Галилея, Галилея (6): Бейт Шеарим (Израел)

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската област Галилея – вече бяхме в Рош ханикра,  Монфор, индустриалния парк Тефен, Пкиин, и град Ако. Днес ще посетим националния парк Бейт Шеарим.

Приятно четене:

Бейт Шеарим

част шеста на

Галилея, Галилея

 

 

 

 

Прощавайте, море, шир, необятни простори, лазурна синева и чувство за безбрежие! Тръгвам на югоизток, към вътрешността на Галилея, и шосето веднага се гмурва в Израелската долина.

 

Пред мен е

Бейт Шеарим - сега прекрасен национален парк,

исторически резерват и едно от най-почитаните свещени места за еврейската религия. Поводите за този интерес са няколко.

Отначало историческият:

Епохата била тежка и преломна – началото на залеза на Римската империя. Вторият Храм бил вече разрушен, израелската държава изтрита от картата на света и част от народа разпръснат в емиграция, със стремеж за оцеляване след неуспешното въстание на народния водач Бар Кохба. След падането на Ерусалим Синедрионът – висшият равински съд и върховен орган на духовния живот-трябвало да напусне столицата. Спасявайки каквото могат от разрушения храм – религиозна утвар, документация, свитъци на Тора и много книги, служителите в храма, останалите живи след погрома мъдреци и най-изявените им ученици тръгнали на север. След кървавото потъпкване на това последно антиримско въстание (132 – 135г.) Синедрионът останал единственият носител на националния дух.

Поставен бил, обаче, между два огъня. От една страна, Рим не се доверявал на подвластните си поради масовите въстания, а от друга, самият народ се отдръпнал от духовните ръководители, които се стремели да смекчат разногласията между роби и господари. Така Синедрионът започнал нова политика – на отдалечаване от центъра на римската власт и от еврейските проримски настроени богаташи. Този обрат станал тук, в Бейт Шеарим, и десетилетия наред поддържал духа на обезверения в бъдещето си народ.

Всъщност Бейт Шеарим e третата спирка и основно седалище на Синедриона почти през целия втори век. А негов духовен водач в продължение на петдесет години бил един от най-известните мъдреци на епохата – Шимон бен-Гамлиел. През 135 година се ражда неговият син Йехуда ха-Наси, който унаследява от баща си този почетен и отговорен пост.

В много сборници с легенди се разказва за времето на управление на този мъдър, волеви и невероятно талантлив държавник, гъвкав водач на народа си. Като начало, с такт и далновидност той успял да влезе в придворните кръгове на Рим и да се сближи с император Марк Аврелий. Така обезпечил своя политически тил и направил всичко възможно за осигуряване на относително спокоен живот на народа си в тази твърде сложна историческа обстановка.

Той знаел, че един от механизмите за предпазване на народа от проримска асимилация, това е съхраняването на религиозния живот. Затова всячески подпомагал желаещите да изучават Тора. Даже освободил духовенството от данъци, което обаче довело до недоволство на трудовите слоеве от населението, нежелаещи да поддържат тунеядци. От друга страна, като глава на единствения орган за еврейско самоуправление, раби Йехуда издал указ за фиктивно и временно изключване от пределите на Израел на отделни области, което автоматически снело от тях отговорността за плащане на данъци. Така спасил от гладна смърт хиляди бежанци, оказали се в Галилея след потъпкването на въстанието на Бар Кохба.

И още веднъж в това тревожно време Йехуда ха-Наси помогнал на своя народ с умен, дипломатичен ход. Длъжността му съвместявала да бъде както върховен съдия, така и глава на религиозния живот. Той виждал колко тежко било на евреите да съблюдават една от най-важните заповеди на Тора – да не се обработва земята всяка седма година – „шмита” с цел почвата да си отпочине. Римските власти, обаче, не се интересували дали отглеждат нещо техните поданици или не. Те искали ежегодно плащане на данъците. Опирайки се на гласуваната му власт, главата на Синедриона постановил: с цел избавяне на народа от нищета и дългове, може да се сее и през седмата година! Каква религиозна гъвкавост му е струвало това, днес само можем да гадаем…

От друга страна, ха-Наси придавал голямо значение на запазването на иврит като език. През тези времена практически цялото население на Палестина говорело арамейски, а на иврит се водили само научните спорове и службите в синагогата. Но Йехуда, семейството му и даже прислугата разговаряли само на иврит. На иврит през 200-тата година той успял да завърши основния труд на своя живот – Мишна – систематизирания свод от закони, който станал общоприето ръководство за живот на еврейското население и на територията на бившата държава, и извън нея. Той окончателно събрал, записал и канонизирал устните закони на юдаизма – плод на умствените усилия на десетки поколения мъдреци тълкуватели.

Друго не по-малко значимо дело на тази харизматична личност била известната школа, която той организирал в Бейт Шеарим. Там той обучил и възпитал цяло поколение равини – литератори, историци и житиеписци, пазители на традициите.

Йехуда ха-Наси бил богат, известен и влиятелен за времето си човек. Негова била цялата долина около Бейт Шеарим, но сърцето и животът му принадлежали на Синедриона. Затова, когато религиозният живот се преместил не далеч от тук – в Ципори, ха-Наси също заминал, но завещал да бъде погребан тук. Според народното предание, преди да почине през 220-тата година, той повикал тримата си сина – Гамлиел, Шимон и Ханина, и им поверил трите най-важни длъжности в обществото. Най-главен бил раби Гамлиел, известен и в наши дни като един от извисените представители на нацията. И днес, в моменти на политически дебати или обсъждане на класически юридически казуси, се цитират негови мисли, превърнали се в сентенции с непреходно значение.

Втората причина за известността на това красиво кътче от Галилея е гигантският подземен некропол в „Долината на мъртвите” с давност осемнадесет века. Началото е положено с гробницата на ха-Наси от 220 г., вкопана в меката варовикова скала. Със смъртта на мъдреца, както гласят древните писания, „си отишла славата от Израел и безкрайно се увеличила неволята на народа”. Оттогава там, където в Бейт Шеарим, бил погребан видният равин, мястото става популярно за погребения не само на местни хора, но и на евреи от диаспората, пожелали да почиват в Святата земя до гроба на този изключителен праведник.

През 352 година обаче, цветущият град бил варварски разрушен от римляните, отстъпващи пред натиска на набиращата мощ Византийска империя. За дълги векове цялото това минало великолепие потънало в забрава и само тези, за които юдейската литература и история представлявали интерес, възкресявали спомена за славното минало на Бейт Шеарим.

Всичко започнало с Александър Зайд и неговите любителски разкопки в двора на фермата му. Той бил руски емигрант, местен герой патриот и лесничей от земеделския фонд ”Керен кайемет” през 30-те години на ХХ век. Препускал на кон и с пушка охранявал поверената му територия. Понякога със сила, а често и с добро, той постигал мир със съседите, но бил убит с изстрел в гърба. Сега край шосето, на върха на хълма, ясно се различава паметник на човек на кон. Това е единственият натуралистичен паметник от този тип в Израел, където даже и сега, в годините на либерализация на вероизповеданието, не е много разпространено да се създават паметници с човешко изображение.

 

 

Сериозните археологически разкопки продължили и били открити катакомбите – пещерни погребения.

Именно те донесли на това място световна известност. Тук изследователите намерили цял подземен некропол, умело планиран в съответствие с най-добрите инженерни постижения на епохата. Всички скални погребения в 26-те пещери са от времето на Мишна и Талмуд (ІІ-ІV век) и са в скъпи, каменнорезбовани саркофази, разположени в естествени скални кухини или в допълнително вдълбавани ниши.

Това гробище на богатите мъртъвци днес представлява туристически добре поддържана, неголяма територия с парк, алеи, тревни площи и много цветя. Обиколката тръгва от малкия музей - също в пещера, където приказката за този древен некропол започва с ефектно осветени табла и историческа справка, карта на терена, номерация на отделните пещерни погребения с резюме и графики на резбите и рисунките, които предстои да се видят.

 

 

Със страхопочитание пристъпвам към

„Пещерата на саркофазите” – основния обект за посещение

Тук цари смразяващ хлад. Това тъжно и упокойно подземие на достолепна възраст внушава респект и интерес за непосветения. Попадам на истинска изложба от богато резбовани огромни, бели каменни ковчези, положени в добре осветени ниши или произволно „оставени” в коридора на главната пещера. В саркофазите (в превод от гръцки „ядящ месо“) през тази епоха погребвали само много богати хора, като в него роднините поставяли и някои лични вещи на покойника. Скъпо струвал не само самият саркофаг. Скъпо било и издълбаването на пещерата за него. А саркофаг с инкрустации, разбира се, струвал повече.

Навлизам неволно в дълбините на еврейската религия и с любопитство узнавам, че скритият смисъл на цялата традиция се състои в съхраняването на една свещена кост под названието „луз”. Вярвало се, че по нея в деня на Страшния съд всеки от блаженопочиващите ще бъде възстановен. На тази гаранция за сигурно съживяване вярвал всеки. В Талмуд много се спори коя точно кост от човешкия скелет е „луз”, но до единно мнение не се е стигнало и до днес.

Макар че, както се казва, „пред смъртта всички са равни” и „на онзи свят никой не може нищо да занесе даже и да е живял богато на земята”, кастовите различия добре личат в Бейт Шеарим. Бедните хора били погребвани в малки каменни саркофази, в които били полагани само костите, отделени от всичко останало. Как ставало това?

След смъртта тялото се оставяло в отделна пещера за една година. През това време месото се разпадало, а според традицията се считало, че и душата на човека вече се е оттеглила съвсем на онзи свят. След това костите се подреждали в малката каменна кутия, направена според дължината на бедрената кост – най-дългата в човешкото тяло. Любопитно е, че в домовете на средното съсловие при разкопки археолозите намират цели складове от саркофази за всеки член на семейството, осигурени още приживе.

Предполага се, че тази традиция е възникнала още по времето на Втория Храм с появата на вярването за възкресението след смъртта. Еврейските погребения от по-ранния период преди новата ера, като по правило представлявали ями, където хвърляли костите година след погребението в каменния саркофаг. Днес в такива ями са открити хиляди струпани кости. Вероятно оттам води началото си деликатният поетичен израз за починал човек: „отишъл да спи при бащите”.

Старателната археология и на други места по света (например в Рим) е открила подобни надземни каменни еврейски гробници, но никъде находките не са така богати на голямо количество резбовани красиви саркофази, както тук – в Бейт Шеарим. По-голямата част от тях са направени не от местния мек варовиков камък, а от доломит, донесен от планината Кармел. Обработвали го тук, на място, за да не пострадат при превозването формата и рисунките. А за придвижване на всяка една от каменните грамади ползвали трупи, които претъркаляли напред.

 

 

 

 

Входът в

централния акропол,

наречен още „Пещера на саркофазите”, е украсен с три арки – явно римско влияние. Такива конструкции се използвали за триумфални арки, градски порти, врати на храмове и базилики, а по-късно и за синагоги. Вероятно затова преводът на името Бейт Шеарим е „Дом на вратите”. Всъщност тук са открити много и оригинални врати, водещи към гробниците – резбовани с оригинални орнаменти, с надписи, отличителни знаци, гербове и филигран, не загубил стойността си през вековете. Уви, всички те са вход към царството на мъртвите!

Влизам през тройните врати, от които само централната сега е вход, и попадам в голяма подземна зала, от която вляво и вдясно тръгват многобройни коридори с обща дължина 75 метра. Те водят до лабиринт от сводести помещения, изкопани направо в скалата. Нишите за индивидуалните погребения били за осем тела едновременно. В тях сега почиват в покой и забвение общо 135 саркофага, най-големите от които достигат пет тона. Всъщност това са катакомбите за средната класа и простолюдието, където в мрежа от скални ниши са открити каменни, а също и следи от мраморни и оловни саркофази. Последните, обаче, липсват – ограбени са поради скъпия материал. Болшинството гробници също са разграбени още преди първите разкопки през 1936 година. Въпреки това, за щастие на археолозите, били открити много лични вещи – ценни доказателства за живота през епохата. Крадците пробивали отвор в ъглите на каменния ковчег и така търсели съкровищата си. Това било по-лесно, отколкото да повдигат еднотонния капак. В тези древни каменни гробове са намерени съвсем малко кости, но от наличието на костен прах се предполага, че те просто са се разсипали с течение на времето.

В Бейт Шеарим докарвали саркофази от цял Израел и диаспората. Многобройните надписи в погребалните ниши и на самите саркофази са на иврит, арамейски, гръцки и палмирски езици и позволяват днес да се установи къде са живели починалите. Ето примери за някои погребални надписи: „Беше силен човек Симон, но на човека не е дадено безсмъртие”; „Аз, Гискиус, лежа тук до своята жена. Този, който посмее да отвори саркофага, нека не бъде възкресен за вечен живот”; „Нека този, който оскверни гроба ми, бъде съден от Самия Възкресител на мъртвите”.

Четем, че тук са погребани хора от много далечни места – Антиохия, Бейрут, Сидон, Палмира, Вавилон и от целия Арабски полуостров. Това показва, първо, че тук почиват изключително богати хора, които са могли още приживе да заплатят превозването на тялото, изработването на гробницата, както и каменоделската работа по саркофага. И второ, говори за светостта и притегателната сила на това място за целия еврейски свят през ІІ – ІV век.

Изображенията на саркофазите и особено проклятията на мъртвите са изключително интересни и разказват много за живота и представите на хората от тази епоха. В украсата явно се чувства влияние на гръко-римската култура, тъй като дотогава саркофазите въобще не се украсявали. Има и много несиметрични изображения. Или майсторите не са успели да ги завършат към момента на смъртта, или това е направено нарочно – като символ на внезапността на прекъснатия живот. Често вместо скъпата каменна резба украсата е с рисунки, които отначало били цветни, но с времето цветовете са избледнели.

Тук са открити повече от двадесет изображения на менора – еврейския седемсвещник; на шкафа със свещените книги – най-важния атрибут на синагогата; на вратите на Храма. Има рисунки, напомнящи ковчега на Светия Завет; на лодка с платна; на два ревящи лъва, изправени на задните си лапи; на вълци; на страховити орли с извит клюн – верни стражи на тленните останки. А най-разпространените мотиви са красива розетка от цветя и геометрични орнаменти, шофар – ритуален рог или нежни райски птици. В единични случаи, само на най-богатите саркофази, са изобразени ловни сцени и моменти от живота на починалия.

Beit She'arim, Израел

Истинска находка и голяма рядкост е откриването на саркофаг с уникално изображение на жена с криле – очевидно богинята Ники. Това е абсолютно неприемливо, обаче, от гледна точка на еврейския Закон, забраняващ изображения на хора и още повече на богове. Но в Бейт Шеарим са намерени и други еретични зарисовки – на Леда с лебеда и даже с Ерос. Има изображение на бога слънце – Хелиос, и на други гръцки и римски богове. Изследователите са категорични, че тези естетични, но светотатствени рисунки са на еврейски погребения и даже, съдейки по надписите, на известни равини. Отговорът е в по-широкото тълкуване. Възможно е Божията заповед да не се създават изображения в тази епоха да се е възприемала с ударение на втората и част: „…не им се кланяй и не им служи…”- Втора книга Моисеева – Изход (20:5). Освен това, за евреите било трудно да не възприемат поне частица от традициите на другите народи, след като живеели потопени в околния „варварски” свят. Даже има предание, че раби Гамлиел, който обичал да се къпе в басейна с изображението на древногръцката богиня Афродита в Ако, бидейки умен и тактичен естет, на въпроса не прави ли нещо грешно, отговорил, че това е с нищо повече от едно изображение, ако човек не му се покланя. В действителност в различните моменти от еврейската история отношението към тази заповед било различно.

 

 

Излизам навън и разбирам, че обширната площадка пред „Пещерата на саркофазите” не е случайна. Тя е един мини театър с възвишение-подиум в средата. Вероятно там се е възправял обелиск с имената на всички, завършили последния си път тук. Такава площадка има и пред всяка една от индивидуалните гробници. Строила се тридесет дни след смъртта на праведника и това било мястото, където се събирали близките за помен и отдаване последна почит на починалия.

Всъщност

Бейт Шеарим, като град некропол,

представлява туристически добре оформена територия. Открити са над тридесет пещери с погребения, изсечени в склоновете на хълма. Стълбища с перила и обозначения, пътечки, покрити с бели камъчета, указват къде и на кого е съответната гробница. А те са най-различни. В големите пещери има стотици погребения, а в по-малките – десетки. Входът в болшинството пещери е през открит отвор, като се минава през каменна врата, въртяща се около оста си. Названията на възможните за посещение гробници са условни. Ако се движим по предварително раздадената карта, даже и без екскурзовод може да стигнем до: усойната гробница на главния равин на синагогата; гробницата на продавача на платове; на Сара; на сирийските евреи. И още до пещерата на проклятията; пещерата на самотния саркофаг (един единствен саркофаг с множество инкрустации); пещерата на люлава (неидентифициран гроб с инкрустации на сгънати палмови клонки – едно от трите свещени растения за евреите, заедно с етрог и мирта, почитани на празника Сукот); до гробница с надпис: „Тук почива скъпата…”; до пещерата на изкуствата и други.

Така постепенно стигам до

пещера № 14,

където са погребани най-важните личности в Бейт Шеарим. Това е семейната гробница на Йехуда Ха-Наси. В първата зала има само двоен саркофаг без надписи. Във втората – три саркофага с тленните останки на синовете на достопочтения раби – равините Гамлиел, Шимон и Ханания, както указват надписите. С основание се предполага, че саркофагът без надпис е на самия Ха-Наси и съпругата му. А надпис няма, понеже съвременниците му са били сигурни, че последният дом на този популярен светец наистина няма нужда от надписване – всички го знаят. Тази гробница в умален размер прилича на основния некропол – „Пещерата на саркофазите”, но е затворена за посещения от съображение за сигурност – за да не се създава поредно място за масово поклонение, както и за да се запазят за поколенията прекрасните цветни рисунки там.

 

 

(((((((((())))))))))

 

 

И така, след няколкочасово бродене в безмълвния свят на каменните гробове се оттеглям с почит и възхищение. Упокойният свят на забравата, тишината и безкрайния сън, досегът с вечността, меланхолията и нямото съзерцание притаяват дъха ми, а очите ми почиват върху древните руини.

Тук, в Бейт Шеарим, за хората живели някога, а после погребани в каменните саркофази всесилното време още преди 17 века е спряло завинаги. Изпитвам безкрайна жалост към тях! В необозримо далечното минало са останали животът и борбите им, работата и успехите или неуспехите им, любовта и стремежите им, мечтите и надеждите, щастията и нещастията, проблемите, знанията, натрупаният опит… Едва се долавя ехото на завещаното от тях…

Къде отива миналото? Откъде идва бъдещето? Мисълта лети назад във времето без граници и пулсира въпросът: Дали вече са успели да се преродят отново и отново в друга епоха, на друго място и в друг живот? И като какви личности са се изявили? А дали не са и сега сред нас? Отговор няма – само свежо усещане за леко дишане и радост, че живея сега и в момента.

Не се срамувам от самодоволния си егоизъм! Скоростта, с която времето тече през живота на отделния човек, е различна и много индивидуална – зависи от възрастта, здравето, темперамента и съдбата му във всеки миг от битието.

Аз, понякога равномерно, а по-често задъхано чувствам неговата скоротечност и съм убедена, че точно времето е най-големият импулс в човешкия делник. То диша плътно зад мен и ме кара да ускорявам хода си, защото силно искам да успея…

Затова и нищо не питам. Летя към бъдещето със самочувствие на щастлив човек, с широка усмивка, и с такъв заряд, че си пожелавам: дано ми стигнат силите да водя още дълго живота си напред и успешно! Дано веселият хепиенд на времето скоро не спре за мен и ми даде шанс неотлъчно да го следвам през годините!

 

Очаквайте продължението

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел

 

 

 

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=50032

Свързани новини: