ПОСЛЕДНИТЕ 25 ГОДИНИ – ДА СЕ НАДЯВАШ НА НАДЕЖДАТА

11/14/14 08:21
(http://asenov2007.wordpress.com/)

ПОСЛЕДНИТЕ 25 ГОДИНИ – ДА СЕ НАДЯВАШ НА НАДЕЖДАТА

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian/

/Фили/ 25 години изминаха от 10 ноември 1989-та, когато в България бе обявено падането на комунистическия диктатор Тодор Живков. Събитието сега бе отбелязано по-тържествено от друг път, но споровете за характера, смисъла и успеха на започналия тогава преходен период, продължават. Темата обсъждаме с Пламен Асенов.

- Пламен, 50 процента от българите смятат, че преходът е неуспешен, а 55 на сто оценяват положително Тодор Живков. Това сериозно ли е, какво всъщност става?

- Не знам дали е сериозно, но е истина, Фили. Социологическите проучвания показват силна носталгия сред българите по тъй наречения „социализъм”. Към споменатите от теб числа трябва да добавим, че 46 на сто от пълнолетните българи не знаят почти нищо за онзи период. Това са хора, за които се предполага, че все пак са грамотни, а и част от тях са живели по онова време. Ако анализираме резултатите от това проучване, Фили, ще се натъкнем на ред парадокси, включително на прочутия български феномен, че най-охотно и категорично по даден въпрос са готови да се произнесат хората, които изобщо нищо не разбират от него.

- Но все пак на какво се дължи масовото харесване на Живков и носталгията по соц-а?

- Освен готовността да се изказваш неподготвен, имаме още къса памет и агресивна лъжлива пропаганда, Фили. Те действат благодарение на масовото усещане, че тъй нареченият „преход”, периодът на посткомунстическата трансформация, който продължава вече 25 години, е наистина неуспешен. Ето, казвам „неуспешен”, но първо аргументи за обратното изплуват в главата ми. Защо да е неуспешен българският преход, след като постигна редица важни цели. България може още да не е страна на класическата демокрация, но в никакъв случай вече не е и постсоциалистическа диктатура като Беларус или някои страни от Средна Азия. България е член на ЕС и НАТО – нещо, за което на самия 10 ноември си позволяваха да мечтаят малко хора. Българите могат да изразяват мнение и да изповядват религията си свободно, могат да пътуват, да работят и да учат в цяла Европа без омразните визи, без полицейски забрани и разрешения, могат да избират и да бъдат избирани, могат да развиват бизнес, да реализират способностите и талантите си, да печелят пари и да ги харчат, магазините са пълни с всичко, което има по света. Не знам още колко да изброявам, за да е достатъчно, Фили. Факт е, че промените са много, те са във всички сфери, включително и в самите хора, които са вече доста различни от българите преди 25-30 години.

- Да, но все пак 50 процента от хората смятат, че преходът е неуспешен…..

- Това изглежда е повече психологически проблем. Не, нямам предвид глупавата теза, че сме нация от черногледци и, за да станем по-щастливи, трябва просто от песимисти да станем оптимисти. Казвам, че проблемът е психологически заради наличието в самата обществена тъкан на редица дефицити, които рефлектират право в човешката душа. Първо, в промяната след 89-та година има дефицит точно на промяна. Това е особено видимо в по-малките селища. В измисленото, но реалистично село Майново например не само още си стои паметника на Георги Димитров, а по стените – някои от старите лозунги, но и партийният секретар от комунистическо време, другарят Иванов, бързо забогатя и остана човекът с най-много влияние – независимо от коя партия е сега. Нищо, че той вече е господин Иванов, това не променя усещането на хората, че при демокрацията, ги управлява същият тип, който ги мъчеше при социализма. В реалния град Кърджали например ще видиш как ченгетата, които през тъй наречения Възродителен процес безчинстваха, сега са борци срещу тероризма, шефове на МВР, банкери, видни бизнесмени, водещи политици. Другият голям дефицит е дефицитът на справедливост. Той идва от реалното неравенство пред закона. Не, че при социализма имаше истинска справедливост, но имаше повече привидност в това отношение. Сега ако откраднеш петстотин лева, полицията те хваща, а съдът те съди на пет години. За онези, които крадат милиони от хазната обаче, прокуратурата и полицията или мълчат, или доказват, че са невинни, а ако случайно се стигне до съдебно дело, то потъва в дълбоките процесуални дебри, докато се прекрати по давност. Другият дефицит е този на парите. Като работиш 40 години и вземеш накрая 200 лева пенсия, с които едва си плащаш тока през зимата, този дефицит е разбираемо болезнен. А усещането се мултиплицира, защото всеки има близък-пенсионер. Още нещо. Казва се често – да, при социализма нямаше стоки, но имаше пари, сега магазините са пълни, но пари няма. Макар тезата да е доста фалшива, мнозина я споделят. Както и другата – за какво ми е правото да пътувам в чужбина, като нямам пари да го реализирам.

- Пламен, но в посоката „равенство” няма ли и доста нереалистични очаквания…..

- Определено, Фили. По време на комунизма огромна част от хората добиха фалшива представа за равенството, която продължават да пренасят сред деца и внуци. Това е представата, че всички са равни, но някак изцяло, а не само пред закона и Бога. Тоест, всеки човек тук смята, че неговото мнение, да речем – по темата политика, тежи точно колкото моето. Защото сме равни. Или че той може да работи по-малко от мен, обаче някак си е несправедливо да получава по-малко пари. Пак защото сме равни. Така че – да, наистина има нереалистични очаквания, които не Демокрацията, ами и Господ Бог да слезе от небето, няма как да бъдат удовлетворени. Но те са тук и тровят душите.

- Пламен, започнахме разговора обаче с това, че тази година честването на 10 ноември беше доста по-официално, в сравнение с преди. Защо е така?

- От една страна заради кръглата годишнина, Фили, но и не само. Известен стимул дойде от Германия, където 25-та годишнина от падането на Берлинската стена се отпразнува шумно. Роля вероятно изигра и известното събуждане напоследък на гражданското общество, както и че президентът Росен Плевнелиев, който е основен патрон на проявите, свързани с 10 ноември, все пак е човек демократ. Работата не се размина без гафове. Бяха наградени например група дисиденти, допринесли за падането на комунизма, но подбрани по неясни и спорни критерии. После пък самият президент се обърка и разказа уж личен спомен от 10 ноември 1989-та и участието си в първия опозиционен митинг, който обаче всъщност беше на 18-ти. Много от хората, които пък медиите поканиха за събеседници по темата за промяната, бяха от бившата ДС или тогавашния комунистически режим, тоест, хора, които всъщност работеха и работят против въпросната промяна. Въпреки всичко, Фили, чуха се и доста интересни неща. Затова може би не е зле някак по-често да имаме 25-годишнина от 10 ноември, та да стигне колкото може повече информация до колкото може повече българи. Иначе, като не знаем миналото си, рискуваме то да ни удари отново по главата и да ни приспи за още 45 светли комунистически години.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com