Тюленът-монах и русалката – нова книга с пътеписи на наш автор :)

Прекъсвам почивката в сайта (не бойте се, всичко е наред със сайта! :), за да ви представя новата книга с пътеписи от наш автор – Росица Йосифова издава книгата си с пътеписи „Тюленът-монах и русалката“. Книгата ще излезе по книжарниците около 25 април.

Днес ви представяме предговора към нея, а авторът иска да подари 3 книги на трима от нашите читатели. Тя предложи да ги посоча лично, но т.к.не искам да съм чак толкова корумпиран, обявявам следната томбола: Който напише коментар към днешния пътепис, ще влезе с името си в шапката, от която ще изтегля  (вече абсолютно непрозрачно) в последната седмица на април имената на тримата, които ще получат безплатен екземпляр от новат акнига на Росица Йосифова Не си спомням, дали тя обеща и автографи, но мисля, че няма да има нищо против

Пишете коментари!

ТЮЛЕНЪТ МОНАХ И РУСАЛКАТА

 

Много хора през годините ме питаха откъде се е появило увлечението ми към тюлените. Защо не някое по-красиво или по-познато водно създание – златна рибка, делфин или кит? Защо тюлен монах, защо монах?

Преди милиони години тюленът монах бил мечка, сухоземна мечка. (Ако мечката спи дълъг сън, то тюленът – според народната медицина и преданията, въздействал върху съня. Лява перка от животното, поставена под възглавницата, помагала при безсъние. Звуците, които майките тюлени издавали, за да общуват с малките си, приспивали моряците, а корабите им се разбивали в скалите.)

После мечката се адаптирала към водния начин на живот, краката се превърнали в опашка и, подобно на всички водни обитатели, преживялото в хода на еволюцията трансформации животно придобило божественост.

Днес средиземноморският тюлен монах е сред най-застрашените видове на планетата – останали са не повече от 400-600 представители, съсредоточени в Егейско море и около океанските брегове на Мавритания и Фуншал. Такава е съдбата и на карибските, и на хавайските му първи братовчеди.

Съществуването му в Средиземноморието е почти неизвестно на повечето европейци в наши дни. Някога обаче не е било така и аз съм напълно убедена, че историята на региона може спокойно да бъде разказана чрез сферите на взаимодействие между човека и тюлена. Такъв е поне личният ми избор на разказвач.

William M. Johnson и David M. Lavigne – автори на чудесните книги „Тюленът монах през античността“[1] и „Тюленът монах в посткласическата епоха“[2], анализират около 200 писмени документа, оставени от шейсет гръцки, римски и византийски автори – писания върху папирус, пергамент или хартия през последните 3 000 години. Огромната им заслуга е в това, че обобщават сведенията и правят заключението, че средиземноморският тюлен монах е докоснал живота на поети, философи, императори, сатирици, илюзионисти, лекари, природолюбители, изследователи, моряци и, разбира се, рибари. Омир, Аристотел, Хипократ, Плутарх, Гален, Авицена и Геснер били сред най-древните и ренесансови световни светила, които записвали наблюденията си за животното и за отношението му към човешката култура, фолклор, наука и икономика. Изтъкват, че тюленът има специфична роля в средиземноморските митове и суеверия. Въображението на хората го е трансформирало в нимфи ​​и в русалки.

 

С какво и как обаче тюленът привлече моето внимание?

Преди всичко с това, че той е същество с двойствено битие.

Идва от сушата, но живее във водата. Хем е свой в морето, хем си остава  чужд. (Защо ли познавам до болка такова едно съществуване?) Бозайник е, но и „риба“. Обитава човешкото съзнание и като реално животно, и като русалка – най-честата му фантазно-митологична трансформация, любима на децата от много поколения. Пряка е връзката между тюлена и селките – създания, населяващи фолклора на Ирландия, Шотландия, Исландия и Ферьорските острови. Селките живеят в океана като тюлени, а на земята събличат животинската кожа и се превръщат в девойки. Можели да се задомяват със земен мъж, ако той им открадне и скрие кожата, но след време, след седем лета например, трябвало да си върнат тюленовата одежда и да се върнат „у дома“, „при себе си“, „в дома на душата“[3], за да не погинат.

 

Фолклористите твърдят, че където е имало сирени, нереиди или русалки, тюленът обикновено е присъствал като техен неизменен спътник. Впрочем много специалисти смятат,  че историите за русалки са основани на впечатленията на хората от мимолетните им срещи с тюлените. Зоолозите дори нарекли „сирени“ цял разред морски животни (ламантини и дюгони – вероятно произлезли от сухоземни бозайници), които също като тюлена били обърквани с русалки от силно суеверните моряци.

По някаква причина за красивите и изкусителни полужени-полуриби с очарователни гласове е писано много и се знае много[4]. За тюлена не се намира толкова уютно място нито във фолклора (историите за селките правят изключение), нито в художествените творби, посветени на митичните морски обитатели. В най-добрия случай той следвал русалките или хората, за да ги пази или от благодарност. Тюлена го няма въобще в речниците на символите, няма го и в каталозите на татуировчиците. През 2013 година в сайта на авторитетен телевизионен канал се появи твърде принизяващото заключение: „Тюлените са просто кучешки(те) русалки!“ Какъв буквализъм!

Възможно е русалките да са „изтласкали“ тюлена от състава на божествените водни създания поради факта, че господството над океана бавно, но необратимо се феминизирало в течение на вековете. Впрочем още първата описвана някога русалка – Атаргатис – богинята на Сирия, е изобразявана с огледало в ръка. А какво друго, освен гребен, държи в ръка всяка русалка? Огледало – символ на луната, но и на отвличането на души.

Формата на тялото и отсъствието на грация у животното не са били по вкуса на гърците, римляните и византийците. Дали заради това им е било нужно да го трансформират в по-естетичен и привлекателен образ? Християнството демонизира тюлена, но си запазва русалките. Запазва ги заради рибята опашка, а рибата не може да се изхвърли с лека ръка, защото е сред основните символи на християнството. Опашката се явява достатъчно основание русалката да се промъкне спокойно в средновековния фолклор. А човешката половина от тялото Ј – профанната част, хммм… можело и трябвало да моли за душа.

Който и да е сторил разделянето на реалното животно тюлен от красивите му превъплъщения – успял е да създаде ефекта на раздвоението и на лъжата.

Да обикнеш тюлена след всички сълзи, които си пролял за „Малката русалка“, означава да приемеш всички лица на своето битие – достойни и унизителни, красиви и неугледни, божествени и банално земни. Означава да приемеш промените в тялото и в съзнанието си като неизбежни трансформации, да ги опознаеш и да ги превърнеш в нови възможности за адаптиране към също толкова неизбежните трансформации на света около теб. Означава да се разделиш поне за малко със суетата.

Клариса Пинкола Естес – психоаналитичка от школата на Юнг, оприличава тюленовата кожа на „духовна кожа“. Тя включва в терапевтичния си репертоар приказката за селката, чиято кожа била открадната от бъдещия Ј земен съпруг и без която тя залиняла след седем години. Разказва я на жени, чиито душевни страдания са причинени от загубата на тяхната вярна, интуитивна, градивна и дива природа. Загуба заради и в полза на Егото. Ето какво казва Естес:

„Да изгубиш кожата, означава да изгубиш топлината си, предупредителната си система, инстинктивното си зрение. От психологическа гледна точка липсата на кожа кара жената да се стреми към онова, което си мисли, че трябва да прави, вместо към онова, което всъщност копнее…“.

Тюленът символизира трансформациите.

През 1993 година стажувах за няколко месеца в Ница. Ница е колония на Марсилия, а Марсилия – на древната гръцка Фокея. Често под влияние на носталгията  се питах дали фокейците, напуснали малоазийската си родина и установили се по западните брегове, са тъгували за родните места? Дали са се чувствали самотни? Говори се, че именно те наричали средиземноморския тюлен „монах“? Когато през XVIII век обществото на биолозите приело наименованието на рода „тюлен монах“, вносителят на предложението – Херман, изтъкнал факта, че марсилците наричали описаното от него животно „монах“.

Гръцката дума  „монах“ („μοναχός“), означаваща „който е самотен, отделен от другите“, е синоним на „kαλόγερος[5]„ – също „монах“, „калугер“, но с буквално значение „добър старец“.

Възможно ли е аспектът „възраст“ или по-точно преходът от една възраст в друга или от едно състояние в друго, да е бил в основата на идеята за замонашаването или на трансформацията – в по-широк смисъл? Например Атаргатис – сирийската богиня русалка, била „нормална“ жена: влюбила се, забременяла, родила – т.е. направила нещата, които всяка земна жена прави. Едва по-късно (заради разкаяния за свои постъпки) тя се хвърлила във водите на свещено езеро, за да се самоубие, но била пощадена заради хубостта си и превърната в жена с рибя опашка. Не подсказва ли трансформацията, че жената се е разделила с младостта си и е навлязла в период, в който плодовитостта Ј залязва и/или тя не е желана за любов?

Според гръцката митология пастирът на тюлените бил старецът Протей, който притежавал качества, подобни на тюлените – боязливост, способност за трансформация, ясновидство, безмерна мъдрост.

Възможно ли е в наименованието на тюлена монах да е скрита идеята за старостта и мъдростта на това животно, просъществувало поне 15 милиона години? Но и споменът за неговата трансформация от сухоземно във водно животно?

Или пък определението „монах“ е повлияно повече от християнството? Дали има нещо общо с християнските версии на легендите за русалките, в които те отивали на сушата да измолят душа, понеже били създадени без душа? Например онази легенда от шотландския остров Йона. Една русалка, живееща около острова, всеки ден посещавала млад монах, за да Ј помогне с молитвите си да получи душа. Тя се влюбила в монаха. Той горещо се молел за нея, но постоянно повтарял условието си: да напусне морето завинаги. Русалката била силно влюбена, силно мечтаела за душа, но не можела да напусне морето. Или пък искала да пощади монаха? Върнала се при своите, ронейки сълзи. Тези сълзи се вкаменили и до днес се виждат по бреговете на Йона.

 

Освен възрастовите промени, самотността и мъдростта, тюленът символизира и прехода от живота към смъртта.

Разпитвах непознати възрастни хора по местата, които обикалях, исках да науча какво знаят и помнят за тюлена. Повечето от разказите започваха с несигурното „май имаше нещо…“ – било люлчина песен, било приказка или легенда, било шевица, втъкана в ковьорче.

Черноморските българи най-често споделяха онази версия на легендата за девойките от нос Калиакра, според която момичетата се превърнали в тюлени, когато самоубийствено се хвърлили в морето. Гърците пък най-често разказваха за сестрата на Александър Македонски, която се превърнала в тюлен след смъртта си. От друга страна, митичните водни обитателки понякога също се трансформирали в тюлени – такъв е например случаят с нереидата Псамата, която бягала от любовта на царя на Аргос и се превърнала в тюлен. Царят все пак постигнал намеренията си и Псамата родила Фок (тюлен), който пък се превърнал в митичния основател на гръцката област Фокида.

Според легендите от епохата на християнството, тюленът водел човешкото същество в дълбините на морето, вземал душата му и се превръщал в русалка. А русалките? В същите тези легенди те нямат душа и могат да я придобият само ако в тях се влюби смъртен (човек).

Особен случай е този, в който тюленът (подобно на делфина) изпълнява ролята на магаре: язди го русалка – така, както богът дете Палемон/Меликерт или Ерос яздят делфин. Не е ли тюленът (делфинът) от изображенията върху римски мозайки[6] „транспортерът“ на душата на починалия до други светове? Обезумялата Ино например се хвърлила в морето заедно с малкия си син Меликерт. Меликерт се трансформирал в бог младенец и получил името Палемон, а неговата майка приела името Левкотея. В старогръцкия мит делфинът отвел Палемон до Коринт, Сизиф открил тялото му под една пиния в Истмия и го погребал. По заповед на нереидите той основал Истмийските игри в чест на младия воден бог. Или пък примерът с елинизираните ликийци, населявали земите на днешна средиземноморска Турция, които вярвали, че сирена с ангелски крила ще отведе душите на починалите в други светове? Затова ликийците издълбавали некрополите за телополагане в близките до вода скали…

Повечето от тези примери за трансформация на хора или на митични същества в тюлени са метафори на смъртта (както впрочем и трансформациите на жени в русалки). Тюленът ставал гостоприемник на душите на починалите и чрез неговото тяло те продължавали да живеят или бивали пренасяни другаде.

 

И най-накрая или съвсем в началото – тюленът символизира живота.

Където е имало или има тюлен монах, има живот! Казват, че близо до варовик е най-здравословно да се живее. Може и да е така. На такива места все още се срещат тюлени, макар че те използват варовиковите пещери, за да раждат и да отглеждат малките си днес – най-вече защото са заплашени от хората, туризма, шума и моторите. Някога – също като Протей, те спокойно си почивали върху пясъчните морски брегове – без страх и притеснение. Те обичат еднакво и слънцето, и водата – подвластни са и на Аполон, и на Посейдон. Говори се, че изчезне ли тюленът монах от водите на Средиземно море, ще изчезнат и хората, населяващи неговите брегове.

 

***

Обичам да чета пътеписи. Още преди години обаче установих, че ми липсва женският поглед към живота на хората, описвани в иначе чудесни разкази. Все мъжки наблюдения, описания, заключения! В един момент си казах, че не би било загубена работа, ако разкажа за моите пътувания и аз[7]. Може би женското ми око е доловило нещо различно? В тази книга се позовавам на разказите на хората, на легендите и митовете, на туристическата информация, за да направя своите обобщения. Устните предания изразяват в най-висока степен как даден обект или събитие присъства в съзнанието на местните хора в една страна. Туристическата информация пък е онова, което обикновено чужденците запомнят за тази страна. Някъде между тези две гледни точки се намират археологията и историческата наука. Опитала съм се историята да присъства по-дискретно в моите разкази, макар че пътешественикът се нуждае в голяма степен от това да поразрови по-надълбоко някои пластове, за да си отговори на повече въпроси.

Тази книга с пътеписи исках да нарека „В империята на тюлените“, защото се случи така, че в продължение на двадесет и една години, отначало случайно, а после нарочно, попадах на места, свързани със средиземноморския тюлен монах, познат също и по Черноморието. Интересът ми към него, към легендите и историите, в които се появява, ме обсебваше все повече и повече. Години наред четох стари и нови книги, рових, писах писма на историци и еколози, задавах въпроси в наши и чуждестранни форуми, разпитвах непознати възрастни хора по местата, които обикалях, опитвах се да издиря български и чужд фолклор, свързан с тюлена монах и неговите трансформации – сирените, морските нимфи, морските невести и мъже, селките, русалките, ундините[8], митичните опашати богини, богове и феи – Атаргатис, Дагон, Тритон, Мелузина. Тюленският фолклор и свидетелствата за свещеността на това животно са дълбоко затрупани с историческа кал и не е много лесна работа да събираш парченцата на мозайката. И все пак аз успях да разчета малка част от картата с маршрутите на тези водни обитатели.

С русалките и с тюлените преминах през онези земи, част от които е и родната ни културна традиция – земите, които малко или повече, са подвластни на Богинята майка – Близкият Изток, Кавказ, Анадолът, Крит, Балканите. Пътуванията в Източното Средиземноморие представляваха за мен своеобразно увеличително огледало, в което можех по-добре да разбера света, в който ми е отредено да живея.

От Фокея – от егейските брегове на Анадола, тюлените бяха мои водачи, приятели и утешители в пътуването ми на запад. С тях бродих из Гърция и Велика Гърция[9], Франция, Испания и Мароко. Обикалях с мисълта за Протис от Фокея – основателят на Масалия (Марсилия).

От южните френски брегове тръгнах на север, за да посетя много от местата, които масалиотът Питей е описал – днешните балтийски страни Латвия, Литва, Естония, Финландия, Швеция, Дания, а после и Англия, Ирландия… Животът на скандинавците и британците е така дълбоко белязан от „морския народ“ и от легендите за тюлени, че всяко пътешествие по тези земи крие неизбежни срещи с духовете на водата.

През есента на 2011 година в пристанището на ирландския градец Хоут по време на потоп, какъвто не се е случвал от сто години на острова, видях тюлен (макар и най-обикновен, а не тюлен монах). Тогава със сърцето, а не с разума си разбрах защо той е богоподобен! Благодарих на това чудно същество, че докато го търсех, открих множество други чудеса на този свят, благодарих от все сърце на този мой невидим водач през годините!

 

авторката

---

Прочети цялата новина

Свързани новини: