Имаме нужда от хубав живот, а не от предварително измити листа салата

От какво има нужда човек? Биологичните потребности от храна, вода и подслон са извън всякакво съмнение, но отвъд тях цари пълно объркване, пише Едуард Скиделски. Трябва ли ви телевизор? Диплома за висше образование? А iPad? Нищо не е в състояние да ни подразни така, както чуждата представа за нуждите ни. Понятието за необходимост се е превърнало в извинение за задоволяване на собствените желания и лекомислие. „Нуждата е просто желание, за което не сте готови да платите“, отбеляза един икономист, вероятно с мисълта за хората на социални помощи.
Някога нещата са били по-прости. Алфред Маршал, икономист от Викторианската епоха, изчислява бюджета на един „мислещ човек“ на £500 годишно – общоприета сума за онова време. В снобарското основно училище на Джордж Оруел £4000 на година е магическата сума, за да си част от „каймака на обществото, хората с вили“. Гарантираните с ценни метали пари и класовите очаквания придадоха на подобни числа измамно реалистичен вид. В този свят придобиването на вещи бе процес с крайна точка, или няколко за различните нива на заможност. Щом достигнете нарочената цел, вече сте успели, имате, както се е казвало, достатъчно да живеете като джентълмен. Този начин на мислене датира от дълги години. Древната философия се опитва да откъсне хората от ненаситността, като им напомня за истинските им нужди. „Ако имате градина и библиотека, нищо не ви липсва“, пише Цицерон. Предписанието му звучи измамно скромно, тъй като градината му сигурно е била като малко имение с роби за работници. Други поставят летвата по-ниско. Всички обаче са съгласни, че мъдрият подход е да работите колкото е необходимо да задоволите нуждите си. Натрупването на придобивки извън това се е възприемало като лудост.       
Днес представата за добър живот и съпътстващите го потребности отсъства от обществения дискурс, което оставя свободно пространство за безкрайното разрастване на апетита. Придобиването на материални неща вече няма естествен, внедрен предел, само променливите стандарти на сравнението със съседа (аз искам твоя Fiat, ти искаш неговото Porsche и така до върха на стълбицата). Тази динамика е подсилвана от рекламите - „организираното създаване на недоволство“, както сполучливо е определян секторът. И без тях обаче щеше да съществува. Без споделено разбиране за добрия стандарт ще ни остане единствено конкурентната ескалация на желанията. В новата си книга „Колко е достатъчно?“ (How Much is Enough?) се опитвам да спася идеята за хубавия живот от снобизма, който така често я обезобразява. Представяме комплекс от „основни ценности“, неразделна част от човешкото щастие – здраве, почивка, уважение, приятелство и др. Наличието на тези елементи прави живота ви пълен, а отсъствието им означава истинска бедност. Книгата е преди всичко призив към читателите да си припомнят важните неща в живота, но и апел към правителствата да създадат условия, които да насърчават по-просто, изчистено от манията към вещи съществуване. Държавата има възможност да улесни постигането на добър живот, въпреки че останалото зависи от нас.  
Това са крайно непопулярни идеи. Утвърденото разбиране е, че всеки човек изгражда собствен образ на хубавия живот според вкусовете и убежденията си. Хората са равнопоставени в избора си как да живеят, стига той да не пречи на нечий друг. Привилегироването на определен стил означава да бъде извършен грехът на вмешателството. Този комплекс от идеи е особено дълбоко вкоренен в професията на икономиста, където има статут на правоверност. „Нищо в света на икономическата наука не издава така бързо некомпетентност, както склонността да се коментира легитимността на желанието за повече храна и лекомислието на стремежа към по-претенциозна кола“, пише светилото Джон Кенет Гълбрайт. Предвид моралната неопределеност, твърдят икономистите, отношението на държавата трябва да е строго неутрално.
Неутралитетът обаче е мит. Държава, която не заема позиция между желанието за повече храна и стремежа към по-претенциозна кола, просто запазва логиката на нестабилността. Предава инициативата на бизнес класата, чийто интерес винаги е бил да подклажда нови апетити. Разбира се, в света на капитализма хората са свободни да пропуснат възможности или да намалят харчовете си и някои наистина го правят. Системата обаче е устроена да работи против тях. Не само че хората, които искат да работят по-малко часове, трудно си намират работодатели (за компаниите е по-евтино да наемат няколко служители на пълен работен ден, отколкото цяла армия от почасово заети), но все по-голямата заплаха за работното място и неравенството поддържат натиска да си осигурите позиция, колкото и скромна, на потребителската стълбица. Хората могат да избират как да разпределят времето си между работа и почивка, но решението им попада в система, която възнаграждава непрестанното натрупване на безполезни продукти.
Държавата трябва да свали маската на неутралност и да се обяви в защита на добрия живот. От какво в крайна сметка се нуждаят хората? От здрави тела и отворени умове; от любов; от сигурност, за да планират и творят; от лично пространство да бъдат себе си и време на собствено разположение. Нямат нужда от кутии за суши и предварително измити листа салата. Икономическата система, пригодена към производството на дрънкулки и джунджурии, ни отдалечава от хубавия живот, а не обратното.         

По в. „Гардиън“

Прочети цялата новина

Свързани новини: