменял с някоя златотърсачка Мирка, въпреки че тя самата не е с визията на манекенка.

 

Две са причините швейцарецът да е любимият ми тенисист – желязната му психика и елегантния стил на игра. Фед, както го наричат накратко, дори не трепва при мач бол на съперника и много пъти е обръщал срещи от 0:2 сета в турнирите от Големия шлем. С годините, резултатите му вече не са толкова силни, но стилът му на игра все още ме възхищава. Съразмерността му (нито е прекалено нисък, нито прекалено висок) позволява отлична координация на движенията, а ударите му са технични и преценени до милиметри.

Въпреки огромната поддръжка за Федерер от трибуните, най-голямото знаме, което видях, беше на Узбекистан, заради неговия съперник Денис Истомин. Привържениците му бяха провесили през перилата огромен флаг, но съдията на мача тактично ги помоли да си го приберат обратно. Явно правилата не позволяваха да се провесват знамена. В самия мач нищо изненадващо – Федерер си свърши работата за малко повече от час и публиката го изпрати с аплодисменти. Ето видео последната точка и края на мача:

ВИДЕО: Roger Federer

Близо до Първи корт има огромна поляна, на която зрителите без билети наблюдават случващото се на Централния корт на огромен екран. Когато излязох, беше пълно с народ, защото играеше местният любимец Анди Мъри. Отидох да погледам и други срещи, но не ми пукаше особено за тях. Бях доволен, че най-после съм гледал Федерер в действие. Хванах краят на мача между аржентинеца Хуан Мартин Дел Потро и французина Жил Симон на Втори корт. По трибуните беше доста горещо и в буквалния (не успях да седна на сенчесто място), и в преносния (заради разпалените аржентински фенове) смисъл.

 

На един от по-малките кортове погледах малко и от двубоя между Петра Квитова и Флавия Пенета. Само две седмици по-рано чехкинята Квитова беше спечелила женския Уимбълдън и беше в страхотна форма. Не я харесвам обаче, защото няма грам финес в играта й, а разчита на силов тенис и блъскане на топката като мъж, а все още помня ерата на технични състезателки като Мартина Хингис и Жюстин Енен.

Върнах се

обратно на Първи корт, за да хвана последните два мача за деня

Щеше да е добре да си бях взел и тапи за уши. Щяха да играят

Виктория Азаренка, а след нея Мария Шарапова,

пословични с писъците и пъшкането си на корта. И двете се постараха да оправдаят очакванията. Азаренка се изправи срещу рускинята Надя Петрова и всеки неин удар беше съпроводен с пронизителен писък: „иииИИИИИИИИ“. След много пищене, Азаренка се класира напред и дойде ред на Шарапова. Маша, която скоро, покрай Григор Димитров, щеше бъде „наша“, използваше здраво, пъшкащо „ЪЪЪъъъъъъъъ“, за да подсили ефекта от ударите си. И на нея викането й помогна, защото елиминира младата германка Забине Лисички. Аз обаче не дочаках да видя успеха й, тъй като трябваше да се насоча към изложбения център Excel за боксовия мач на Детелин Далаклиев. Хванах метрото и, след около едночасово пътуване, успях да стигна от Югозападен до Източен Лондон.

 

Тук е моментът да отворя и една скоба за

организацията на Олимпиадата,

която, поне от моя гледна точка, беше добра. Имаше предупреждения, че метрото ще бъде супер натоварено, да се избягват централните станции и, по възможност, да се използват обиколни линии или маршрути. Не съм се сблъсквал обаче с проблеми като закъснения и претъпканост, влакчетата идваха през няколко минути, а там, където разстоянието от най-близката метро станция до някоя спортна арена беше голямо, имаше специални безплатни бусчета, които да превозят посетителите между тях напълно безплатно. Ако трябваше да се върви пеш, усмихнати и любезни доброволци (общо 70 000 души за цялата Олимпиада) указваха посоката към залата или игрището. И, за да е по-забавно, го правеха посредством огромна дунапренова ръкавица с изпънат показалец. Май беше доста изморително да сочат цял ден една и съща посока, защото някои придържаха едната си ръка с другата за лакътя.

Единствената критика, която заслужиха организаторите, беше по отношение на достъпността до билети и цените им. Въпреки скъпите пропуски, на спонсорите бяха раздадени сума ти безплатни такива. Те, от своя страна, не благоволяваха да се появят на много от състезанията и оставяха зеещи празни места по трибуните. Последното ощетяваше редовия спортен зрител (като мен), имащ желание да си закупи билет. Явно, когато имаш нещо, най-малко го оценяваш.

 

И така, за около час стигнах до Източен Лондон, където, още със слизането на станция Canning Town, доброволци сочеха посоката към

Excel

От метро станцията имаше около половин час ходене до изложбения център, който е разположен на брега на Royal Victoria Dock. По време на Олимпиадата, Excel беше разделен на пет зали с капацитет от 6 000 до 10 000 места, които представляваха арена за всички видове бойни и силови спортове плюс тенис на маса. След задължителната проверка за сигурност в летищен стил (вадиш всичко от джобовете, минаваш през металотърсач) се озовах в наистина огромния изложбен център. Ходиш и ходиш напред, а отляво и отдясно се редуват входове на различни зали.

Бях сред първите, които влязоха в

боксовата арена

Преди началото на вечерта имаше изненада за публиката – интервю на ринга с бившия световен шампион в тежка категория Ивендър Холифийлд, който беше специален гост. Още се помнят епичните му двубои през 90-те с Майк Тайсън и най-вече историята с отхапаното ухо.

 

Преди началото на боксовата вечер не беше пропуснато и видео с химна на Олимпиадата. Песента на Muse “Survival” щеше да ме преследва неотлъчно през следващите дни. Отначало ми се струваше тъпа, но като я чух няколко десетки пъти и спря да ме дразни. В последните дни даже ми стана любима, a в клипа го има и нашият Йордан Йовчев. Ето го и него – официалният химн на Олимпиада 2012:

ВИДЕО: embed link:

 

Двубоят на Детелин Далаклиев

беше от предварителните пресявки в категория 56 кг. Съперникът му беше „австралиец“ на име Ибрахим Бала. По името му сами можете да се сетите колко беше австралиец. Преди мача имаше няколко сблъсъка от други категории, които изчаках да минат търпеливо и спокойно. При излизането на нашенеца обаче емоциите надделяха и размахах българското знаме, викайки „Айде, Детелине!“. Чух от още едно-две места окуражителни викове на български, а на съседната трибуна видях и друг национален трибагреник. Моят пък бях украсил с краткото и просто “Team BG” в подкрепа на всички български спортисти, които щях да гледам на Олимпиадата. Идеята взех от британското „Team GB”, като просто обърнах буквите, за да съответства на съкратеното изписване на България.

 

Почти цялата публика в залата беше за представителя на Австралия. Нормално – и „озитата“ са поданици на кралицата. Британците се оживяваха при всяка по-сериозна серия от удари на Бала и сериозно го подкрепяха. Като цяло, местната публика показваше „съпорт“ за всички спортисти от англоговорящи страни – американци, канадци, новозеландци, южноафриканци и тем подобни. В залата имаше и австралийски фенове, които, при огромната група олимпийци от Зеления континент, се съмнявам, че дори бяха чували за този си боксьор.

 

 

Двубоят за Далаклиев не беше никак лесен

Съперникът му, окрилян от публиката, налиташе като оса, но плевенчанинът беше по-опитен (световен шампион в категорията си няколко години по-рано), успяваше добре да парира ударите и да прави успешни контри. След първата и втората части, Детелин имаше крехка преднина от една точка, а след последната третина реферът вдигна победоносно ръката на нашенеца. Публиката не беше доволна и чак освирка решението. Аз обаче се изкефих максимално и извиках: „Браво, Детелине!“, при което някаква патка зад мен се изцепи: „Shut your mouth!” („Затваряй си устата!“). Леко ми качи кръвта в главата, но бях щастлив, и реших да я игнорирам. Останалите мачове за вечерта грам не ме вълнуваха и си тръгнах от залата, увит в българското знаме.

 

Детелин Далаклиев беше една от големите ни надежди за медал на Олимпиадата и беше близо до това. Стигна до четвъртфинал, но там нямаше какво да направи срещу англичанина Люк Кембъл, който беше подпиран от съдиите, а по-късно стана и олимпийски шампион. Радостта за нас в бокса я донесе Тервел Пулев в категория до 91 кг, който успя да се пребори за бронз.

Пред залата видях някаква австралийка с шапка като глава на кенгуру и се пошегувах за победата. Носеше на майтап, евала От много радост обаче обърках изхода на залата и излязох от някакво съвсем друго място. Добре, че бяха отзивчиви английски полицаи, да ми помогнат с посоката, тъй като беше късно и вече нямаше доброволци на пост. Следвах по памет пътя към метро-станцията, но май се позамотах в тъмното и трябваше да се обърна към млада двойка лондончани, които за мое щастие също отиваха натам. Питаха ме откъде съм и какво съм гледал. Оказаха се фенове на колоезденето, в което Великобритания е много силна. Аз пък им разказах за най-голямата ни надежда за златен медал от Игрите – Станка Златева, и неусетно стигнахме до Canning Town. Нямаше опасност да изпусна последния влак за деня, тъй като специално за Олимпиадата метрото беше като нюйоркското – работеше 24 часа. Нямах търпение да се наспя след дългия и напрегнат ден и след около час и половина успях да положа морна глава върху възглавницата.

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

Прочети цялата новина

Свързани новини: