Плевенчани отвъд Полярния кръг (4): Трондхайм, Лофотенски острови, Тромсьо

Пътят на нашите смели плевенчани към нос Северен (Нордкап) в Норвегия след Словакия и Чехия, премина през Германия и Швеция – последния път вече влязохме в Норвегия с Осло, Прейкестолен и Берген. Днес пордължаваме на Север и ще преминем Полярния кръг.

Приятно четене:

Трондхайм и през Полярния към Лофотенските острови и Тромсьо

Дългият път на север

част четвърта на

Плевенчани отвъд Полярния кръг

Преди да се устремим още по на север бих искал

да ви разкажа още нещо за Норвегия и за норвежците

Преди да посетим Норвегия естествено знаехме, че

държавата има богати залежи на нефт и природен газ,

но до там. Все си мислех, че това си е така от време оно и изобщо не можех да си представя думата „Норвегия“ в едно изречение с думата „бедна“. За наше всеобщо учудване се оказа, че тези находища са били открити едва през 1969-а година.

Преди това Норвегия е била бедна държава

с несравнимо по-нисък стандарт на живот отколкото съседа им Швеция или Западна Европа. По ирония на съдбата

сега много шведи емигрират към Норвегия

по икономически причини (също така те практически нямат езикова бариера, което е от значение). Трябва да се отбележи обаче

интелигентния начин, по който държава е подходила спрямо тези природни богатства

Без да искам да натоварвам разказа си с излишен негативизъм, но с момчетата обсъждахме въпроса, какво би се случило, ако например в българската акватория на Черно море се открие нефт? За съжаление и тримата бяхме на мнение, че най-вероятно ще се сключи договор с някоя голяма компания, ще се облагодетелства един малък кръг от бъдещи олигарси и Бойко Борисов ще ходи с космически кораб на мачовете на „Лудогорец“, пък за народа каквото остане.
Когато се открива голямото находище в Норвежко море, държавата сключва договор с една американска компания, тъй като не е имала опита и технологията да го разработи сама. Съвсем скоро става ясно, че находището е много по-голямо, отколкото се е предполагало и тогава държавата, в разрез с всякакво международно право, гони американската компания и създава държавна такава, която да заеме мястото ѝ. По мое лично мнение са имали и малко късмет с времето, в което това се е случило, тъй като смятам, че Америка не е искала да си създаде враг в този регион, който автоматично да бъде привлечен в орбитата на Съветския съюз. При всички положения обаче заслужава възхищение твърдия подход към опазването на държавния интерес. Нещо повече – след повишаването на стандарта на живот в страната парламентът решава, вместо да строи Бурж Халифи, диамантени джамии и други простотии, да създаде

фонд за бъдещите поколения, където да отиват голяма част от нефтените приходи.

В днешно време

по закон е позволено едва 4% от парите от нефта да се харчат за държавни нужди

Всякакви други публични разходи се правят с парите на данъкоплатците.

Данъците в Норвегия са много високи,

но хората си ги плащат, защото действително вярват и знаят, че държавата ще се застъпи за тях, ако това е необходимо – например ако се разболеят или останат без работа.

Норвегия е много социална държава

Всички граждани имат безплатен достъп до образование и до здравна помощ. При раждане на дете майката получава 12 месеца платено майчинство, както и бащата!

Норвежците са горд народ. Не са високомерни, но определено имат самочувствие, което лесно се забелязва. Допада им това, че навсякъде по света им е по-евтино, а на много места гледат на тях като на богове, а когато говорят за държавата си изказванията са им в стил „Аа, стабилни сме тука в Норвегия. Грешка няма…“

До този момент от пътуването, с изключение на отсечката София-Братислава, нямахме кой знае какви преходи между различните дестинации – средно по около 300 – 400 км. Сега обаче предстоеше здраво да се дава газ на Жигулата, тъй като трябваше поетапно да отмятаме огромното разстояние до крайната си цел. Предстояха ни над 1500 км за следващите 2 дена, без нито 1 км магистрала.

Сутринта

от Берген се отправихме на североизток

с целта да достигнем до вечерта град Трондхайм – третия по големина в страната. Отново минавахме през живописни фиорди:

Тази снимка ми е една от любимите. Небето уникално се отразяваше във водата: Бяхме чували, че в тази част на Норвегия задължително трябва да посетим градчето Flåm (чете се Флом) и красивия фиорд там. За щастие той ни беше по път. Преди това минахме през още една приказна местност. Безброй водопади, които разпорват скалите: Заснех едно кратко видео тук:

Минахме през тунел, дълъг „само“ скромните 11 км:

Друго си е да попиташ местните какво да посетиш. Нашите домакини в Берген ни казаха, че до градчето Флом има една местност, която се казва

Stegastein,

откъдето има феноменална гледка. Стигнахме до там…да не повярва човек, даже и времето беше хубаво!

Единственото което мога да кажа е, че това бе едно от най-красивите места, които съм виждал през живота си:

Какво по-хубаво място за обяд? Мястото толкова ми хареса, че реших да го окупирам от името на България : Стигнахме и до най-дългия автомобилен тунел в света. Извънземно съоръжение, минаващо през цяла планина, вкл. и три пещери в нея. На местата на пещерите бяха създадени уширения, които бяха ефектно осветени:

През този ден видяхме толкова разнообразни природни картини. Започнахме с фиордите близо до Берген, след което ни предстоеше да преминем през най-високата планина в Норвегия и за капак да видим горите в района на град Трондхайм.

Планината се казва Galdhøpiggen

След сериозно изкачване стигнахме до едно широко плато. Околността беше много интересна и леко апокалиптична. Чувствахме се на края на света: Тук дори си имаше сняг: Имаше нещо величествено и красиво в това сурово неприветливо място, затова спряхме за някоя друга снимка, след което заснехме кратък клип:

Минахме дори и през ДоМбас, където за разлика от района с подобно име в Украйна всичко бе мирно и спокойно:
Късно вечерта, след близо 800 км преход стигнахме

град Трондхайм

Вече се усещаше, че сме доста на север и денят беше станал осезаемо по-дълъг.
Слънцето залязва. Часът е ок. 23:30

Споменах вече за дисциплинираността на скандинавците. Те са също така

много дисциплинирани шофьори,

което хем беше добре, хем не толкова. От една страна се чувстваш напълно спокоен на пътя и трудно можеш да си представиш, че може да се случи нещо неприятно, от друга се влачат като охлюви. Ограниченията там са:

• магистрала 110 км/ч,
• извънградски път 80 км/ч,
• населено място 60 км/ч.

Карат или с тази скорост, или под нея. Проблемът беше, че средно на 5 – 10 км по този път имаше населено място и съответно скоростта директно падаше на 50 – 60 км/ч. По неясни за мен причини

норвежците много рядко изпреварват

и редовно имаше кервани от 6 – 7 коли една зад друга. Изпреварваш ги и няма никой, после пак застигаш 6 – 7 коли, после пак няма никой. За българските стандарти се считам за спокоен шофьор, спазващ правилата и каращ с ограниченията, но

за норвежките стандарти бях джигит с невиждани размери

С Георги се редувахме като шофьори и той повече се съобразяваше, но мен тази мудност ме изкарваше извън релси. Да се кара над ограниченията просто беше неизбежно, тъй като сами може да прецените, дали бихме могли да изминем 800 км за един ден при средна скорост 70 км/ч, почивки за храна и тоалетна, както и посещаване на някоя друга забележителност все пак. Не изключвам варианта да пристигне някоя честитка от местна пътна камера.

В Трондхайм

нощувахме при един много интелигентен германец, който работеше там като софтуерен инженер. Разказа ни интересни истории за следването си в Австралия и за природата там, както и интересни негови впечатления от норвежците. Той споделяше нашето мнение, че те не са надменни, но се забелязвало, че просто не са свикнали да се лишават или ограничават от нещо. Ако вземем за пример ски екипировка, то норвежецът би си купил само най-скъпите неща. Също така Тим (нашият домакин) каза една много хубава мисъл, че в Норвегия интересна е природата и че „в Норвегия не се идва заради градовете“

На следващата сутрин направихме една

разходка из центъра

на града. Това е крайбрежната алея:

Трондхайм е стар норвежки град,

който също за кратък период от време е бил столица на страната. Градът е бил важна немска военноморска база през ВСВ, тъй като от тук са тръгвали подводниците към Баренцово море. Посетихме и един голям бункер, построен от германците, където за съжаление нямаше музей или нещо такова, а даже там бяха разположени редица институции, като например градския архив. Подобно на много други скандинавски градове и Трондхайм е изгарял многократно, особено през 17-и и 18-и век, но въпреки това в централната му част има запазена хубава стара скандинавска архитектура:

Тези къщи край брега на река Ниделва бяха просто очарователни:

Най-известната забележителност на града е катедралата му, построена преди цели 1000 години. Днес тя е най-северната средновековна катедрала в света: Вътре също е доста внушителна, но е леко мрачна.

Общината:

По обяд тръгнахме от Трондхайм. До този момент не бяхме виждали никакви диви животни и вече започнахме да отваряме очите си на четири. Елени, лосове и други животни могат да се видят кажи-речи из цяла Норвегия, но тъй като южните части са по-населени, те се плашат от колите по пътя и се крият. Могат да се наблюдават много рано сутрин или късно вечер. В района на Трондхайм за първи път видяхме лос, но беше далеч встрани и нямаше как да го снимаме като хората.

На следващия ден също трябваше да изминем около 700 – 800 км и да нощуваме в близост до ферибота, който да ни отведе към следващата ни дестинация – Лофотенските острови. След няколкостотин километра достигнахме ключова точка от пътуването –

Полярния кръг

Това си е един прост паралел, който е бил прокаран в зависимост от районите, в които се наблюдава лятно слънцестоене т.е. на север от Полярния кръг слънцето не залязва през лятото. В Норвегия въпросният паралел минаваше през едно друго плато и беше страшен студ и ветрилник. Иначе си имаше обособена отбивка, с паметници и магазин за сувенири:
На този паметник бяха отбелязани гербовете на околните общини:

Много се учудих и от една паметна плоча, написана на сърбо-хърватски. Беше посветена на загинали военопленници през ВСВ в някакъв лагер наблизо.

Малко по-натам пътя ни пресече женски лос. Той беше далече пред нас и тутакси побързах да извадя апарата и да се опитам да го снимам. С 300 зора успях, но снимката стана лоша и под кофти ъгъл. Разсмях се, показах я на Драго и го попитах:
– Това прилича ли ти на лос?
Той отвърна:
– Човек, т’ва е абсолютно магаре. Никой в България няма да ни повярва, така че по-добре не я показвай тази снимка, а просто да разправяме, че сме видяли лос.

Все пак реших да я покажа " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

Нощувахме на палатки около 70 км преди ферибота за Лофотенските острови. На другия ден се качихме на него и докато паркирахме колата в самия кораб усетихме миризма на бензин, за която предположихме, че идва от другите коли наоколо. Много се вълнувах от тази наша следваща дестинация, тъй като бях чувал разкази на хора, които са били там и бях гледал страхотни снимки. Естествено, времето пак беше зле – черни облаци и мъгла. Слязохме от ферибота, като запалвайки колата отново усетихме миризма на бензин. Бяхме решили да изминем целия път до края на архипелага, където да се изкачим до върха на една малка планина. Въпреки времето

Лофотенските острови

предоставяха една специфична студена красота и отново започнах да щракам от колата и да моля Георги да отбива тук и там.

Още няколко снимки от Лофотенските острови: Това не е просветлен филм или фотошоп. Това е гъстата мъгла, която се спусна:

Спряхме да разгледаме един

музей, посветен на викингите,

които са обитавали тези острови от 9-и до 11-и век, когато приемат християнството, което се счита за край на викингската епоха. Музеят не беше много информативен, но беше направен забавно и интерактивно. Имаше и интересни дейности като хвърляне на брадви, стреляне с лък и дори плаване с викингски кораб. За съжаление пристигнахме късно и не успяхме да се възползваме от последното, но все пак беше весело. Оказа се, че съм много добър с лъка и предполагам, че съм бил стрелец в някой предишен живот
Имаше и възстановка на типична викингска къща от региона:

Междувременно решихме да вдигнем капака и да видим каква е тази миризма на бензин, която усещахме, когато колата работи на празен ход. Видях петно върху кутията на ангренажния ремък, непосредствено до двигателя. Георги запали колата и веднага се видя, как

от един горивен маркуч тече бензин

Много неприятно… дупчицата беше малка, но достатъчно голяма, за да тече бензин на тънка струйка, което вече си беше сериозно. Първата ми мисъл беше да облепя маркуча с изолирбанд, но реших да се обадя на един приятел, който е технически грамотен и разбира от тези неща. Той ми каза да не се излагам и че бензинът ще го разяде този изолирбанд за 15 минути. Посъветва ни да постъпим като бели хора и да сменим маркуча. Започна да ми обяснява как да го демонтирам, но никой от нас не беше пипал нещо такова до момента и решихме, че това не е момента да се учим, още повече че до България имахме още около 6000 км и трябваше да разчитаме на този си наш „майсторлък“. Впоследствие се оказа, че по тези малки рибарски селца и градчета магазини за авточасти няма, така че и да искахме нямаше откъде да купим такъв маркуч. Нямаше какво да се умува и единодушно решихме, че на следващия ден ще търсим автосервиз.

Продължихме към края на архипелага и времето окончателно се наака:

Пристигнахме до

градчето Рейне,

където се намира въпросната планина. Мъглата се беше спуснала и още изкачвайки се на 50 – 60 м не можеше да се види нищо надолу. Беше абсолютно безсмислено дори и да започваме да се катерим. Стигнахме до един къмпинг в района и сякаш като по поръчка точно когато пристигнахме и започнахме да разпъваме палатката заваля ситен дъжд. Отново вечеряхме и разпъвахме палатката в тези идиотски условия, но лошото беше, че се очертаваше пак нищо да не видим. Трябва да призная, че

на този етап от пътуването най-много изгубих боен дух

и за първи път се замислих, дали всичко това си заслужава и защо го бихме целия този път. Направо ми се плачеше – проблема с колата и отвратителното време, което просто компрометираше шанс, който не се знаеше дали щяхме да имаме отново. Отидох до рецепциониста на къмпинга и вече отчаян го попитах, дали няма някое друго място с подобен изглед, на което той категорично отговори:
– Няма второ място като Рейнебринген
Погледна прогнозата за времето и каза:
– Може би утре ще има видимост. Дават го, че към обяд може да има синьо небе.

Времето по тези географски ширини се променя много бързо, но пак си беше Божа работа… В крайна сметка поне имахме време да си починем и седнахме в едно общо помещение, където пихме по едно уиски да се сгреем и играхме карти. Легнахме си единствено надявайки се, че утре ще е нашия ден.

Събудихме се на следващата сутрин и първата ми работа беше да погледна към небето. Гъстата покривка от облаци си я имаше, но в далечината се виждаше синьо небе. Имаше надежда! Може би все пак щяхме да имаме късмет днес.

Първата работа обаче без съмнение беше да решим въпроса с колата. Попитах за автосервиз и ни насочиха към едно село на около 15 км на изток (ние почти бяхме достигнали най-западната точка на островите). По отношение на времето нещата ставаха все по-обнадеждаващи:

Лофотенските острови са несравнимо по-красиви при хубаво време. Беше като един друг свят:

Стигнахме до там и

видяхме малко сервизче,

в което повече се ремонтираха моторни лодки, отколкото коли. Отидохме да говорим с чичкото-механик. Само да вметна, че в цяла Скандинавия просто им свалям шапка за това, как всички говорят английски. Дори и чичото-механик в рибарското селце с 200 жители на Лофотенските острови говореше съвсем приличен английски. Той погледна колата, каза „I think we’ll be able to fix it“, но да дойдем в края на работния ден т.е. към 15 часа. Още едно отклонение – там хората хич не си дават зор с работата. Обикновено работят от 9 до 4 с обедна почивка, а извън работно време норвежеца не можеш да го намериш – веднага хваща гората и отива на поход или да кара колело, или ролери с децата си. Явно имат висока производителност на труда. Така че чичото си имаше план-график, но по-скоро не ни прозвуча особено убедително, затова продължихме на изток и след 30-40 км стигнахме до едно от големите градчета на Лофотенските острови. Попитахме за сервиз и намерихме индустриалната им зона, където имаше

оторизирани сервизи на Опел и Волво

Избрахме първия, защото нали все си е немско (впоследствие се оказа, че там действително взимали по-малко, така че направихме правилен избор)

Влизаме ние вътре и гледаме шоурум, лачени нови модели на Опел, приемчик с риза – все лоши белези От друга страна тук едва ли можеш да намериш чичо Гошо, който да работи в гаража си. Пристъпихме бегло и обяснихме какъв ни е проблема. Излезе един механик, премери маркуча и каза, че имат такъв. Приемчикът ни каза, че ще могат да ни вместят в техния график, но трябва да чакаме. Ясно беше, че ще се плаща здраво, но все пак искахме да знаем какво да очакваме. Питахме приемчика и той каза:
– Ами не знам, не мога да кажа точно. Може би към 2000 крони (малко над 200 евро)…или пък под 1000 крони (малко над 100 евро)… наистина не знам.

Очерта ни един такъв широк диапазон и просто седнахме да чакаме в шоурума. Ясно беше, че ще си продаваме бъбреците на това място, но поне пихме кафе и ядохме сладки " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Един механик дойде и взе колата. Приказвахме си с един симпатичен норвежец, който чакаше за смяна на гуми. Оказа се, че е бил в България – естествено, на Слънчев бряг. Предложи ни, ако не ни решат проблема, да си вземем кола под наем. Решихме, че ще си помисли, че се шегуваме, ако му кажем, че това сигурно ще струва колкото целия ни бюджет за пътуването, затова си замълчахме дискретно.

След 40 мин механикът дойде и върна ключовете. Настъпи моментът на истината. В крайна сметка платихме 900 норвежки крони или тъкмо 105 евро. На фона на първоначалните прогнози пак бяхме доволни и в крайна сметка си останахме с по два бъбрека. Ще излъжа ако кажа, че не ме заболя, още повече, че знам, че в България за такова нещо ще минем с 30 лв., но това е положението – дошъл си в най-скъпата държава в света, ако щеш…

Бяхме доволни, че проблемът е решен.

Имахме късмет, че беше петък иначе – просто никакъв шанс да намериш сервиз, а не знам какво щяхме да правим до понеделник… така си беше рисковано да се шофира, още повече стотици километри. Бързо се запътихме обратно към планината Рейнебринген, в чието подножие нощувахме. Времето все още се държеше…още съвсем малко ни трябваше:

Направих и едно кратко видео, с което да ви покажа част от красотата на Лофотенските острови. Звучи една от любимите ми български песни и съм много щастлив, че я пренесохме чак отвъд Полярния кръг, защото според мен много добре се вписва в пейзажа. Преценете сами:

Стигнахме до подножието на планината. Появиха се малко облаци, но нямаше мъгла и нещата все още изглеждаха добре. С настървеността на кръвожадни башибозуци тръгнахме да катерим стръмната пътека до върха. След около 45 мин стигнахме до горе и пред нас се разкри райската гледка, на която толкова се бяхме надявали:

Невероятно място. Бях бекрайно щастлив, че все пак късметът ни се усмихна и си помислих

„Е, в крайна сметка си заслужаваше, мама му стара!“

Драго използва възможността да се включи в инициативата на Левски „Вековенъ поздравъ“ : Нямаше как да пропуснем да развеем байрака, въпреки коментара, че тази територия вече принадлежи на Норвегия:

Една снимка на цялата дружина за спомен: Доволни

напуснахме Лофотенските острови и продължихме към град Тромсьо

– най-големият град в Северна Норвегия. Направихме си една тираджийска вечеря по пътя:

Преди да продължа по нашия маршрут искам пак да отворя една скоба и

да разкажа някои други интересни неща за Норвегия и хората там

Противно на очакванията ми, колко и да не ви се вярва,

Норвегия е много равномерно населена държава

Представях си, че северно от Трондхайм няма да има живо пиле, с изключение на няколко града по пътя, но всъщност до Тромсьо населено място имаше горе -олу на всеки 10 км. Вярно – някои бяха просто ферми или селца с по-няколко къщи, но ги имаше и там живееха хора. Оказа се, че държавата полага големи усилия да задържа хората по родните им места и да се бори с централизацията. Много ни беше чудно с какво се занимават тези хора – въпреки, че къщите са хубави и модерни, както и колите пред тях, някои села и градчета просто си бяха по средата на нищото. Риболов, селско стопанство, IT сектор ако искате… пак не можехме да си обясним що за поминък биха могли да имат хората в толкова много малки населени места, в толкова отдалечени и сурови части на страната. Държавата предприема много мерки като например поддържа редица магазини, банки, болници и училища по такива градчета и селца.

Хората на север плащат по-ниски данъци и гласът им има по-голяма тежест на избори

Гласът на един северняк тежи горе-долу два пъти повече от този на гласоподавател от Осло. Това звучи доста дискриминативно и си е така, но по този начин хората са решили, че интересите на хората от Севера могат да бъдат адекватно представяни на държавно ниво. Научихме и за друго интересно място, наречено

Свалбард

Просто погледнете къде се намира – по средата между континенталната част на Норвегия и Северния полюс… в Северния ледовит океан. Не мога да си представя що за суров климат е там, но тъй като има природни богатства, на тези острови живеят малко над 2000 души. Държавата има интерес те да са там и като стимулираща мярка – там няма данъци!

Нещо

за пътищата

– много ми харесваше това, че в Норвегия, а и въобще в цяла Скандинавия, средно на 20 – 30 км имаше направени места за почивка. Там имаше пейки и масички, като често тези места за почивки бяха разположени в местности с много хубава природа – горички, езера и др. Тоалетни също имаше, като винаги имаше тоалетна хартия, сапун и течаща вода… дори и по средата на нищото. Не знам как го правеха. Някои дори бяха отоплени.

И последно за норвежците

– те са много спортна нация, обичаща природата. Пътувайки из страната, из различните малки населени места, които споменах, постоянно могат да се видят хора от различни възрасти, които да тичат по някоя пътека встрани от пътя, карат колело и др. Също така изобщо не ги бърка времето. Такъв тип дейности се извършват най-спокойно и в най-големия порой. Норвежците имат израз, че „няма лошо време, има само лоши дрехи“. Не бих могъл да се съглася
Затварям скобата и „продължаваме напред“, както е казал поетът.

Пристигнахме в

Тромсьо

късно – в полунощ. Имайки предвид, че там нощ няма, това е доста условно понятие:

Големият мост, водещ към централната част на града

Тромсьо има 70 000 жители, което не звучи много, но отчитайки географското му разположение, това всъщност си е много и той е

третия по големина град отвъд Полярния кръг

след Мурманск и Норилск в Русия. За сравнение – източно от Тромсьо, до границата с Русия се простира

областта Финмарк,

която е с площ ок. 50 000 км2 и цялото й население е колкото това на Тромсьо. Градът се оказа доста приятен за разходка и с много интересни музеи. Естествено, пак валеше, но вече бяхме свикнали, а и хубаво време вече не ни трябваше непременно. Стигнахме до извода, че домакинският стадион на „шампиона“ определено е в Южна Норвегия, но той също така ч

Свързани новини: