09/23/14 13:10
(http://asktisho.wordpress.com/)

Когато токът спря

1

Изт: noshiz.com

Началото на новия ми роман. Продължението се пише в момента:

— Мамо, татко, имаме новина!

Семейната трапеза онемя. Очакваха новината. Подозираха каква е тя, но не смееха да реагират, за да не развалят „изненадата“. Погледите бяха насочени към Фани. Майка й ритна масата от притеснение и събори една чаша. Главата на семейството — Петър Чобанов, изтри крайчеца на устата си с бяла кърпа, наля си допълнително ракия и сложи бучка лед. Зачака. Той също гледаше Фани. Това й подейства като сигнал да продължи:

— С Ади решихме да се женим! Това лято!

Богатото семейство на Петър и Фидосия Чобанови, мажоритарни собственици в „Балкантранс“ АД, най-голямата транспортна компания в Източна Европа — семейството, чиято дъщеря Адам чукаше от 9 години, щеше да му даде благословията си за женитба, а тази благословия му изглеждаше като чувал, пълен с пари. Само преди две седмици „новината“ щеше да звучи радостно и в неговите уши. Дори все още се заблуждаваше, че обича Фани. Но сега, сега вече трябваше да бъде артист и да се преструва.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза Адам.

Фидосия Чобанова скочи от стола си и го прегърна:

— Знаете ли откога чакам този момент, деца! — целуваше ту него, ту дъщеря си. — Крайно време беше! Притеснихме се вече!

Адам харесваше бъдещата си тъща,  даже много. Всъщност, той харесваше цялото семейство. Или поне така смяташе до скоро. Може би тийнейджърската им любов с Фани, която се беше разгоряла на брега на морето преди 9 години, беше прераснала в навик с течение на времето — удобен и приятен навик. Фани се грижеше добре за него — като за любима кукла. Глезеше го като малко дете. А и семейството й го приемаше, въпреки че не беше богат. Те имаха достатъчно за всички. Единственото, което ги интересуваше, бе дъщеря им да бъде щастлива. И да попадне на „свестен човек“. С течение на времето Адам успя да си извоюва тази позиция — на „свястното момче“. Не го направи нарочно, за да се впише в буржоазните им разбирания. Той наистина си беше такъв. До скоро.

— Добре ли обмислихте всичко? — Петър Чобанов отпи от ракията. — Това ще промени много неща — той погледна въпросително Адам.

— Да, сигурни сме, татко! — отговори Фани от името на двамата. — Заедно сме вече 9 години, от три години живеем под един покрив. Обичаме се, това е най-важното! Всичките ни приятели са семейни и някои от тях вече имат деца. Май дойде и нашият ред да узаконим връзката си! — тя целуна Адам по челото, върху което беше избила студена пот.

— Нали, миличък?

— Да, скъпа — помилва я той по гърба.

Развълнувана и едва сдържаща сълзите си от радост, Фидосия повика прислугата, нареди им да отсервират вечерята и покани дъщеря си в зимната градина — да обсъдят „новината“. По женски. След малко изчезна и прислугата. Бизнесменът и бъдещият му зет останаха сами.

— Да отидем в салона — предложи Чобанов.

Въпреки че се познаваха отдавна, Адам така и не успя да скъси дистанцията с този човек. Наричаше го „господине“ или просто „Чобанов“. Основателят на „Балкантранс“ трудно допускаше хора до себе си, което беше нормално за един от най-богатите българи. Адам не можеше да се оплаче от лошо или хладно отношение. Дори напротив, винаги беше добре дошъл в дома на Чобанови, ползваше се с голямо доверие от семейството, радваше се на достъп до най-влиятелните кръгове в държавата заради тях. Но нямаше как да стане истински приятел с Чобанов. Бяха от различни поколения. Принадлежаха към различни светове. Поради тази причина Адам никога не говореше с него за пари. Сега усещаше, че моментът наближава. При така стеклите се обстоятелства разговорът бе станал просто неизбежен. Прислугата познаваше навиците на своя патрон и салонът за пушачи беше готов, когато влязоха. Камината гореше, на масичката пред нея ги очакваше кутия ръчно свити пури Oro del Cibao, поръчани от Доминикана. Правеха им компания две солидни кристални чаши и бутилка коняк „Хенеси“. Двамата мъже се настаниха в дълбоките зелени фотьойли, наляха си коняк и запалиха пури. Напрежението у Адам растеше. Чобанов наруши мълчанието:

— Предполагам, че познаваш дъщеря ми добре. От доста години сте заедно.

Адам кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, че семейството ми разполага с известни възможности…

„С 330 милиона възможности“ — помисли си Адам и кимна отново, за да покаже, че слуша с интерес. Чобанов продължи:

— Дъщеря ми е родена в среда, където е лесно да приемеш всичко за даденост. На нея не й се налага да воюва за място под слънцето, както ми се наложи на мен. И, честно да ти кажа, май никога няма да й се наложи! Свикнала е друг да се грижи за нея. Да й осигурява всички удобства.

Адам мълчеше. Чобанов отпи от коняка:

— След като сключите граждански брак този „друг“ ще си ти.

Адам вдигна чашата, за да спечели време, докато се чудеше какво да отговори. Ароматната течност запали хранопровода му и причини експлозия от вкусове в устата:

— Аз мога да се грижа за дъщеря Ви! Отдавна живеем заедно и нищо не ни липсва. Всъщност, Фани не е чак толкова разглезена. Едва ли някога ще прояви интерес към работа или към кариера, но защо да го прави? Имаме си всичко. Изкарвам достатъчно, за да живеем комфортно… не без Вашата помощ, разбира се!

— Радвам се да го чуя! — Чобанов се усмихна. — Адаме, виж, аз съм бизнесмен, обичам точните цифри. Колко печелиш на месец от счетоводната къща? Чисто? Ако не е тайна…

— Нямам никакви тайни от вас, г-н Чобанов.

„Чуваш ли се какво говориш, глупако?“

— Вие до голяма степен помагате за успеха на моя бизнес… което ми напомня да Ви благодаря за връзката с Януш миналия месец. Оказа се един от най-добрите ни клиенти досега.

— Моля! Но да се върнем към въпроса ми. Ако обичаш!

— Между 9 и 12 хиляди лева на месец. Чисто.

— С толкова разполагате като домакинство, така ли?

— Приблизително, да.

— А знаеш ли, че само чашата, която държиш в ръце, струва повече?

— Предполагам — Адам се усмихна насила. — Но нищо не мога да направя по въпроса. Не съм имал същите възможности като…

— Възможностите се дават! — прекъсна го Чобанов. — Те никога не се „имат“.

— Не разбирам?

— На път съм да ти направя предложение. Да умножиш дохода си по десет. Това е близо милион годишно. И е само началото.

— Аз…

— Изслушай ме, преди да кажеш каквото и да било! Един от търговските директори напуска бизнеса тази година. Напуска го по болест. Докторите вече са разписали смъртната му присъда. Трябват му пари и спокойствие, за да се лекува. Не тая особени надежди за възстановяването му, но поне искам да му дам възможност да бъде с близките си възможно най-дълго. И да осигуря семейството му. С останалите акционери ще изкупим дяловете му на преференциална цена, отделно бордът ще отпусне пенсия по болест в размер на няколко милиона лева. Това е всичко, което можем да направим за него. Но някой трябва да заеме мястото му в управлението. Спешно. И е по-добре този някой да бъде вътрешен човек — човек, на когото мога да се доверя. Реших, че щом ще ставаме роднини, този човек можеш да си ти. Помисли добре, преди да ми отговориш. Не бързай! Това е важно решение. Както за теб, така и за мен. Но имай предвид, че такава възможност се дава само веднъж в живота!

Адам отпи от коняка, като се стараеше треперенето на ръката му да остане незабелязано. Чобанов продължи:

— Предполагам, че детайлите също те интересуват. А те са следните: Като начинаещ управител ще получаваш 950 000 лева годишно възнаграждение, с възможност за ревизиране след края на всяка година, в зависимост от резултатите на дружеството и от личния ти принос в тях. Отделно съм готов да ти предложа акции на стойност 18 милиона лева, с които да осигуриш семейството си, дъщеря ми и нейните деца, докато са живи, така че да не зависят повече от мен. Имаш време до понеделник, за да ми отговориш. Внимателно го обмисли!

Адам дръпна от гъстия, ароматен дим. Прекара го през ноздрите си. Въздухът около него се изпълни с пушек. Зави му се свят. Очите му се насълзиха.

— Поласкан съм от доверието и от щедростта Ви, Чобанов! Ще помисля и ще отговоря в понеделник, но имам един въпрос, ако ми позволите?

— Питай, синко! — Чобанов опита да се пошегува. Не му се получи. Никога не му се получаваше.

— Какво ще стане, ако откажа? — попита Адам.

Лицето на мъжа пред него остана непроменено. Чобанов внимателно постави чашата върху стъклената маса и каза:

— Адаме, изградих бизнеса си от нулата. Направих така, че най-близките хора, които работят за мен, също да станат богати. Това е тайната на моя успех. Да не бъдеш егоист! Единственото, което изисквам в замяна, е 100% лоялност към фирмата и пълна отдаденост на работата. Ако приемеш предложението ми, за няколко години ще те направя богат. Но ще лягаш и ще ставаш с проблемите на „Балкантранс“. Ако не приемеш, значи имаш по-добра алтернатива и сам ще трябва да издържаш семейството си. Искам да кажа: напълно сам! Каквото и да решиш ще получиш благословията ми, ако това те интересува. Обичам дъщеря си и виждам, че с теб тя е щастлива. „Да обичаш означава да подаряваш свобода, а не да поставяш окови“, нали така? Чувал съм те да го казваш много пъти.

— „Когато умният човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали!“ Чувал съм ви да го казвате много пъти — отвърна Адам и се усмихна.

Обмяната на любезности разведри двамата мъже. Вдигнаха наздравица и пиха за новото семейство. Малко след това прислугата влезе в салона. Съобщиха, че дамите ги очакват в гостната, където чаят е вече сервиран.

Две седмици по-рано…

Адам отвори очи, обзет от притеснение, че закъснява за работа. Погледна си часовника. Беше едва седем и половина. Отпусна глава върху възглавницата. Нямаше закъде да бърза. Откакто създаде собствен бизнес ходеше на работа когато пожелаеше. „Навикът си е навик — помисли Адам. — Сигурно ще минат години, преди отвикна от параноята, че закъснявам сутрин“. Допуши му се. Посегна към кутията жълт Camel върху нощното шкафче. Беше празна. Стана, облече си костюма, взе чантата със служебния лаптоп и излезе.

Никога не си миеше зъбите, преди да е пил кафе, а не можеше да пие кафе без цигара. Цигарите му бяха свършили. Реши да си купи цигари по пътя, а на сутрешното кафе да се порадва в офиса. Имаше четка за зъби и там. Офисът беше неговият втори дом. Обикновено тръгваше последен, понякога дори след полунощ. Стоеше до късно, но рядко пристигаше толкова рано. Не беше „сутрешен човек“. Вечер мозъкът му работеше по-добре. Спря на паркинга пред „Била“. Реши да купи нещо и за обяд. Пристигнеше ли веднъж, ангажиментите щяха да го погълнат чак до вечерта. Приключваха годината и това беше най-натовареният им период.

Разхождаше се безцелно из магазина. Все още мозъкът му плуваше в онова спокойно и отнесено сутрешно състояние, когато я видя. Беше Тя! Жената от неговите сънища! Жената, която винаги беше чакал, за която винаги беше мечтал. Неговата голяма, скрита тайна. Погребаното му съкровище! Сродната му душа! Онази, която му принадлежеше по право. Жената с голямо Ж.

„О, Боже! — разсъни се внезапно Адам — Значи всичко е вярно! Значи Тя наистина съществува! Изглежда по същия начин! Сънувал съм я толкова много пъти! А дали ще ме познае? Трябва да я заговоря! Трябва да го направя на всяка цена!“ — от сутрешната му летаргия вече нямаше и следа.Как да я заговори? Излизаше от 9 години с Фани, дори мислеха да се женят. Сигурността на връзката буквално го беше скопила. Не вярваше, че „ловният му инстинкт“ ще проработи отново. Беше се примирил с мисълта, че ще остарее с Фани. Сега обаче трябваше да действа! Нямаше да си го прости, ако изтървеше този момент!

Момичето мина покрай него, без да го погледне и се отправи към салатения бар. Адам тръгна след нея. Деляха ги няколко метра. Докато тя избираше салати, той прехвърляше в главата си реплики, с които да я заговори. Струваха му се еднакво тъпи! Ами ако я уплашеше? С недоспалата си физиономия, с лошия си дъх? С невчесаната коса? Ала най-тъпо беше да НЕ я заговори. Тъпо и недопустимо! Трябваше да опита. Трябваше да действа! Цял живот беше чакал този момент. Събра смелост и уверено закрачи към салатения бар.

Толкова се беше засилил, че когато тя се обърна, дочула стъпките му, едва не я блъсна с тялото си.

— Извинете, госпожице!

„Лошо начало! Никога не се започвай с извинения!“

— Познаваме ли се отнякъде? — попита го русокосата хубавица.

— Това беше моята реплика! — усмихна се Адам. Изведнъж му олекна.

— Ами кажи я, де! — подкани го непознатата с ентусиазъм.

Двамата избухнаха в смях. После настъпи тишина. Паниката отново започна да превзема Адам. „Хубаво се получи, но трябва да продължиш! Кажи нещо!“

— Изглеждате ми леко смутен! — изпревари го тя.

— Права сте. Това е защото се чувствам като герой в американски филм. Среща в магазина пред салатения бар.

Тя се огледа наоколо:

— Никога не съм виждала среща пред салатения бар! А гледам много американски филми.

— Аз също!

— Какво също? Не сте виждали среща пред салатения бар или гледате много американски филми?

— Второто.

— Американските филми са глупави! — заключи тя.

— Ето нещо, по което си приличаме. С тях. Искам да кажа, сигурно затова ги харесвам — усмихна се Адам. — Глупави са точно колкото мен.

Опитваше се да не отваря прекалено широко уста, за да не усети момичето, че не си е мил зъбите:

— И освен това са глупави, защото всичко там изглежда толкова нагласено. А това тук е истинско! Нали?

— Вярвате ли в любовта от пръв поглед? — попита тя.

— Вярвам само на очите си — отвърна той.

Адам така и не стъпи в офиса през онзи ден. Не вдигна телефона нито на колегите си, нито на Стефания, нито на по-важните клиенти, от които зависеше бизнесът му. Цял ден прекара в кафенето до „Била“ с жената от сънищата си, която срещна пред салатения бар. Казваше се Юлия. Още преди да научи името й обаче Адам имаше чувството, че много отдавна се познават. Тя — също.

Две седмици по-късно. След вечерята у Чобанови

Фани грееше от щастие. Доволна от перспективата най-после да види себе си в бяла рокля, тя дори не забеляза колко мрачен и потиснат беше Адам. Разпалено му обясняваше за приготовленията, които бяха обсъдили с майка й — кой свещеник щял да ги венчае, в кой манастир щели да настанят, с какви деликатеси щели да ги нагостят.

Адам не чу нито дума. Погълнат от собствените си мисли, той гледаше само напред. На въпроса „Защо мълчиш?“ отговори, че се чувства уморен, че напоследък има доста работа в офиса, че не обича да шофира нощем и, че прави всичко възможно двамата да се приберат невредими у дома. Но му доставя удоволствие да я слуша. И тя продължи…

Колкото и уморен да беше в действителност, Адам не успя да мигне. Въртя се цяла нощ в леглото и стана изнервен към пет. Излезе на терасата. Градът спеше. Преди тази гледка го успокояваше. Осветени в жълто от нощните лампи, кварталните улици и паркираните по тях автомобили създаваха усещане за уют. Сега му изглеждаха чужди. Отчайващо пусти и тъжни. Студеният въздух го превъзбуди. Кожата му настръхна и зъбите му започнаха да тракат. Прибра се на топло. Седна на канапето в кухнята. Стоеше сам в тъмното, без да включва лампата. Чуваше се единствено бученето на хладилника. Изми си лицето и легна върху дивана с очи, вперени в тавана. Небето зад прозореца започна да прелива от черно към тъмно синьо. Адам облече костюм, взе ключовете от колата и излезе.

2
Изт: blogreedgroup.wordpress.com

Дълго обикаля из сутрешните булеварди, заслушан в триенето на гумите върху асфалта. В тихото жужене на двигателя. Отказа се едва, когато слънцето обля високите жилищни сгради първо в оранжево, а после в бяло и сутрешният трафик започна да го притиска отвсякъде. Огледа се. Беше в картала на най-добрия си приятел. Погледна часовника върху таблото. Сигурно щеше да го завари у дома.

Вратата на панелния апартамент се отвори. Посрещна го рошавата глава на Николай. Адам носеше две кафета в пластмасови чаши и найлонова торбичка с баници от закусвалнята до блока.

— Я виж ти! Кой се е сетил да ми дойде на гости! Влизай, човече, влизай, избяга топлото!

— Дано да не бързаш. Искам да поговорим. Ако бързаш, ще те закарам. С колата съм.

Николай се усмихна и прозя едновременно:

— Копеле, аз да не съм бизнесмен като тебе, че непрекъснато да бързам за някъде. Ти май забрави, а? От няколко години съм на свободна практика. Ебаси, наистина не сме се виждали отдавна!

Адам го последва в мрачния коридор.

— Няма да обръщаш внимание на бардака, сори! Обикновено чистя само, когато идва жена, а това се случва веднъж на четири години, хахахаха!

Апартаментът наистина беше разхвърлян. Мърляв и вмирисан. Намираше се в една от онези високи панелни кооперации с олющени фасади, които стърчаха над града като сърдити великани.

Николай беше интелигентно момче с добро образование и остър ум. Можеше много повече от това! Притежаваше луксозен апартамент в центъра преди време. Имаше доходен бизнес и красива приятелка. После „избра свободата“. Никой не разбра мотивите му да зареже всичко, което бе постигнал и да заживее под наем в тази дупка на края на града, където се издържаше от писане на клюки за жълтата преса. Изглеждаше като криза на средната възраст, но Николай беше само на 31. Според собствените му думи, той цял живот бе преследвал мечтите на други хора: на приятелите, на семейството, на учителите от детството, на средата, в която беше израстнал. Разбрал, че не са негови едва, когато ги постигнал всичките. Тогава решил да живее вече за себе си.

Най-недоволна от всички, естествено, беше приятелката му. Свикнала с почивките в чужбина, с удобното жилище и с високите доходи на Николай, тя не прояви особена симпатия към идеите му и първа го напусна. Последваха я приятелите му, за които имиджът, новата кола, кариерата и лъскавата фасада бяха по-важни от споделеното детство. Остана само Адам. Дори с него се виждаха рядко. Николай отказваше предложенията му за финансова помощ с аргумента, че харчи 50 лева седмично за наем, а има четвърт милион в банката. „Откакто продадох апартамента на най-високите цени – точно преди кризата. Само Елена имаше нужда от този хангар, така или иначе. Но тя си отиде.“ Отделно получаваше хонорари. „Малко хора знаят, че в жълтата преса плащат най-добрите хонорари.“

Такъв беше Николай — странен и, дори, може би малко луд в очите на другите, но сам за себе си твърдеше, че е „единственият трезвен човек в натикания до козирката с илюзии свят“. При всички случаи Адам се нуждаеше точно от неговия съвет в момента.

Настаниха се в хола, където липсваше друго обзавеждане, освен малка библиотека, пълна с книги на духовна тематика, ниска масичка с поставен върху нея лаптоп, едно наргиле и няколко нахвърляни по земята водни матрака — наследство от предишния му луксозен начин на живот. Адам се отпусна върху меката повърхност с облекчение. Самотното шофиране и безсънната нощ го бяха изтощили. Николай сервира кафетата и баниците в меден поднос за чай, купен от Женския пазар. Постави го директно върху земята. Закусиха мълчаливо, след което Николай разпали наргилето и подаде мундщука на Адам.

— Опитвам се да ги откажа. От две седмици не съм си купувал цигари, откакто срещнах…

— Някога да съм слагал тютюн в това наргиле, мой? Знаеш ли как му викат арабите?

— Как?

— Викат му „шиша“, като на хашиша. Ваяли са ги от глина едно време, затова наргилетата имат кръгла форма. Тогава арабите още не са познавали тютюна. Спретнали са си перфектния бонг! — Николай дръпна от маркуча и наргилето закъркори.

Въгленчето почервеня. Водата в металния резервоар забълбука кротко. От устата му излезе гъст бял дим и помещението се изпълни с миризмата на изгорял коноп. Пресипналият глас на Николай продължи:

— Чак турците, когато дошли да ги завладяват, им показали, че в наргилето може да се слага и тютюн. — Знаеш ли, че Египет е бил 400 години под турско робство? — отново подаде маркуча на Адам.

Адам го пое с колебание.

— Откъде се снабдяваш? Нали нямаше вече никакви приятели!

— Аз пък не мога да разбера защо всички трябва да сте толкова загрижени! Останал съм без приятели, нямал съм гадже, живеел съм мизерно. Робите не могат да разберат свободния човек. Свободата ги плаши. Не знаят какво да правят с нея. Затова предпочитат да я отрекат, да се отнесат снизходително към свободния, да му се изсмеят в лицето и да я карат по старому, вместо да станат като него. Ама трябват топки за тая работа!

Адам му върна маркуча. Николай се напрегна:

— Ей, ти да не вземеш да ми се обидиш нещо сега! Аз говоря по принцип. Знам, че винаги си ме приемал такъв, какъвто съм.

— Не ти се сърдя, идиот смотан! Но няма да пуша, защото искам съзнанието ми да е чисто. Предстои да взема важно решение, което може би ще промени целия ми живот. Всъщност, точно затова съм тук. Дойдох да ти поискам съвет. А ти май току-що ми го даде, без дори да знаеш какво ще попитам.

— Хехе, така е, защото съм си отворил третото око — Николай дръпна от наргилето. — Не знаеш какво изпускаш, братле! Купих първокласен марокански хеш от един арабин на Женския и го смесих с Мара, за да гори по-лесно. Козът също е голям чук. Айде, сподели какво те води насам, че ми стана интересно… преди да съм си махнал главата тотално.

Адам му разказа всичко — как е предложил на Стефания, за срещата с родителите й, за офертата на Чобанов, за предстоящата сватба, за супермаркета, за салатения бар и за любовта, която беше го връхлетяла като товарен влак точно в най-неподходящия момент от живота му.

— Добре, бе, пич, аз не мога да те разбера тебе. Какво изобщо има да мислиш? Работиш работа, която ти е безразлична. Навремето искаше да ставаш писател, а стана счетоводител. Заради вашите. Сега живееш с жена, която също ти е безразлична, а баща й се опитва да те направи роб! Не ми се сърди, но по-прецакан едва ли някога си бил! Като игнорираме материалната страна на нещата, разбира се. Ако кинтите на баща й могат да те направят щастлив, тогава окей, прав ти път, избери насраните мангизи! Но не могат. Парите купуват само удобства. Щастието идва от другаде. И Съдбата е решила да ти го покаже точно в най-подходящия момент! Изпраща ти човека, когото цял живот си чакал. Тази жена, доколкото разбирам, не само изглежда като богиня, но и ти съдира кожата в леглото. Артистична натура е, със свободни разбирания. Нямам идея какво намира в човек като теб, но, честно да си призная, направо ти завиждам! Де да имах и аз такъв късмет! Художничка, която продава картини на богати пенсионери в Швейцария. Има собствено ателие, където можеш да се настаниш да живееш. Красива, талантлива и необвързана на всичкото отгоре! И освен това е влюбена в теб! А ти все още се чудиш?!

— Но…

— Никакво но!

— Значи ти би зарязал всичко и би заживял с нея, ако беше на моето място, така ли?

— Човече, аз вече съм зарязал всичко!

— По-сложно е, отколкото си мислиш.

— Виж, ще ти го обясня по най-простия начин, за да ме разбереш…

Николай дръпна от маркуча, издиша, закашля се и продължи с насълзени очи:

— Когато се наложи да избираме в този живот, ние го правим, ръководени от две чувства: действаме от позицията на страха или от позицията на любовта. Средно положение няма. Ако избереш да останеш при Фани и семейството й, ще го направиш, защото те е страх. Ако избереш да последваш сърцето си, ще го направиш от любов. Кой, според теб, е правилният избор?

Адам стана, наведе се над най-добрия си приятел, взе лицето му в шепи, целуна го по челото и излезе, без да каже нищо.

* * *

Следващите седмици бяха кошмарни. Заяви на Фани, че иска да поживеят разделени за известно време. Каза й, че трябва да обмисли приоритетите в живота си. Повтори го няколко пъти. Първоначално тя прие всичко за шега. После се разплака. След това му удари шамар. Започна да го заплашва. Накрая тръшна вратата и отиде при баща си.

Излъга всички, че го прави заради себе си, а не заради друга жена. Смяташе, че така ще приемат неизбежното по-лесно, но успя да ги вбеси. Гордите представители на рода Чобанови се обърнаха срещу него. Баща й го заплаши с разорение, а майка й му каза никога повече да не стъпва у тях.

— И забрави за влиятелните си приятели — допълни тя. — Вече можеш да разчиташ само на влиятелни врагове!

Фалитът не го плашеше особено. Дори сам работеше по въпроса. Всеки ден освобождаваше служители, опразваше помещения, продаваше техника и мебели, прехвърляше клиенти на конкуренцията, изплащаше обезщетения. Съвсем скоро се стопиха всичките му спестявания. Но само така можеше да избяга от зависимостта си към Чобанов.

Единственото, което го интересуваше се новото начало. И разкошното тяло на Юлия, разбира се — тяло, в което се губеше с наслада часове наред всяка нощ. Тяло, което го караше да гледа на унизителните дни, изпълнени с тревога и заплахи от високо, като на малоумна детска игра. Запази само колата. Премести се да живее в ателието на Юлия. Запази в тайна новия си адрес и за новия си
начин на живот.

Два месеца по-късно

Адам отвори очи по обяд, както обикновено. Омачканите чаршафи до него бях празни. Юлия ставаше рано. Измъкваше се още в шест и гледаше да не го буди. Взимаше душ и веднага излизаше навън, за да улови утрото с обектива. Цял ден обикаляше по улиците, наблюдаваше хората, гълъбите, фасадите на къщите, изследваше пулса на градския живот и търсеше нови сюжети. Снимаше всичко, което й направеше впечатление, после двамата разглеждаха снимките, обсъждаха ги, пиеха вино, правеха любов, лепяха колажи от натрупаните кадри и така се раждаше вдъхновението за ново платно. Или за серия от нови платна. Картините продаваха на богати европейци.Адам се възхищаваше от таланта й, но богатите рядко дават пари за талант. Интересуваше ги само авторът и неговата, за предпочитане драматична, съдба. Всички галерии, в които Юлия излагаше, получаваха драматични истории, написани от Адам. Въображението и перфектният му английски работеха за нея. Представяше я за раково болна или за нещастно разведена, с дете-инвалид, описваше по-мрачните й платна като резултат от неуспешен опит за самоубийство. Така картините се продаваха по-лесно.

Това нямаше нищо общо с истината, но за да оцеляват в бранша, повечето художници се принуждаваха да лъжат. Това в особено голяма степен важеше за жените с четка в ръка. Юлия не се срамуваше от тези детайли. Приемаше ги като част от занаята и си играеше ролята добре. По-важното за нея беше, че с парите и двамата можеха да живеят нормално, тъй като неговите спестявания отдавна бяха свършили.

Адам най-после се отдаде на истинския си талант — да съчинява истории. Само в литературата намираше спасение, след като разруши целия си досегашен живот. И в Юлия. Двамата бяха сигурни, че дебютният му роман ще пожъне небивал успех. Трябваше му време, за да го довърши, а Юлия нямаше нищо против да му го осигури. След това планираха дълго пътешествие из красотите на Стария континент — нещо като меден месец.

Докато си миеше зъбите, Адам размишляваше върху сюжета. Разполагаше с няколко часа преди Юлия да се прибере. Тя обикновено се връщаше към шест вечерта — уморена, но вдъхновена от заснетото и преживяното. Нямаше търпение да му покаже снимките, да ги обсъдят, да вечерят, после двамата прекарваха блажени часове върху голямото й кръгло легло, любеха се под душа, във ваната, на пода, върху масата за хранене, на кухненския плот. Бяха похотливи и ненаситни, като двойка тийнейджъри, не можеха да се наситят на допира на телата си. Към дванадесет излизаха да се поразходят. Еднакво харесваха спокойствието на нощта, когато колите по улиците оредяваха и пешеходните алеи опустяваха. Градът ги правеше свободни по това време. Имаше твърде малка вероятност да срещнат случайно някой от познатите на Фани. Полунощ беше тяхното пладне.

Уикендите бяха изцяло за творчеството на Юлия. Тя опъваше платната, пръскаше навсякъде инструментите и започваше да работи под звуците на силна музика. Рисуваше цял ден, понякога и в неделя до късния следобяд. Неделната вечер прекарваха заедно на пейка в парка или прегърнати в леглото. Обсъждаха новите си идеи, четяха поезия или просто мълчаха. Адам обичаше да масажира красивото й тяло с часове. Спазваха рутината нарочно, защото им помагаше да канализират енергията си и да бъдат продуктивни. Няма нищо по-деморализиращо от хаоса в абсолютната свобода на ежедневието, окупирано единствено от творчески проекти и плътска наслада. „Режимът“ им позволяваше успешно да напредват с работата. След като завършеше романа щяха да си отдъхнат.

3
Изт: homeschoolhappymess.com

„Монополи“ растеше. Историята ставаше все по-заплетена, героите оживяваха в главата му, започваха да водят свой собствен живот, ставаха реални, а мисълта му течеше гладко. Постоянно му идваха нови идеи как да направи сюжета още по-интересен. Пишеше между пет и десет страници на ден, в зависимост от вдъхновението. Това му отнемаше час-два. После идваше „моментът на пресищане“. Правеше кратка тренировка с уредите за фитнес, струпани в единия край на просторното ателие, взимаше душ, отваряше бира, наместваше се удобно в кожения стол пред монитора и започваше да редактира.

Колкото повече напредваше, толкова повече нови ситуации, персонажи и идеи навлизаха в сюжета му. Всяка нова идея водеше до друга, а принтираните страници върху бюрото се увеличаваха. Тревожеше го мисълта, че романът може да не бъде завършен скоро. Заплашваше да стане прекалено голям. Юлия го подкрепяше и стимулираше творческите му хрумвания. Непрекъснато му повтаряше да не поставя бариери пред себе си. „По-важното е всяка думичка да е на мястото си, всяка сричка да е излязла от теб, във всяка буквичка да виждаш себе си — казваше му тя. — Няма значение колко на брой са думичките.“

„Монополи“ разказваше за 4 деца, които играят на едноименната игра. Вдъхновяваха го спомените от детството, когато Адам и братовчедите му прекарваха дни наред в местене на фигури по картонения квадрат. Сами измисляха нови правила, с които непрекъснато обогатяваха играта: теглеха заеми, инвестираха, съюзяваха се един срещу друг и се разоряваха, правеха си „мръсни номера“, надпреварваха се да изкупуват терени, строяха хотели и казина, изплащаха наеми, забогатяваха и фалираха. Хипнотичният ефект от играта върху детското въображение беше невероятен.

Същото правеха и неговите четирима малки герои, с единствената разлика, че родителите им от време на време проявяваха интерес към тяхната игра. Постепенно възрастните започват да разбират, че съдбите на четиримата играчи удивително съвпадат със съдбите на четирима известни олигарси, които редовно запълват новинарските емисии.

Рорителите се притесняват, че децата им получават вдъхновение от света на големите така, както го отразява малкият екран. Забраняват им да гледат телевизия, но продължават да следят играта. А тя се точи месеци наред, от уикенд на уикенд, по време на традиционните семейни сбирки. За ужас и недоумение на възрастните, съдбата на играчите продължава да следва с изключителна точност живота на магнатите от реалния свят, макар децата отдавна вече да не гледат телевизия.

Родителите стигат до идеята, че го правят тайно. Така се ражда идеята за малък експеримент: заключват приемниците по тавански помещения, освобождават децата за една седмица от училище и ги поставят под „домашен арест“. Целта им е да видят какво ще се случи в играта, която хлапаците продължават с огромно настървение, тъй като вече си имат публика, а освен това не им се налага да ходят и на училище. Оказва се, че не реалните събития диктуват хода на играта, а точно обратното — играта по някакъв начин ги предхожда и влияе върху съдбата на хората от истинския свят. „Монополи“ ставаше все по-интересен…

* * *

Доволен от себе си, Адам затвори капака на лаптопа. Шумът в ключалката беше ясен сигнал, че работата му за деня е приключила. Неговата любима се прибираше! Всеки момент щеше да докосне устните й, да чуе гласа й, да погали косите й. Доизпи бирата на екс и се отпусна в удобния кожен стол. За първи път в живота се чувстваше щастлив. Цялостен. Завършен. Беше влюбен, свободен, изпълен с творческа енергия. Трябваше да изпрати някакъв подарък на Ники! Не, по-добре да му го връчи лично! Дължеше му толкова много! Домъчна му за най-добрия му приятел. Вдигна мобилния и го набра. Парфюмът на Юлия го заля откъм гърба и ръцете й се спуснаха по гърдите му. Горещите й устни започнаха да го целуват.

— Ало — съненият глас на Ники изпука в слушалката.

„Отново се е напушил“ — помисли си Адам.

Шест месеца по-късно

Алуминиевите масички пред будката за кафе и цигари до входа на Николай — това беше мястото, където двамата започнаха да се виждат редовно, след като подновиха отново контакт. Устройваше ги идеално. Адам не искаше да се мотае излишно из центъра — можеше да засече някой от обкръжението на Фани или, не дай Боже, самата Фани. А Ники рядко излизаше от апартамента в панелния небостъргач. Правеше го само, когато отиваше да си купи трева. Той продължаваше да се издържа с писане на клюки за жълтата преса, които съчиняваше сам. Откакто приятелите и жена му го изоставиха, социалните му контакти бяха сведени до минимум. Това, очевидно, не го притесняваше. Но срещите с Адам го ободряваха. „Още един човек избра личното си щастие пред илюзията за същото в главите на другите“. Имаше принос за това и се гордееше с постижението си. Съвсем чистосърдечно се радваше на щастието на Адам — на творческите му стремежи, на процъфтяващата му любов. На това, че изглеждаше като прероден. Адам, от своя страна, го разбираше и беше един от малкото хора, които не го упрекваха за изборите, които беше направил.

— Бира? Аз съм на ред тоя път.

Ники кимна с глава. Адам отиде до фризера и започна да опипва бутилките, за да избере най-студените от тях.

„Нещо не е наред. Задължително трябва да разбера какво не е наред!“ — Николай извади пакет Lexington и започна да свива цигара. Огледа се внимателно. Пусна няколко трохи хашиш в тютюна, облиза хартията, зави цигарата, поднесе огънчето и вдиша от ароматната смес с доволна физиономия. Две потни бутилки „Загорка“ издрънчаха върху алуминиевата масичката пред него. От гърлата им бликаше студена пара. Чукнаха се. Отпиха.

— Юлия е, нали? — попита Николай.

„Никога не приемай жената за даденост, още по-малко нейната любов!“ — напомни си той, но не го сподели със своя приятел. Изглеждаше му достатъчно притеснен и без това. След тежка въздишка Адам заговори:

— Преди няколко седмици изведнъж нещо в нея се промени. Казвал съм ти, че обича да излиза рано, да кръстосва улиците и да прави снимки из града. От ден на ден започна да става все по-затворена в себе си, все по-меланхолична. Сякаш нещо я тревожеше там, навън, докато аз стоях в ателието и пишех като луд. Връщаше се уморена и мълчалива — без снимки, в най-добрия случай с няколко фотографии, а не стотици, както преди. Спря да рисува през уикендите. Това беше тревожен сигнал за мен. Опитах се да разбера какво става, но тя отклоняваше въпросите ми с недомлъвки. Все по-рядко започнахме да правим секс…

Николай го прекъсна:

— Това е нормално. Случва се на всички двойки, не се притеснявай! Като се ожените, ще правите секс дори още по-рядко. В един момент гърнето пресъхва. Изяли сте всичкия мед. Говоря ти от личен опит — усмихна се той.

— Още не си чул най-лошото! — помръкна Адам. — От няколко дни сме разделени. Не зная дали изобщо някога ще се видим отново.

— Копеле! Защо не се обади по-рано? Защо мълчиш като гъз? Мамицата ти, сигурен съм, че ще измислим нещо! Не може една връзка като вашата да свърши просто ей така!

— Не е на Луната. Юлия замина за Индия. Каза ми да не се интересувам от нея, да не я търся. Писа ми, че никога няма да се видим отново. Не и в този живот!

Публикувана на 09/23/14 13:10 https://asktisho.wordpress.com/2014/09/23/blackout/

Свързани новини:

новини от България
graphic
спортни новини
graphic

Бързи връзки


Търсене


Архив

RSS Абонамент

Новини от Грамофон

"Новини от Грамофон" - Следете последните новини от България и чужбина обединени на едно място. Обновяват се през 1 минута.

 

  •  

Ново: Публикуване